 |
ЧРЕЗ
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
По адм. дело № 945/2004 г.
ДО
ВЪРХОВЕН
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД
КАСАЦИОННА ЖАЛБА
от адв. Михаил Екимджиев,
сл.адрес: гр.Пловдив, ул.”Хан Кубрат” № 2, ет.3, тел/факс 032/26 40 97,
пълномощник на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”
и на Мариела Атанасова Янакиева, жив. гр.Пловдив, ул.”Бръшлян” № 3
ЕГН 8212034436,
с р е щ у :
Решение № 641/07.07.2005 г. на ПОС,
постановено по посоченото дело
УВАЖАЕМИ ВЪРХОВНИ СЪДИИ,
Обжалваното решение е незаконосъобразно по форма, а по съдържание и дух
е нелогично, необосновано и дискриминационно. Поради откровено дискриминационното
си звучене, то причинява на Мариела Янакиева много по-болезнени психически
и морални травми, отколкото обжалваната разпоредба на Правилника за приемане
на студенти на МУ – Пловдив. Това е така, защото от ръководството на МУ,
издало атакувания правилник, не би могло да се изисква юридическа ерудиция
по един сравнително нов за националната ни правна уредба въпрос, какъвто
е защитата срещу дискриминация. За разлика от това, обществените очаквания
от всеки съд са да приложи закона такъв, какъвто е, дори когато неговите
разпоредби съществено се различават от разбиранията и представите на съответните
съдии.
Поради това, възможността за юридическо съпоставяне на волята на административния
орган, изразена в Правилника, с тази на Суверена, въплътена в Конституцията
и законите, изглежда най-ефикасен способ за защита срещу дискриминационния
характер на обжалваната разпоредба.
За съжаление първоинстанционният съд не се оказа на нивото на обществените
очаквания. Той не успя да извърши обоснована юридическа съпоставка на защитимите
обществени ценности, нито да намери справедлив и законосъобразен баланс
между тях. Аргументирането на това становище предполага процедурна и съдържателна
ретроспекция на случая.
І. Проблемът
Мариела Янакиева страда от висока степен на загуба на слуха и смущения,
затрудняващи в значителна степен говорната комуникация. Въпреки това, благодарение
на високия си интелект и на изключителната си упоритост, активно стимулирана
от своята майка, Мариела успява да завърши с много добър успех елитна пловдивска
гимназия.
През учебната 2004 г. тя решава да кандидатства в Медицински университет
– Пловдив, специалност „Здравни грижи”. След неколкомесечна подготовка,
която й коства изключителни усилия и притеснения, тя опитва да подаде
документи за участие в кандидатстудентските изпити. От администрацията
на Университета й отказват, тъй като, съгласно чл.4 ал.1 т.1 от Правилника
за прием на студенти, нейното увреждане фигурира в списък, забраняващ кандидатстването
в МУ.
ІІ. Правните основания
2.1. В жалбата са визирани няколко правни основания за отмяна на дискриминационната
разпоредба – чл.6, чл.53 ал.1 и ал.6 и чл.41 от Конституцията на Република
България, чл.14 от Европейската конвенция за правата на човека и основните
свободи (ЕКЗПЧОС), чл.5, ал.1 т.2 и чл.5”а” ал.1 и ал.2 от Закона за защита,
рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (ЗЗРСИИ), чл.68 ал.2
и чл.70 ал.2 от Закона за висшето образование (ЗВО), както и Наредбата
за единни, държавни изисквания за придобиване на висше медицинско образование
в специалността „Здравни грижи”.
2.2. Междувременно, в хода на процедурите пред ПОС, на 01.01.2004 г.,
влиза в сила Законът за защита срещу дискриминация. Поради това и в съответствие
с чл.41 ал.3 от ЗАП и чл.388 ал.3 от ГПК, Съдът би следвало служебно да
съобрази атакуваните разпоредби от Правилника и с новия антидискриминационен
закон.
ІІІ. Обжалваното решение
3.1. На първо място, в абзац 3-ти от стр.2-ра на мотивите, ПОС фактически
отказва да се произнесе по твърдяното противоречие на чл.4 ал.1 т.1 от
Правилника с Конституцията и с ЕКЗПЧОС. Според окръжните съдии, тези норми
били „твърде общи”. Така, автоматично и без мотиви, е игнориран конституционният
принцип за пряко действие на Конституционните норми и на ратифицираните
международни договори, както и юридическият им примат пред противоречащите
им вътрешноправни разпоредби (виж чл.5 ал.2 и ал. 4 от Основния закон).
Фактическото дерогиране на Конституцията, чиито норми дават вярната насока
за тълкуване и прилагане на специалните закони и на подзаконовите актове,
е първият неотстраним порок на обжалваното решение.
3.2. За сметка на игнорирането на Основния закон, в следващия абзац от
атакуваното решение, ПОС се спира обстойно на чл.9 от Наредбата за единни
държавни изисквания за придобиване на висше медицинско образование по специалността
„Здравни грижи”. Според този текст, след завършване на висше образование
по тази специалност, студентите придобиват професионална квалификация „ръководител
на здравните грижи и преподавател по практика в медицински колеж”.
По отношение на възможностите на жалбоподателката да придобие такава професионална
квалификация съдът е пределно лаконичен. Решаващите мотиви на тази част
от решението са концентрирани само в едно изречение:
„Очевидно е, че с посочените по-горе заболявания, същата
не би могла да упражнява такава дейност.”
Едва ли случайно съдът пропуска да обоснове „a priori” приетата очевидност.
Той не посочва нито съдебно известни факти за спецификите на визираните
в чл.9 от Наредбата дейности, нито обяснява защо смята, че с подходящ слухов
апарат и/или чрез използване на жестомимичен превод Мариела не би могла
да бъде ръководител на здравни грижи или дори преподавател в медицински
колеж. На твърдяната очевидност би могла да се противопостави само хипотетичната
възможност, след евентуално дипломиране, Мариела да преподава на глухи
студенти или да полага медицински грижи за глухонеми пациенти.
Съдът пропуска да отбележи, че придобиването на определена професионална
квалификация се определя от трудовото право като степен на знания и умения
в определена социална сфера и не означава гаранция за конкретна професионална
реализация. Очевидно е, че след евентуално признаване на висше медицинско
образование, Мариела би могла да се занимава с научна работа, за която
физическото увреждане едва ли би било непреодолима пречка. Съдът тенденциозно
стеснява предмета на жалбата, пропускайки да отбележи и анализира факта,
че атакуваната разпоредба не се изчерпва със случая на г-ца Янакиева, а
засяга всички кандидат-студенти, страдащи от 17 вида заболявания и увреждания,
изброени в Приложение № 1. Ако този очевиден факт беше отчетен, едва ли
би могло с такава безотговорна лекота да се приеме, че всички хора, страдащи
от тези заболявания и увреждания, без изключение, не биха могли да бъдат
ръководители и/или преподаватели. Следва специално да се подчертае, че
съгласно първия абзац от Приложение №1, ограниченията за кандидатстване
не се отнасят само до специалността „здравни грижи”, а до „всички медицински
институти”. Това означава, че лица с аномалии на горен крайник или
поради липса на три пръста на коя и да е ръка, нямат право на висше медицинско
образование. (виж т. 7 от Приложение № 1) Поради това е очевидно, че
тази разпоредба с фашизоидно звучене няма право да съществува в правния
мир.
3.3. Подходът на ПОС, обективиран в тези мотиви, е откровено дискриминационен.
Типична характеристика на дискриминацията е елиминирането или злепоставянето
на конкретен човек на базата на групов признак, без да му бъде дадена възможност
да докаже индивидуални качества, игнориращи негативните групови белези.
В случая, прилагайки първосигнален подход, базиран вероятно на случайни
впечатления от хора с увреждания, първоинстанционните съдии приемат за
очевидно, че всеки човек с тежки слухови проблеми, независимо от индивидуалните
му качества и дарби, не може да бъде преподавател, ръководител или научен
работник. Ако тази „очевидност” беше факт, а не субективна и очевидно грешна
преценка, Бетовен никога не би станал композитор, а Томас Едисон не би
изобретил електрическата крушка. Мариела не иска нито да свири, нито да
композира. Тя просто иска да бъде допусната до кандидатстудентската надпревара,
където, наравно със „здравите” си връстници, да се състезава за ограничените
места в МУ. Ако не се представи добре на кандидат-студентския изпит, тя
би отпаднала и проблемът за професионалната й реализация изобщо не би бил
поставян. Дори да бъде приета, ако не се справи успешно с учебния материал,
тя не би могла да завърши следването си. Ако, въпреки всичко, се дипломира,
с медицинското си образование, тя би могла да се занимава и с научна работа,
за която глухотата не би била особен проблем. Вместо да разсъждава върху
тези съвсем приемливи житейски хипотези, ПОС поставя всички хора с увреждания,
независимо от индивидуалните им качества, на „правилното” им място - в
„задния двор” на обществото, позовавайки се на една очевидно погрешна очевидност.
3.4. Дискриминацията в подхода на окръжния съд е явна, тъй като той одобрява
административен акт, изключващ дори хипотетичната възможност на Мариела
да докаже, че увреждането не представлява за нея непреодолима пречка. Така
се обезсмислят дългогодишните усилия на момичето и на неговата майка да
се преборят с последиците от болестта, за да бъде Мариела полезна на себе
си, на семейството си и на обществото. Съдът с лека ръка игнорира усилията
и волята, проявявани години наред и позволили на Мариела да завърши успешно
средното си образование. Нещо повече – оставяйки в сила дискриминационната
забрана за кандидатстване, ПОС явно не отчита възможността напредъкът на
медицината и усилията на Мариела да доведат до минимизиране на последиците
от нейното увреждане.
3.5. Дискриминационните мотиви на ПОС продължават и в следващия абзац
от решението, който се отличава с пределна конкретика. Според него:
„Съществуват определени професии, които обективно не биха могли
да бъдат упражнявани от определени категории хора.”
Едва ли има по-убедително доказателство за верността на този принципно
правилен извод от съдържанието на обжалваното решение. Той обаче е неотносим
към жалбоподателката, поради изричната забрана на чл.4 ал.1 от Закона за
защита срещу дискриминацията, според който:
„ Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол,
раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство,
произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност,
лично или обществено положение, увреждане, възраст,
сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на
всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор,
по който Република България е страна.”
Очевидно е, че според Закона, категоризирането на „подходящите” хора за
съответните професии, не би могло да стане на базата на физическо увреждане,
както това е направено в обжалваната разпоредба от Правилника.
3.6. ПОС съвсем неуместно опитва да противопостави на пределната яснота
и императивност на цитираната разпоредба от ЗЗСД едно от изключенията,
при което неравно третиране е допустимо, когато то представлява „съществено
и определящо професионално изискване” за определено занятие
или дейност. В последния абзац, на стр.2 от Решението, сравнително успешно
е възпроизведено съдържанието на чл.7 ал.1 т.2 от ЗЗСД, в който е регламентирано
това недискриминационно изключение от принципа за равно третиране. Съгласно
чл.7 ал.1 т.2 от ЗЗСД:
„Не представлява дискриминация:
.......................................
2. различното третиране на лица на основата на характеристика, отнасяща
се до признак по чл. 4, ал. 1, когато тази характеристика поради естеството
на определено занятие или дейност, или условията, при които то се осъществява,
е съществено и определящо професионално изискване, целта е законна,
а изискването не надхвърля необходимото за постигането й;”.
Позовавайки се на цитирания текст, ПОС пропуска да обоснове преценката
си защо приема, че в случая:
А) Според естеството на образованието, придобито в МУ, липсата на слухово
увреждане е съществено и определящо професионално изискване.
Б) Защо смята, че целта на ограничението е законна
В) Защо смята, че изискването за липса на увреждане като това, от което
страда Мариела, не надхвърля необходимото за постигането на целта на допуснатото
изключение.
Явната неуместност на това позоваване прави ненужно прилагането на тази
сериозна и многопластова преценка. Достатъчно е да се отбележи, че изискванията
на чл.7 ал.1 т.2 от ЗЗСД са относими към упражняването на професии или
дейности, а правозащитният проблем на Мариела произтича от игнорирането
на възможността й да кандидатства, респективно да получи медицинско образование.
От цитирания мотив, както и от цялостното съдържание и звучене на решението,
личи концептуална дезориентация по отношение на антидискриминационното
законодателство и на правозащитните стандарти в тази изключително чувствителна
сфера на обществено регулиране.
3.7. На следващо място, ПОС прави несполучлив опит да обоснове решението
си с понятието „обществен интерес”. В тази връзка, в мотивите се поставя
въпросът „Какви биха били последиците от действията на бъдещ специалист
със здравословните увреждания на Мариела по отношение на хората, на които
той ще преподава, респективно ще ръководи”.
Както в предходния раздел от решението и тук, вместо мотиви, ПОС използва
необоримият израз „безспорно”. Според него е „безспорно,
че последиците за хората, на които Мариела би преподавала или, които би
ръководила, биха били неблагоприятни”. Липсата на обосноваване
на това декларативно съждение означава, че според окръжните съдии, хората,
страдащи от глухота и затруднения в речта, не могат да бъдат нито ръководители,
нито преподаватели. Тази декларация е откровено дискриминационна и противоправна.
Отново логически възниква въпросът дали би било невъзможно Мариела да ръководи
аптека или зъботехническа лаборатория, или да преподава на глухонеми студенти.
Оценъчният характер на израза „безспорно”, не позволява
той да бъде опровергаван с фактически или юридически аргументи. Това налага
оспорването му с безспорно осъществими житейски хипотези.
3.8. По дефиниция, понятието „обществен интерес” е въплътено в съдържанието
и в духа на законите и Конституцията, които най-пълно отразяват волята
на Суверена. От това следва, че когато Конституцията и ЗЗСД прогласяват
забрана за дискриминация, базирана на увреждане, изключение от този принцип,
свързано с друг защитим обществен интерес, може да бъде въведено само със
законова норма.
Както беше посочено, разпоредбата на чл.7 ал.1 т.2 от ЗЗСД е неотносима
към случая, тъй като тя визира „определящи професионални изисквания”,
а в случая на Мариела не става въпрос за упражняване на професия, а за
кандидатстване във ВУЗ.
3.9. На следващо място, ПОС се позовава на чл.2 и чл.6 от Закона за висшето
образование (ЗВО), според който: „цел на висшето образование е подготовка
на висококвалифицирани специалности, способни да развиват и прилагат научни
знания в различни области на човешката дейност.”
Според Съда „Със своите заболявания, жалбоподателката обективно
не би могла да упражнява дейността преподавател по практика или ръководител
на здравните грижи”.
За пореден път в обжалваното решение, вместо обосновани логически и правни
изводи, се използват голословни и декларативни твърдения, препращащи към
квалифицираните вече като „очевидни” и „безспорни” констатации на ПОС
по най-важните въпроси на делото. Този подход доказва, че липсата на увреждане
не е гаранция за висока квалификация и професионализъм.
3.10. ПОС констатира, че „Действително чл.4 от ЗВО не допуска ограничения
и привилегии на признак „увреждане”. Според съда обаче „такава възможност
е дадена на самото ВУЗ, което може да предвиди такива ограничения във вътрешните
си правилници”.
Тезата, че Правилник на ВУЗ може de facto да дерогира конституционни
принципи и императивни разпоредби от ЗЗСД едва ли се нуждае от коментар.
3.11. На последно място, в обстоятелствената част от решението, ПОС обсъжда
чл.68 ал.3 и чл.70 ал.2 от ЗВО, които регламентират задължението на висшите
училища да приемат с облекчение лица с първа и втора група инвалидност,
както и да осигуряват специални условия за тяхното обучение.
Според чл.68 ал.3 от ЗВО:
(3) (Изм. - ДВ, бр. 60 от 1999 г., предишна ал. 2, изм., бр. 48 от
2004 г.) При облекчени условия и по ред, определени с правилника за дейността
на висшето училище, се приемат следните кандидат-студенти, успешно участвали
в конкурсните изпити:
1. класирани с еднакъв бал;
2. инвалиди с трайни увреждания и намалена работоспособност
70 и над 70 на сто;
3. военноинвалиди;
4. кръгли сираци;
5. майки с три и повече деца;
6. близнаци, когато са кандидатствали едновременно в едно
и също професионално направление и висше училище, и единият от тях е приет.
Съгласно чл.70 ал.2 от ЗВО:
„Студентите, докторантите и специализантите - сираци, слепи, глухи,
инвалиди с трайни увреждания и намалена работоспособност 70 и над 70
на сто, военноинвалиди и лица, отглеждани до пълнолетието си в домове
за отглеждане на деца, лишени от родителска грижа, майки с деца до 6-годишна
възраст и диспансеризираните, имат право на специални облекчения,
регламентирани в правилниците на висшето училище.”
Според ПОС, тези разпоредби са неотносими към случая, тъй като те визират
само приетите за студенти в съответните ВУЗ. Това е поредният логически
и правен парадокс в обжалваното решение. Както неколкократно беше подчертано,
основната теза на ПОС, е че Мариела не би могла да упражнява успешно професията,
която евентуално би придобила, ако би била допусната до кандидатстване
и приета в МУ. Тези мотиви не са свързани със забраната за кандидатстване,
която е регламентирана в обжалваната норма, а с възможни последици от евентуално
допускане на Мариела до кандидатстване. Когато обаче защитата на жалбоподателката,
в подкрепа на тезата си, сочи разпоредби, предвиждащи особени грижи и
предимства за студентите-инвалиди, ПОС отхвърля тези аргументи с мотива
за неотносимост към кандидат-студентите. Това се прави въпреки очевидната
концептуална връзка между принципите за закрила срещу дискриминацията и
особените грижи на държавата спрямо инвалидите, визирани в Конституцията,
ЗЗСД, ЗЗРСИ и ЗВО и имплицитно съдържащото се в тях противоречие със забраната
за кандидатстване в МУ. Повече от очевидно е, че студентите-инвалиди
не биха могли да ползват облекченията, предвидени в ЗВО, ако не бъдат допускани
до кандидатстване във ВУЗ.
ІV. Пороците на решението
4.1. Посочените в предходната точка логически и правни „пропадания” в
мотивацията на решението могат да бъдат обобщени като липса на мотиви по
част от най-важните оплаквания на жалбоподателката и като очевидна необоснованост
на решението. Тези недъзи на съдебния акт обуславят цялостната му неправилност
и необходимостта от касационната му отмяна.
4.2. Липсата на мотиви безусловно се третира в съдебната практика като
съществено процесуално нарушение. Тя не позволява злепоставената от порочния
акт страна да анализира и оспорва логическите и правните доводи, формиращи
решаващата съдебна воля.
4.3. Липсата на мотиви осуетява и ефективния инстанционен контрол по съществото
на постановеното решение. Ето защо, опитите на ПОС да замести ключови мотиви
с квалификации като „очевидно” и „безспорно” нарушават правото на защита
на жалбоподателката. Това е така, защото тези изрази нямат фактическо съдържание,
а представляват субективни оценки, неподлежащи на логическо и/или правно
опровергаване.
4.4. Както беше посочено в началото на жалбата, ПОС не излага мотиви относно
противоречието на атакуваната разпоредба с Конституцията и с ЕКЗПЧОС (вж.
т.3.1.). Единственият „квазимотив”, че те били „общи разпоредби” директно
се конфронтира с конституционния принцип за пряко приложение на Конституцията,
визиран в чл.5 ал.2 от Основния закон.
4.5. Изложените в предходния раздел аргументи за противоречие на първоинстанционното
решение с редица конституционни и законови разпоредби налагат извода за
цялостната му юридическа неправилност.
V. На базата на изложеното, моля Почитаемия Върховен административен съд
да отмени обжалваното решение на ПОС, което е постановено при съществени
нарушения на съдоустройствени правила, като необосновано и неправомерно.
Моля да бъде отменена като незаконосъобразна и разпоредбата на чл.4 ал.1
г.1 от Правилника на МУ – Пловдив за прием на студенти за специалността
„Здравни грижи”.
Приложение: Пълномощно.
Пловдив
С УВАЖЕНИЕ:
21 септември 2005 г. адв.
Михаил Екимджиев
|
|
