РЕШЕНИЕ
№ 8063

София, 31.07.2003

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Петчленен състав, в съдебно заседание на двадесети юни две хиляди и трета година в състав:

Производството е по реда на чл.23, във връзка с чл.5, т.1 от Закона за Върховния административен съд.

Образувано е по жалба на Динко Петков Петков, в качеството му на управител на Фондация "Асоциация за европейска интеграция и права на човека", чрез процесуалните й представители адв. Михаил Екимджиев и адв. Катина Бончева, срещу Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на Надзорния съвет на Националния осигурителен институтза условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.). В жалбата се навеждат доводи за нищожност на обжалвания акт поради издаването му от орган, който, освен че няма материална компетентност за това, но не съществува в правния мир и това е председателят на Националния осигурителен институт. В разпоредбата на чл.34 от Кодекса за задължителното обществено осигуряване са посочени кои са органите за неговото управление и това са Надзорният съвет, управителят и подуправителят му. Освен това правната норма, а именно чл.17 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2002 г., която е посочена като правно основание за издаването на този акт, делегира правомощие за това само на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт. Според жалбоподателя при издаването на обжалваната инструкция са допуснати и съществени нарушения на административнопроизводствените правила и по-конкретно нарушена е нормата на чл.3, ал.3 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите. С нея е създадено специално законово изискване, според което приемането на нормативни актове, които се отнасят до хора с увреждания, да става след предварително становище на Националния съвет по рехабилитация и социална интеграция. След като такова становище не е взето, интересите на хората с увреждания се явяват незащитени от този специализиран орган. Жалбоподателят излага и доводи за незаконосъобразност на разпоредбата на чл.2 от Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на НС на НОИ (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.). В нея са изброени лицата, които имат право на парични помощи за профилактика и рехабилитация, като чрез ал.1, т.4, б."в" от нея, от кръга на тези правоимащи са изключени хората с дефинитивни състояния, които нямат възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността и инвалидността им е определена пожизнено. Според жалбоподателя посочената разпоредба представлява юридически израз на фактическата абдикация на държавата от нейните конституционни задължения, като се стига до противоречие с разпоредбите на чл.51, ал.1 и на чл.51, ал.3 от Конституцията на Република България, според които гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане, а лицата с физически и психически увреждания се намират под особена закрила на държавата и обществото. Съдържанието на тази разпоредба предпоставя разглеждането на "рехабилитацията" единствено като средство за възстановяване на работоспособността, а не като средство за постигане и запазване на оптимално физическо и психическо, интелектуално и социално равнище на дейност. По този начин се стига и до противоречие с чл.14, във връзка с чл.1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, понеже помощта за рехабилитация като парично средство може да бъде обект на правото на собственост, а неговото упражняване съобразно цитираната норма от конвенцията не следва да се осъществява чрез дискриминация, основана и на ".... друг признак", какъвто се явява това физическо състояние на някои български граждани. Нарушени се явяват и разпоредбите на чл.3 от посочената конвенция и чл.29, ал.1 от Конституцията на Република България, понеже никой не може да бъде подлаган на унизително или унижаващо отношение. Същата противоречи и на чл.8 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите, която разпоредба от своя страна урежда конкретно правото на социална рехабилитация и формулира нейното законово съдържание, както и на разпоредбата на § 1, т.1 от Допълнителната разпоредба на закона, която дава легално определение на понятието "рехабилитация" според него. Жалбоподателят констатира противоречие и със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2002 г., който включва консолидирания бюджет на ДОО, бюджетите на фондовете и на НОИ, като в разходните части на тези бюджети са предвидени няколко групи разходи, една от които е "Група Б - Дейност 511: "Социални помощи и обезщетения". В нея е включено перо "парични помощи за профилактика и рехабилитация", като разходите по него са съобразени с броя на хората, които се очаква да придобият и/или осъществят правото на помощи за профилактика и рехабилитация. Понеже законодателят в Кодекса за задължителното обществено осигуряване и в Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2002 г. не е предвидил разграничаване между лицата със и без дефинитивни състояния, подзаконовият нормативен акт на практика изключва за една категория хора възможността да получават помощите, които се отпускат за профилактика и рехабилитация, съгласно изискванията и предвижданията на тези нормативни актове от по-висок ранг, в нарушение на основния принцип, въз основа на който се осъществява държавното обществено осигуряване, а именно равнопоставеност на осигурените лица. По многостранно изложените съображения от правно естество жалбоподателят моли Върховния административен съд да отмени обжалвания пред него подзаконов нормативен акт - Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.) в неговата цялост, като незаконосъобразен, респективно да се прогласи неговата нищожност или в условията на алтернативност иска да се отмени разпоредбата на буква "в" на чл.2, ал.1, т.4 от него, също като незаконосъобразна.

Ответната страна по жалбата - Националният осигурителен институт, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Стоил Гигов, оспорва същата, като излага становище, че жалбата е процесуално недопустима, а разгледана по същество - и неоснователна. Доводът за нейната недопустимост се обосновава с липсата на интерес от подаването на жалбата, понеже нейният вносител е фондация с общественополезна дейност и същата като такава следва да бъде сезирана със сигнал или искане за оказване на помощ от заинтересовани лица по смисъла на Закона за Върховния административен съд, а не да бъде подавана чрез управителя й. Освен това този интерес в случая е опосреден, понеже обжалваният акт има за адресат само физически лица, които са осигурени за определени социални рискове съгласно разпоредбите на Кодекса за задължителното обществено осигуряване. Процесуалната недопустимост според ответната страна по жалбата следва да бъде преценена и с оглед неговата правосубектност като орган, във връзка с разпоредбата на чл.92, ал.2 от Закона за съдебната власт и на чл.5, т. 1 от Закона за Върховния административен съд, които посочват актовете на кои органи подлежат на обжалване пред този съдебен орган. Последният довод за недопустимост е този за просроченост на жалбата, поради изтичане на срока за обжалване, съгласно чл.13, ал.2 от Закона за Върховния административен съд. Възраженията по нейната неоснователност се свеждат до липса на конкретни материалноправни норми, по отношение на които може да се установи по категоричен начин, че обжалваният административен акт или негова разпоредба противоречат. Застъпва се становището, че жалбоподателят не отграничава функцията на НОИ по повод реализиране на профилактиката и рехабилитацията на лицата по смисъла на Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. , от осъществяваната рехабилитация по смисъла на § 1, т.1 от ДР на Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите от държавните органи и организациите по чл.6 от цит.закон. Именно поради това същият се позовава и на нарушаване на конституционни норми, както и на норми от международни актове, като Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи.

Върховният административен съд, петчленен състав, след като прецени доводите на страните и представените доказателства, приема следното:
Жалбата е процесуално допустима.
Предмет на съдебния контрол за законосъобразност по реда на чл.23, във връзка с чл.5, т.1 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС) е подзаконов нормативен акт, като в конкретния случай това е Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.). Съобразено с разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Закона за нормативните актове (ЗНА), която определя характера и съдържанието му на нормативен акт, той е и акт на висшестоящ орган, който дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение следва да обезпечи. В изпълнение на разпоредбата на чл.2, ал. 1 от ЗНА, този акт като нормативен е издаден от орган, предвиден от закон, съгласно чл.33 и чл.34 от Кодекса за задължителното обществено осигуряване (КЗОО) и на основание чл.17 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) за 2002 г., която разпоредба конкретно го посочва и определя предмета и обема на неговите правомощия. По възражението за правилно преценяване на административната правосубектност на органа, който е издал обжалвания сега акт, във връзка с чл.92, ал.2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) и чл.5 от ЗВАС, които пък разпоредби определят актове на кои органи подлежат на обжалване пред Върховния административен съд на РБългария, т.е. неговата инстанционна компетентност, така както е формулирана в първата посочена разпоредба и конкретизирана във втората посочена разпоредба, следва да бъде преценена във връзка с установената негова компетентност и по чл.23 от ЗВАС, да се произнася по законосъобразността и на нормативни административни актове, в изпълнение на конституционното му задължение да осъществява върховен съдебен административен правораздавателен контрол, доколкото не е налице законово ограничение за това. Националният осигурителен институт (НОИ) е създаден по силата на Закона за фонд "Обществено осигуряване" (отм., ДВ, бр.110/17.12.1999 г.), а съгласно чл.33 от КЗОО държавното обществено осигуряване се управлява от него. Той е юридическо лице със седалище София и отчита своята дейност пред Народното събрание (чл.33 от КЗОО). Управителят и подуправителят му, като негови органи за управление се избират от Народното събрание (чл.33 и чл.37 от КЗОО). Така той, освен че има качеството на осигурителен орган по силата на КЗОО, се явява и държавен орган, понеже управлява държавното обществено осигуряване (ДОО), който по изключение има нормотворческа компетентност, която от своя страна му се предоставя от нормативен акт, издаден от друг държавен орган, и такъв акт е съответният закон, приет от Народното събрание като орган на законодателната власт. В процесния случай това е чл.17 от ЗБДОО за 2002 г. Както вече беше посочено, тази правна норма определя обема и предмета на правомощията на посочения в нея орган. Те от своя страна дефинират освен нормативната характеристика на процесния акт, но и неговата подзаконовост. Последният е издаден в изпълнение и за приложение на законова норма, понеже следва да се уредят "други отношения по материята", освен тези уредени в закона, съгласно чл.3, ал.2 от ЗНА. Тези две изисквания за делегирана нормативна компетентност, която има подзаконово съдържание и предназначение, предпоставят и оспорваната подсъдност на Върховния административен съд, още повече че тя не е изключена по силата на закон. Следва да се отбележи, че същият има и характеристиката на административен нормативен акт, понеже неговият издател, макар и орган със статут, посочен по-горе, има и административна правосубектност и една от проявните й форми е по повод изпълнение на възложените му със закон (КЗОО) функции по изпълнение на бюджета на държавното обществено осигуряване като част от управлението на ДОО. Сега обсъжданият акт е с неограничен кръг адресати, поради което правен интерес от обжалването му имат всички физически и юридически лица, които считат, че противоречи на норми от по-висок ранг, без да е необходимо да се доказва наличието на пряк и непосредствен, личен интерес. В тази връзка изложеното относно предмета на дейност на жалбоподателя като юридическо лице, който се проявява в оказване на правна помощ и защита на гражданите, не рефлектира върху правото му на жалба, понеже същият по закон не е задължен да търси публичноправна съдебна защита на чужди права или интереси, която пък от своя страна трябва да се предшества от засегнат личен интерес. Възражението, че е изпуснат срокът за обжалване, е неоснователно, понеже определеният срок в разпоредбата на чл.13, ал.2 от ЗВАС се отнася за индивидуалните и общите административни актове, а съгласно ал.1 от същата разпоредба подаването на жалба срещу нормативен акт е без ограничение във времето. В настоящото производство е налице такова обжалване.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Общественото осигуряване е част от социалната политика на държавата за гарантиране на социалната сигурност на нейните граждани. Правото на обществено осигуряване е основно, конституционно установено, неотменимо право на всички български граждани съгласно чл.51, ал.1 от Конституцията на РБългария. Основанието за възникване на общественото осигуряване е загуба на материални средства или поява на нови разходи за гражданите в резултат на настъпили законово определени осигурени социални рискове, при наличието на които осигурителният орган е длъжен да извърши плащане. За да бъде реализирано, то е необходимо неговите субекти да имат качеството осигурени лица, а това са тези лица, които са дължали или за които са били дължими осигурителни вноски. Същите, както и приходи от други източници, например от държавата за някои рискове, формират специални фондове, които по съдържанието и предназначението си са източници за осигурителните обезпечителни плащания. Последните имат поначало контрибутивен характер и покриват загубени поради настъпването на осигурените социални рискове доходи и винаги се определят в конкретен, нормативно определен размер по отношение на всички осигурени лица. Съгласно чл.11, ал.1, т.2, б."б" от КЗОО осигурените за всички осигурени социални рискове лица имат право на парични помощи за профилактика и рехабилитация. Така в Кодекса за задължителното обществено осигуряване, като нормативен акт, който урежда държавното обществено осигуряване (задължителното) при изчерпателно изброяване на осигурените социални рискове (чл.1), и допълнителното задължително пенсионно осигуряване, е регламентирано и правото на парична помощ за профилактика и рехабилитация. Въведеният критерий за неговото упражняване е този за осигуреност за всички социални рискове на евентуално бъдещите негови носители. Конкретно това право е уредено и в чл.12, ал.1, т.2 от КЗОО по отношение осигурените за трудова злополука и професионална болест, като с изменението на КЗОО със ЗИДКЗОО (ДВ, бр.1/2002 г.) така възприетото изискване е последователно приложено и е премахнато това право по отношение на категорията лица, осигурени само за рисковете трудова злополука и професионална болест. Сама по себе си паричната помощ за профилактика и рехабилитация, като вид парично осигурително обезпечение за временна неработоспособност поради настъпване на осигурените социални рискове общо заболяване, трудова злополука и професионална болест, има еднократен и краткотраен характер. При реализирането именно на посочените рискове се изплащат осигурителните помощи от средствата на съответния осигурителен фонд "Пенсии", фонд "Трудова злополука и професионална болест", фонд "Общо заболяване и майчинство", в зависимост от вида на осигурения случай. Тук именно се установява връзката между повдигнатия пред настоящия съдебен състав спор за законосъобразност на обжалвания нормативен административен акт и направеното по-горе изложение. Съгласно чл.1 от него тази инструкция регламентира условията и реда за разходване на паричните помощи за профилактика и рехабилитация от средствата на ДОО, обособени в 1. фонд "Общо заболяване и майчинство"; 2. фонд "Пенсии"; 3. фонд "Трудова злополука и професионална болест". В тези самостоятелни осигурителни фондове, както и останалите, установени в чл.18 от КЗОО, се натрупват и изразходват паричните средства на държавното обществено осигуряване, като всеки един от тях се характеризира със спецификата на източниците за събирането им и целите, за които те се изразходват, и е недопустимо отклоняване на средства и постъпления от един от тях за целите на друг и обратно. Тази особеност на финансовото устройство на ДОО, както и бюджетната уредба и определеност на неговите паричните средства са в основата на управлението на ДОО от НОИ, което се осъществява в изпълнение на чл.33 от КЗОО. Тук под управление се разбира организиране събирането, съхраняването и разходването на тези средства, като конкретно законово формулираните негови компоненти са установени в ал.3 на цитираната разпоредба от КЗОО. От друга страна орган на управление на НОИ е надзорният му съвет, като той е колективен орган, изграден на трипартитен принцип. Сега обсъжданата инструкция е издадена именно от този орган, въз основа на законовата делегация, дадена му с разпоредбата на чл.17 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2002 г. (ДВ, бр.111 от 28.12.2001 г., в сила от 1.01.2002 г.). Съгласно изречение второ от нея тя се обнародва в "Държавен вестник". От представената по делото административна преписка, включваща и протокол № 3 от заседание на Надзорния съвет, проведено на 10 януари 2002 г., по безспорен начин се установява, че той на основание чл.11 от ЗБДОО за 2002 г. е приел проект на този административен акт и е възложил на управителя на НОИ да го изпрати за обнародване по посочения начин. От направената констатация по брой 13 на "Държавен вестник" от 5.02.2002 г., както и по брой 118 от 20.12.2002 г., когато е публикувана Инструкция за изменение на Инструкция № 1 от 10.01.2002 г., се установява, че в първия брой за Председател на Надзорния съвет на НОИ е посочен Емил Мирославов, член на същия съгласно цитирания протокол, а във втория брой е посочен Председател на Надзорния съвет Лидия Шулева. Съгласно чл.39, ал.1, т.3 и ал.2 от ЗНА нареждането за обнародване се прави от органа, който е издал акта, а когато той е колективен - от неговия председател, като към нареждането се прилага заверен препис от оригинала на нормативния акт. При съобразяване с тази разпоредба и изискванията на чл.10, ал.1 от Закона за "Държавен вестник" за полагане на подпис на ръководителя на органа, чийто акт се предлага за обнародване, или от упълномощено от него лице, под искането за обнародване на текста на съответния акт такъв е положен и това е този на председателя на Надзорния съвет съобразно чл.35, ал.7 от КЗОО. Така основният довод на жалбоподателя по повод оспорване на компетентността на органа, издал Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на НС на НОИ за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.), се явява неоснователен и недоказан. Както е отбелязал и процесуалният представител на ответната страна по жалбата, допуснатата неточност в някои правни програмни продукти, не може да обоснове некомпетентност на органа, издал административния акт, който се обжалва. Така обжалването в тази част на спора се явява не само правно неиздържано, а и професионално несериозно по изложените доводи на процесуалните представители на жалбоподателя.

По отношение на възражението в жалбата за допуснати нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на обжалвания нормативен акт и по-точно нарушаване на нормата на чл.3, ал.3 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (ЗЗРСИИ), настоящият съдебен състав на Върховния административен съд намира, че то е неоснователно. Посочената разпоредба изисква всички нормативни актове за инвалиди да се приемат след предварително становище по тях от Националния съвет по рехабилитация и социална интеграция (НСРСИ) към Министерския съвет. Обжалваният акт не е такъв за инвалиди по смисъла на цитираната норма. В параграф 1, т. 3 от ДР на ЗЗРСИИ е дадено легално определение за понятието "инвалид" по смисъла на този закон и това е всяко лице, независимо от възрастта му, с физическо, сетивно или умствено увреждане, което затруднява социалното му интегриране и участие в обществения живот, възможностите му за общуване и обучение или трудовата му реализация. След като законодателят е дал определение за инвалид, като е дефинирал и понятието "рехабилитация" (параграф 1, т.1 от ДР на ЗЗРСИИ) по смисъла на същия нормативен акт, очевидно целта е била да се определи предметният обхват на обществените отношения, които се регулират от него, и това са тези по повод правото на рехабилитация и социална интеграция на инвалидите, тяхната защита и произтичащите от това задължения за държавните и обществените органи, стопанските и обществените организации в страната (чл.1 от ЗЗРСИИ). Обжалваният нормативен акт е издаден в изпълнение и за осъществяване на управителните и контролните правомощия на Надзорния съвет на НОИ, които, както беше посочено по-горе, са изчерпателно изброени в чл.36, т.1 до т.11 от КЗОО и нямат консултативен характер. Същият урежда по определения в ЗБДОО за 2002 г. начин обществените отношения по изпълнение на консолидирания бюджет на ДОО и по-конкретно бюджета на фонд "Трудова злополука и професионално заболяване", в неговата разходна част, в група Б "Социални помощи и обезщетения", по перо "Парични помощи за профилактика и рехабилитация". По делото не се оспорва, че предвидените средства за профилактика и рехабилитация са пряко свързани с намаляване разходната част на консолидирания бюджет на ДОО поради хронични и продължителни заболявания, свързани с изплащане на обезщетения за временна неработоспособност и пенсии за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест. Следователно в процесния спор няма идентичност между обществените отношения, които двата нормативни акта регулират, още повече че те са от различен ранг, като е различен и установеният метод за това, а именно властническият, поради административноправния характер на обжалваната инструкция. Различна е и нормативно определената цел, която те преследват, формулирана в чл.1, ал.2 от ЗЗРСИИ (да осигурява условия за социална интеграция на инвалидите и за тяхното пълноценно и равностойно участие в обществото) и в чл.1, ал.2 от Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. на НС на НОИ (целта на профилактиката и рехабилитацията е намаляване на разходите за парични обезщетения и пенсии за инвалидност от средствата на ДОО). Освен това обжалваният акт като такъв е издаден в изпълнение на законова норма, която се съдържа в бюджетен закон, какъвто е ЗБДОО за 2002 г., за който има предварителна процедура, която се изразява в съгласуване на законопроекта с Министерския съвет, заедно с тези за държавния бюджет и за бюджета на НЗОК. Поради това и не би могло да се постави изискване постановяването му да става след становище на консултативен орган на МС, какъвто е НСРСИ. Изложеното дотук обуславя извода, че именно разликата в придадените функции на посочените два нормативни акта в областта на социалната политика на държавата прави изискването за тяхната координираност по посочения от жалбоподателя начин неприложимо. По изложените съображения не се констатират твърдените нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на обжалвания акт.

По възражението за незаконосъобразност на разпоредбата на б."в" на чл.2, ал.1, т.4 от Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. на НС на НОИ за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на ДОО, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм. ДВ, бр.118/2002 г.).

Както беше посочено в изложените мотиви по-горе относно характера и съдържанието на осигурителното право на парични помощи за профилактика и рехабилитация, негови носители са осигурените лица за всички осигурени социални рискове съгласно чл.11, ал.1, т.2, б."б" от КЗОО. В посочената разпоредба на инструкцията и по-конкретно тази на ал.1 са изброени отделните категории такива лица (т.1 до т.4), като общият критерий при формирането на тези четири групи в нея е вече посоченото им качество осигуреност, а разграничителният, определен също в четири групи, е реализирано осигурително право като правото на пенсия, но само по отношение на два вида пенсии - за осигурителен стаж и възраст (т.4, б."б") и социална пенсия за инвалидност (т.4, б."г"). Без право на такава помощ за профилактика и рехабилитация се явяват лицата, навършили възраст за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст (т.4, б."а"), и лицата с дефинитивни състояния, които нямат възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността и инвалидността им е определена пожизнено (т.4, б."в"). Доколкото разпоредбата не се обжалва в нейната цялост, настоящият съдебен състав не обсъжда съотношението между посочените ограничителни критерии с общото изискване, визирано в първата част на нормата (т.4), а именно, че същите неправоимащи лица следва да получават лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест. Това се обуславя и от недобре приложената нормотворческа техника. При преценяване на възражението трябва да се има предвид, че няма легално определение на понятието "дефинитивно състояние", като в обжалваната норма то се свързва с невъзможността за пълно или частично възстановяване на работоспособността на лицата и инвалидността на същите е определена пожизнено. Така при тълкуването й се стига до извода, че нямат право на парична помощ за профилактика и рехабилитация лица, получаващи лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест, т.е. такива с установена неработоспособност (независимо нейния процент) от органите на медицинската експертиза по чл.15 от КЗОО, като тя е пожизнено определена и същите лица са в дефинитивно състояние, което най-общо означава, че няма вероятност за подобряване на това им състояние. След като в разпоредбата на чл.99 от Наредбата за експертизата на работоспособността е предвидено посочването на такива състояния със знак "*" в приложение № 1 към нея, без възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността и медицинският експертен орган е задължен да определи пожизнен срок на инвалидността, то той действа в условия на обвързана компетентност. При това лицата, които се намират в това състояние, очевидно няма да могат никога да упражняват осигурителните си права в пълния им обем. По този начин се установява противоречие с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.2, б. "б" от КЗОО, която както беше посочено урежда правото на парична помощ за профилактика и рехабилитация без разделянето на субектите му на лица със и без дефинитивни състояния. По отношение на твърдяното противоречие между тази разпоредба и ЗБДОО от 2002 г., то такова не се установява именно с оглед нормативно определената цел на Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. на НС на НОИ (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, 118/2002 г., в сила от 1.12.2002 г.).

По повод възражението за неоснователност на жалбата, което се обосновава с изтичането на финансовата година, през която е действал ЗБДОО за 2002 г., въз основа на чл.17, от който е издаден процесният административен акт, следва за точност да се отбележи, че на основание чл.17, от ЗБДОО за 2003 г. Надзорният съвет на НОИ чрез инструкция също определя реда за разходване на паричните помощи за профилактика и рехабилитация, като тя е Инструкция за изменение на Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. (ДВ, бр.13/2002 г., изм. ДВ, бр.118/2002 г., в сила от 1.12.2002 г.) и тя като единен нормативен акт съгласно чл.10, ал.2 от ЗНА е предмет на обжалване пред настоящата съдебна инстанция.

Петчленният състав на Върховния административен съд намира, че обжалваната разпоредба на буква "в" на чл.2, ал.1, т.4 от Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. на НС на НОИ (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г., в сила от 1.12.2002 г.) е незаконосъобразна като постановена в нарушение и на чл.3 от КЗОО, уреждащ основните принципи, въз основа на които се осъществява ДОО и по-конкретно този за равнопоставеност на осигурените лица, който от своя страна представлява израз и на конституционното право на българските граждани на равенство и недопускане ограничаване на правата им на основание раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждение, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние, съгласно чл.6 от Конституцията на РБългария. Доколкото възприетият подход при създаване на тази правна норма формално е свързан преди всичко с фискалната характеристика на подзаконовия нормативен акт, в който се съдържа и неговата насоченост към намаляване на разходната част на бюджета на ДОО, в изпълнение на закона въз основа на който е приет, то същият не може да оправдае нарушаване на основни конституционни права като посоченото по-горе право, както и конкретно на правото на обществено осигуряване. По отношение на твърдяната незаконосъобразност, преценена във връзка с норми от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (чл.8, § 1, т.1 от ДР на закона), следва да се има предвид, че ползването на общи понятия не обосновава противоречие, след като са налице обществени отношения от различен вид, които са предмет на регулиране от отделни правни отрасли, а именно обществено осигуряване и социално подпомагане.

С оглед на изложеното настоящият петчленен състав на Върховния административен съд намира, че Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на НС на НОИ за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.), е незаконосъобразна в обжалваната част - буква "в" на чл.2, ал.1, т.4, като противоречаща на нормативен акт от по-висок ранг, а именно чл. 3, т.3 и чл.11, ал.1, т.2, б. "б" от Кодекса за задължителното обществено осигуряване, и като такава следва да се отмени.

Водим от горното и на основание чл.23, ал.1 от Закона за Върховния административен съд, Върховният административен съд, петчленен състав,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ като незаконосъобразна разпоредбата на буква "в" от чл.2, ал.1, т.4 от Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на Надзорния съвет на Националния осигурителен иститут за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.).
ОТХВЪРЛЯ жалбата в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване и влиза в сила от деня на обнародването му в "Държавен вестник".