ДЕЛОТО ИЛИЙКОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 33977/96г.)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ
26 юли 2001г.

ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е отнесено до Съда, в съответствие с разпоредбите, приложими пред влизането в сила на Протокол №11 от Конвенцията.

2. Началото на жалбата (№33977/96) е поставено с подаването й до Комисията, съгласно предишния чл.25 от Конвенцията, от жалбоподателя с българска националност Петър Илийков, на 24 октомври 1996г.

3. Жалбоподателят твърди, че срещу него са допуснати нарушения на чл.5§§3 и 4 от Конвенцията по отношение на продължителността на задържането му под стража и разглеждането на жалбите му срещу това задържане, нарушение на чл.6§1 от Конвенцията по отношение на продължителността на наказателния процес, воден срещу него. В първоначалната си жалба, жалбоподателят, освен това, твърди и нарушения на чл.3, 5§1 и 6§3 от Конвенцията като претендира, че е било налице препятстване на правото му на жалба по предишния чл.25 от Конвенцията.

4. На 20 октомври 1997г. Комисията обявява жалбата а частично допустима. В доклада си от 29 октомври 1998г. (предишен чл. 31 от Конвенцията) се изразява единодушното мнение, че е налице нарушение на чл.5§§3 и 4 и чл.6§1 от Конвенцията.

5. Пред Съда жалбоподателят е представляван от Михаил Екимджиев, адвокат практикуващ в гр.Пловдив. Българското Правителство (“Правителството”) е представлявано от г-жа Г.Самарас от Министерство на правосъдието.

6. На 31 март 1999г. съветът на Голямата камера разпорежда, че делото ще се разглежда от Камара, образувана от една от секциите на Съда. На 1 април 1999г. делото е разпределено на Четвърта секция (Правило 100§1, 24§6 и 52§1 от Правилата на Съда). На 25 септември 1999г. жалбоподателят е поискал отвод на съдия Бутошарова.

7. След разглеждането на горното искане за отвод, на 9 ноември 1999г., Камарата го отхвърля.

8. И Правителството и жалбоподателят са подали мемориали и писмени становища по отношение на мемориала на другата страна. Камарата решава, че не е необходимо провеждането на открито заседание (Правило 59§2 в края ).

ФАКТИТЕ

І. Обстоятелствата по делото.

9. На 4 октомври 1993г. жалбоподателят е арестуван по обвинение за подправка на документи и измама, във връзка с наказателно производство, образувано на 10 септември 1993г. Твърдяло се, че жалбоподателят, в съучастие с митнически служител и две други лица, е изготвил фалшива митническа декларация, удостоверяваща фиктивен експорт на пратка с цигари, която в действителност са продадени на местния пазар. На базата на неистинската декларация, жалбоподателят е получил връщане на акциз и се опитал да получи още едно връщане. Общата получена сума, за която жалбоподателят евентуално би бил намерен за виновен (вж. по-долу параграф 33) възлизала на 15 230 400 стари български лева, които по това време се равнявали на 3 000 000 френски франка). Повдигнатото обвинение срещу жалбоподателя се базирало на чл.212§4 от Наказателния кодекс, който предвиждал наказание от десет до двадесет години лишаване от свобода.

10. По време на предварителното производство материалите по делото два пъти били изпращани от Пловдивска следствена служба на Пловдивски Окръжен съд по повод разглеждане на жалби срещу задържането под стража. Ето защо делото не било на разположение на следователя и наблюдаващия прокурор в рамките на дванадесет дни (между 28 октомври и 9 ноември 1993) и за следващи 4 дни (между 28 февруари и 2 март 1994г.).

11. Предварителното производство приключва на 5 април 1994г., когато обвинителния акт изготвен от прокурора и внесен в Пловдивски Окръжен съд.

12. Пловдивски Окръжен съд заседава в състав от трима съдии: председател, който е професионален съдия и двама съдебни заседатели.

Първото заседание по делото се провежда на 12 и 13 май 1994г., когато са изслушани петимата обвиняеми и няколко свидетели. Прокурорът и защитниците на обвинение поискали позволение да представят допълнителни доказателства. Съдът отлага заседанието по делото.

13. Няколко пъти по време на производството пред Окръжен съд трябвало да се изчаква папката с материалите по делото да бъде върната от Върховния съд в София, където е била изпратена за разглеждане на жалби, подадени от жалбоподателя и неговите съпроцесници срещу отказите на Окръжен съд да ги освободи по гаранция.

14. Делото е изпратено във Върховен съд на 28 май 1994г. заради разглеждането на жалбата срещу задържането по стража, подадена от един от съпроцесниците на жалбоподателя и върнато на 30 юни 1994г.

Окръжният съд не насрочва делото до 13 септември 1994г., когато председателят на състава изисква представяне на доказателство .

15. Следващото съдебно заседание е нарочено за 6 октомври 1994г. Съдът изслушва няколко свидетели и отлага заседанието поради настояване на прокурора за изслушване на другите свидетели, които не се явяват на заседанието. На някои от тях са наложени глоби заради неявяването им. По-нататък Съдът решава да потърси съдействие от полицията за установяване на адресите на други свидетели, които не са били намерени.

16. Заседанието по делото е възобновено на 29 и 30 ноември 1994г. Изслушани са няколко свидетели и експерти. Прокуратурата и защитата поискали да представят допълнителни доказателства. Заседанието по делото е отложено.

16. Между 20 януари и 21 февруари 1995г. делото се намира във Върховен съд в София по повод разглеждане на жалби срещу мярката за неотклонение “задържане под стража”.

17. Насроченото заседание за 19 април 1995г. е отложено поради заболяване на председателя на състава. Следващото съдебно заседание, насрочено за 8 юни 1995г., е отложено поради заболяване на един от съдебните заседатели.

18. На 12 юли 1995г. съдът, в закрито заседание, нарежда изготвянето на експертиза.

Съдебното заседание, насрочено за 21 септември 1995г. е отложено вследствие заболяване на адвокат на един от съпроцесниците.

19. Между 3 октомври и 6 ноември 1995г. материалите по делото се намират във Върховен съд в София, разглеждащ жалби срещу задържането под стража.

20. Следващото съдебно заседание, насрочено за 12 януари 1996г., е отложено поради заболяване на двамата съдебни заседатели.

21. След разбиране, че здравословното състояние на съдебните заседатели ще им попречи да участват в процеса, на 19 февруари 1996г. Пловдивски Окръжен съд препоръчва разглеждане на делото с участието на двама нови съдебни заседатели.

22. Новият състав на съда провежда съдебно заседание на 26 и 27 март, което е отложено поради непризоваване на част от свидетелите поради пропуск от страна на съдебната администрация, както и поради искания на страните за представяне на допълнителни доказателства. Съдът насрочва следващото съдебно заседание за 7 и 8 май 1996г.

23. На 7 и 8 май 1996г. съдът изслушва няколко свидетели и експерт. Заседанието е отложено поради нуждата от събиране на нови доказателства.

24. Между 9 и 28 май 1996г. делото се намира във Върховен съд в София във връзка с жалби срещу задържането под стража.

25. Заседанието, насрочено за 16 и 17 септември 1996г. е отложено за 29 и 30 октомври 1996г. поради това, че един от съдебните заседатели си счупва крака.

26. На 29 октомври 1996г. страните в наказателния процес, включително жалбоподателят, който по това време провежда гладна стачка, се явяват пред Пловдивски Окръжен съд. Адвокатите искат отлагане предвид здравословното състояние на жалбоподателя, отсъствието на свидетели, както и на един от адвокатите. Съдът изслушаха медицински експерти, които били назначени предишния ден и прегледали жалбоподателя. По мнение на експертите било необходимо жалбоподателят да бъде подложен на пълни изследвания в болнично заведение. На 30 октомври 1996г. Съдът нарежда временно настаняване на жалбоподателя в болница и отлага заседанието. Страните се разминават в твърденията си по отношение причините за отлагане на това заседание. Жалбоподателят подчертава, че отсъствието на няколко свидетели е било решаващо, докато Правителството счита, че единствената причина е била здравословното състояние на жалбоподателя, тъй като медицинските експерти са заключили, че той не е бил достатъчно добре, за да вземе участие в заседанията.

27. Между 19 ноември и 4 декември 1996г. делото се намира във Върховния съд в София във връзка с жалби срещу задържането под стража. В писмо до Върховния съд, Пловдивски окръжен съд обръща внимание, че следващото по делото съдебно заседание е насрочено за 19 декември 1996г. и изисква връщане на делото преди тази дата.

28. Заседанието по делото е подновено на 19 декември 1996г. Изслушани са показанията на един свидетел. Тъй като другите свидетели не се явяват, Съдът уважава молбата на прокурора и защитата за поредно отлагане.

29. С две изключения, когато отлага заседание по делото, Пловдивски окръжен съд не обявява дата за провеждане на следващото заседание. В резултат на това, експертите и свидетелите, които се явявали на заседанията, но трябвало отново да бъдат изслушани, били уведомявани за датата на новото заседание чрез призовка. Ако призовката на достигне до лицето, за което е предназначена, разглеждането на делото не би могло да приключи през възобновеното съдебно заседание. По този начин, свидетелите г-жа М.Х. и г-н С.З., присъствали на заседанието от 26 март 1996г., но не били редовно призовани за съдебното заседание от 7 май 1996г. Това била причината за отлагането на заседанието от 7 май 1996г.

30. По време на процеса Окръжният съд поискал от полицията да установи адреси на свидетели и да ги представи на съда. Един от свидетелите бил заподозрян в избягване получаването на призовките.

31. Последното съдебно заседание пред Пловдивски окръжен съд е проведено на 28-31 януари 1997г. Съдът изслушва свидетелски показания, пледоариите на страните и разглежда други доказателства . Очевидно жалбоподателят безуспешно е поискал отлагане поради неявяване на свидетели, чието присъствие предварително е било поискано от двете страни.

32. На 31 януари 1997г. Окръжният съд признава жалбоподателят за виновен и го осъжда на тринадесет години лишаване от свобода. Съучастниците му също са признати за виновни и осъдени на лишаване от свобода за срок между 11 и 12 години. Съдът не произнася мотивите на присъдата си. Те са изготвени на неизвестна дата, три месеца след произнасянето на присъдата.

33. На 10 февруари 1997г. жалбоподателят обжалва присъдата пред ВКС, който съгласно законодателството по това време заседава като апелативна инстанция по дела като това на жалбоподателя. ВКС насрочва заседание по делото за 26 септември 1997г. На тази дата прокурорът обявява, че се познава с един от обвиняемите и си прави самоотвод. Заседанието по делото е отложено.

34. Заседанието по делото пред ВКС се провежда на 23 януари 1998г. С решение от 18 март 1998 Върховния касационен съд потвърждава присъдата на жалбоподателя.

35. В горните процедури жалбоподателят е представляван от адвокат и понякога от двама или трима адвокати едновременно.

36. На 24 март 1998г. едно от лицата, осъден в същия процес подал касационна жалба. Петчленен състав на ВКС провел заседание на 10 юни 1998г., в което жалбоподателят присъствал без защитник. Той изразил желанието си да се присъедини към касационната процедура, което все още било възможно, тъй като законоустановеният срок за това не бил изтекъл. Съдът отлага заседанието по делото, за да даде възможност на жалбоподателя да поддаде касационна жалба и да ангажира защитник за представянето й. Жалбоподателят подал касационна жалба на 22 юни 1998г.

37. Заседанието е подновено на 9 декември 1998г.

С решение от 22 март 1999г. ВКС отхвърля касационната жалба на жалбоподателя.

Б. Задържането под стража на жалбоподателя.

38. На 4 октомври 1993г., в дена на ареста му, жалбоподателят е изправен пред следовател, който постановява задържането му под стража. На същата дата задържането е одобрено от прокурор.

39. На 14 октомври 1993г., когато наказателният процес е на фаза предварително производство, жалбоподателят подава пред ПОС молба за отмяна мярката му за неотклонение. Съдът разгледал молбата в закрито съдебно заседание, на базата на материалите, събрани по време на разследването, молбата на жалбоподателя и становището на прокуратурата, което не е изпратено на жалбоподателя.

40. След приключване на предварителното производство по делото и изпращането му в съда през април 1994г., жалбоподателят подава до Пловдивски окръжен съд седем молби за освобождаването му под гаранция. Срещу някои от решенията на O кръжния съд, жалбоподателят е подавал жалби пред Върховния съд.

41. Първата от тези седем молби е подадена на 3 октомври 1994г. и отхвърлена от Окръжния съд на 21 февруари 1995г. Друга молба, подадена на неупомената дата, е отхвърлена от Окръжния съд на 30 ноември 1994г. Отказът на Окръжния съд да освободи жалбоподателя под гаранция, е потвърден от Върховния съд на 21 февруари 1995г.

42. В решението си от 21 февруари 1995г. Върховният съд подчертава, че съгласно чл.153, ал.1 и 2 от НПК, постановява се задължително задържане под стража по отношение на всеки, който е обвинен в извършване на престъпление, за което е предвидено десет или повече години лишаване от свобода. Изключение може да се допусне само, когато не съществува съмнение, че лицето би могло да се укрие или да извърши други престъпления. Съгласно практиката на Върховния съд такава опасност се изключва в случаи на тежко заболяване на обвиняемия, старост или при някои други условия. Тъй като жалбоподателят бил обвинен в извършване на престъпление, наказуемо с повече от десет години лишаване от свобода и никакви специални основания не са открити, които да изключват опасността от укриването му или извършването на други престъпления, не е имало основания за постановяване на освобождаването му под гаранция.

Върховният съд по-нататък отказва да обсъди твърденията на жалбоподателя, че доказателствата срещу него са недостатъчни. Съдът констатира, че няма правомощието да обсъжда този въпрос в процедурата по разглеждане на мярка за неотклонение. Задължението му е само да прецени дали условията за задържане под стража по чл.152 от НПК са изпълнени.

43. Жалбоподателят отново иска освобождаване под гаранция на 11 юли 1995г. Тази молба е отхвърлена от Окръжният съд на 21 септември 1995г. Жалбата срещу този отказ била отхвърлена от Върховния съд в закрито заседание на 6 ноември 1995г., след получаване на възраженията на прокуратурата, които не са комуникирани на жалбоподателя. Върховният съд подчертава, че единствената възможност е жалбоподателят да бъде задържан, след като отсъстват доказателства, установяващи без всякакво съмнение, че не съществува опасност жалбоподателят да се укрие, да извърши други престъпления или да попречи на разследването. Такива доказателства не били налични по делото на жалбоподателя.

С решение от 4 декември 1995г. Окръжният съд отхвърля молбата на жалбоподателя, подадена на неупомената дата, с която се иска анулиране или преразглеждане на предишните решения, относно мярката на неотклонение. По отношение аргументите на жалбоподателя, че събраните материали по делото показват, че той не е извършил престъплението, Съдът подчертава, че не е в правомощията му да прави анализ на доказателствата по наказателното производство. Законността на задържането следва да бъде преценявана на базата на повдигнатото обвинение срещу жалбоподателя. Другият елемент, който следва да се прецени е дали съществуват обстоятелствата, които изключват, без всякакво съмнение, съществуването дори и на хипотетична опасност от укриването му, извършването на други престъпления или препятстване на наказателното производство. В случая, Съдът вече е преценил, че такива обстоятелства не съществуват.

44. Следваща молба за освобождаване под гаранция е подадена на 15 януари 1996г., която е отхвърлена от Окръжният съд на 20 февруари 1996г., поради непроменяне на обстоятелствата. По време на съдебното заседание от 27 март 1996г. пред Окръжния съд, жалбоподателят е направил устна молба за освобождаване, която е отхвърлена същия ден. Съдът подчертава, че няма изменение на обстоятелствата и че законът не предвижда срок на предварителното задържане.

45. На 1 април 1996г. адвокатът на жалбоподателят подава жалба до ВС срещу отказа на ОС. Три дни по-късно, на 4 април 1996г., жалбоподателят подава и своя жалба. Жалбите са подадени чрез ОС, съгласно установената практика. Основанията, залегнали в жалбите били, че всички доказателства по наказателното производство вече са събрани и затова не съществува опасност жалбоподателя да предотврати разкриването на обективната истина. Още повече, не съществувала опасност жалбоподателят да се укрие, тъй като той е пребивавал в чужбина по време на разследването и доброволно се е завърнал. Никога не е бил осъждан, има семейство и постоянен адрес. Жалбоподателят освен това подчертава, че продължителността на задържането му противоречи на Конвенцията.

46. С решение от 9 април 1996г., постановено в закрито заседание, ОС, без да изпрати жалбите от 1 и 4 април 1996г. на ВС, потвърждава отказа си от 27 март 1996г. да освободи жалбоподателя под гаранция. Окръжният съд подчертава, че аргументите на жалбоподателят, съгласно практиката на ВС, не могат да служат като основа за освобождаването му под гаранция.

47. Жалбите на жалбоподателя от 1 и 4 април 1996г. били изпратени във ВС на 9 май 1996г. На 10 май 1996г. жалбоподателят подал още една жалба срещу отказът на Окръжният съд да го освободи под гаранция, която е присъединена към другите две жалби.

48. На 22 май 1996г. прокурор от Главна прокуратура подал писмено становище по отношение на жалбите до ВС, искайки отхвърлянето им. Това становище на прокуратурата не е комуникирано на жалбоподателя. На 28 май 1996г. ВС отхвърля жалбите . Той констатира, че съгласно чл. 152, ал. 1 от НПК задържането под стража на жалбоподателя е законно и случая не попада под хипотезата на чл.152, ал.2. Освен това, Съдът счита, че доказаността на обвинението и продължителността на наказателното производство са ирелевантни.

49. На 15 октомври 1996г. жалбоподателят подава следваща молба за освобождаване под гаранция. По същото време жалбоподателят провежда гладна стачка, започнала на 23 септември 1996г., с която протестира срещу продължаването на задържането му под стража. Председателстващият съдебният състав съдия разпорежда на 23 октомври 1996г., че Съдът няма да разгледа молбата, тъй като един от съдебните заседатели е болен. В съдебното заседание от 29 и 30 октомври 1996г. жалбоподателят подновява молбата си. Окръжният съд изслушва медицински експерти, които са прегледали жалбоподателя и отхвърля молбата от 30 октомври 1996г.

50. На 6 ноември 1996г., адвокатите на жалбоподателя подават жалба до ВС срещу решението на ОС от 30 октомври 1996г. На 11 ноември 1996г., преди да изпрати жалбата до ВС, Окръжният съд, в закрито заседание, потвърждава решението си от 30 октомври 1996г. Съдът констатира, че няма промяна на обстоятелствата, с изключение влошеното здравословно състояние на жалбоподателя. В случая, медицинските експерти не са подчертали дали освобождаването му е необходимо и дали следва да бъде под постоянно наблюдение в болница.

51. На 19 ноември 1996г. жалбата му е изпратена във Върховния съд. На 15 ноември 1996г. прокурор от главна прокуратура подава писмени възражения, искайки отхвърлянето на жалбата. Тези възражения не са комуникирани на жалбоподателя.

52. На 4 декември 1996г. Върховният съд, в закрито заседание, отхвърля жалбата. Съдът подчертава, че опасността от укриване, извършване на друго престъпление или осуетяване разкриването на обективната истина се презюмира от тежестта на повдигнатото обвинение. Здравословните проблеми на жалбоподателя, които могат да бъдат отстранени и в мястото на задържането и продължителността на предварителното задържане, освен неизбежните негативни последици, не се отразяват върху това решение. По-нататък Съдът заключава, че оплакванията на жалбоподателя по Конвенцията, са неоснователни. В частност, жалбоподателят погрешно преценява, че разпоредбите на НПК са в противоречие с Конвенцията.

53 На 31 януари 1997г. жалбоподателят е признат и осъден на лишаване от свобода (вж. Параграф 33 по-горе).

ІІ. ПРИЛОЖИМО НАЦОНАЛНО ПРАВО И ПРАКТИКА.

А. Разпоредбите на Наказателнопроцесуалния кодекс и практиката по отношение на законовите изисквания и законността на задържането под стража.

54. Според Върховният съд, не от компетеността на съда, когато разглежда жалба срещу задържането под стража, да преценява дали съществуват достатъчно доказателства, които подкрепят обвинението срещу задържания (Решение №24 от 23 май 1995г. по дело №268/95г., І колегия, бюлетин 1995г., стр.149).

55. Чл. 152, ал.1 и 2, в сила през разглеждания период и до 4 юни 1995г., предвиждат следното:

“(1) Мярка за неотклонение задържане под стража се взема за престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода десет или повече години или смърт.

(2) В случаите по предходната алинея мярката за неотклонение не се взема, ако няма опасност обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление.”

56. Същите тези разпоредби, в сила от 4 юни 1995г. до август 1997г., предвиждат следното:

“(1) Мярка за неотклонение "задържане под стража" се взема за тежко умишлено престъпление.

(2) В случаите на ал. 1 мярката за неотклонение може да не се вземе, ако няма опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкриването на обективната истина или да извърши друго престъпление”

Съгласно чл.93, т.7 от Наказателния кодекс “тежко” престъпление е това, за което е предвидено наказание повече от пет години лишаване от свобода.

57. В действителност, от 1 януари 2000г., чл.152 и някои други разпоредби, касаещи задържането под стража, са изменени.

59. Съгласно практиката на Върховния съд, която вече не се прилага поради измененията на НПК, в сила от 1 януари 2000г., чл.152, ал.1 изисква лице, обвинено в тежко, умишлено престъпление, да бъде задължително задържано по стража . Единственото изключение, регламентирано в чл.152, ал.2, е допустимо, когато е ясно, без всякакво съм н ение, че всякаква опасност от укриване или извършване на други престъпления обективно не съществува, като например в случаите на тежко заболяване на задържания, напредналата му възраст или вече да изтърпява друга присъда (Решение № 1 от 4  май 1992 по дело № 1/92, II н.състав , бюлетин 1992/93, стр . 172; Решение № 4 of 21 февруари 1995 по дело № 76/95, II н.състав ; Решение № 78 от 6 ноември 1995 по дело № 768/95, II Състав ; Решение № 24 по дело № 268/95, I нак.състав , бюлетин 1995, стр. 149).

Б. Жалби срещу задържането на съдебната фаза от наказателния процес.

60.Съгласно чл.304, ал.1 от НПК, молбата на задържания за освобождаване на съдебната фаза от наказателния процес се разглежда от същия състав, който разглежда делото по същество.

61. От разпоредбата на чл.304, ал.1 и 2 може да се направи извод, че тази молба може да бъде разгледана в открито или закрито съдебно заседание. Законът не предвижда срок, в който съдът следва да се произнесе по молбата.

Решението на съда по отношение на молбата за освобождаване подлежи на обжалване пред по-горестоящия съд (чл.344, ал.3). Жалбата трябва да бъде подадена в седмодневен срок (чл.348, ал.4) чрез съда, чийто решение се обжалва (чл. 348, ал. 4, във връзка с чл.318, ал.3). Съгласно чл. 247, след получаване на жалбата, съдът, в закрито заседание, решава дали съществуват основания за отмяна или изменение на решението. Ако не открие основания за това, съдът изпраща жалбата на по-горестоящия съд.

Преди на направи това, съдът следва да комуникира жалбата на другата страна в процеса и да получи писмените й възражения (чл.348, ал.4, във връзка с чл.320 и 321). Законът не предвижда възможността възраженията на прокурора да се изпращат на жалбоподателя.

62. Чл. 348 предвижда, че второинстанционният съд би могъл да разгледа жалбата в закрито или открито съдебно заседание, ако намери това за необходимо. Законът не предвижда срок, в който съдът да се произнесе по жалбата.

В. Наказателен кодекс.

63. Чл.212, ал.4: “За документна измама в особено големи размери, представляваща особено тежък случай, наказанието е лишаване от свобода от десет до двадесет години”.

В. Други приложими разпоредби.

64. Чл.259 от Наказателнопроцесуалния кодекс е озаглавен “Запасни съдии и съдебни заседатели”. Ал. 1 предвижда: ” Когато разглеждането на делото изисква продължително време, може да се привлече запасен съдия или съдебен заседател.”

65. През 1997г. Върховният съд е разделен на Върховен Касационен съд и Върховен Административен съд.

66. чл.362 от НПК, в сила от април 1998г. предвижда:

“Чл. 362. (1) Наказателното дело се възобновява, когато:

4. (нова - ДВ, бр. 21 от 1998 г.) с решение на Европейския съд за защита на правата на човека е установено нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ДВ, бр. 80 от 1992 г.), което има съществено значение за делото;”

ПРАВОТО

І. ТРЪРДЕНИЕ НА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.5§3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА.

67. Г-н Илийков твърди, че е бил задържан под стража за “неразумно” продължителен период от време. Той се позовава на чл.5§3 от Конвенцията, който предвижда следното:

............

А. Аргументи представени пред Съда.

68. Жалбоподателят.

69. Жалбоподателят счита, че решенията по отношение на задържането му под стража са базирани изключително на тежестта на повдигнатите срещу него обвинения. Приложимото национално право и практиката на Върховния съд съдържат, че опасността от укриване и извършване на други престъпления т.е. нуждата от налагане на мярката за неотклонение задържане под стража, се презюмират по отношение на всеки, който е обвинен в извършване на престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода с определена продължителност.

Още повече, в нарушение на основни принципи на наказателното право, националното право и практика прехвърлят доказателствената тежест така, че обвиняемият следва да доказва, че не съществува опасност от укриване или извършване на други престъпления. По този начин съдебните власти са се ограничили в решенията си да преповтарят, че жалбоподателят е пропуснал да установи, че такава опасност не съществува, докато пренебрегвали конкретни относими факти като постоянният му адрес и семейно положение.

По този начин, според жалбоподателя, задържането под стража не било базирано на достатъчни и относими основания.

70. По отношение на забавянето на процеса, жалбоподателят подчертава, че интервалите между съответните съдебни заседания, времето, използвано за транспортирането на делото от един съд в друг, повтарящите се неуспехи да се осигури присъствието на свидетелите, почивката на съда по време на летните ваканции и факта, че не били привлечени запасни съдебни заседатели, определено е допринесло за крайната продължителност на задържането му.

По-нататък жалбоподателят анализира причините за отлаганията на съдебните заседания и прави заключението, че компетентните власти са били отговорни за по-голямата част от тях. Той оспорва предположението на Правителството, че е допринесъл за отлаганията чрез молбите си за представяне на допълнителни доказателства или че адвокатите му са били съгласни с повечето отлагания.

71. Накрая жалбоподателят обсъжда противоречивите твърденията на Правителството по отношение сложността на делото (вж.параграфи 72 и 73 по-долу). Твърденията им, че делото не е било от такава сложност, че да бъде привлечен запасен съдебен заседател са несъвместими със становището, че продължителността на процеса е оправдана поради сложността му.

72. Правителството.

73. Правителството счита, че обвиненията срещу жалбоподателя касаят тежки престъпления. В този случай чл.152 от НПК предвижда задължително задържане под стража на обвиняемия. Освобождаване под гаранция е единствено възможно при изключителни обстоятелства, когато не съществува дори и теоретична възможност от укриване, извършване на други престъпления и осуетяване разкриването на обективната истина. При отсъствието на конкретни доказателства за съществуването на тези изключителни обстоятелства, се презюмира опасността от укриване или извършване на други престъпления.

По отношение доказателствената тежест в това отношение, Правителството твърди, че е задължение на прокурорските органи да установят съществуването на основателни подозрения, че обвиняемият е извършил тежко престъпление, докато жалбоподателят носи тежестта да докаже съществуването на изключителните обстоятелства, оправдаващи освобождаването под гаранция.

По делото на жалбоподателя, решенията по отношение на задържането му са базирани на тежестта на обвинението и на анализ на доказателства, които жалбоподателят е представял в подкрепа на твърденията си, че няма да се укрие или да извърши други престъпления. Тези доказателства са счетени за неубедителни. Ето защо, основанията за задържането на жалбоподателя са били достатъчни и обосновани.

Още повече, не са съществували основания да се счита, че жалбоподателят се върнал от чужбина доброволно, след като е научил за наказателния процес, образуван срещу него. Напротив, съществува информация, която предполага, че той не се е явил първия път, когато е бил призован от прокурорските органи и затова полицията трябвало да издирва местонахождението му.

74. По мнение на Правителството факторите, които определят продължителността на задържането под стража на жалбоподателя се делят на две групи “обективни” и “субективни”.

Най-важната обективна трудност се дължала на сложността на процеса, илюстрирана от решението на Окръжният съд, което се състои от шест страници, шест тома материали по предварителното производство и фактът, че прокуратурата е призовала 33 свидетели.

Друг обективен фактор бил проблемът с призоваването на свидетелите. Пет съдебни заседания са отлагани по тази причина.

75. По-нататък Правителството оспорва констатациите на Комисията, че властите е следвало да предвидят нуждата от привличането на запасни съдебни заседатели. Не би могло да бъде предвидено по това дело, което съдържало само петима обвиняеми и 33 свидетели ще изисква продължително разглеждане и че ще бъде необходим запасен съдебен заседател. Компетентните власти основателно са очаквали, че процесът ще приключи в рамките на няколко дни.

Още повече, чл.259 от НПК предвижда възможността процесът да бъде започнат с участието на “запасен съдия или съдебен заседател”. Тъй като по делото на жалбоподателя, двамата съдебни заседатели са били заменени, предвиждането на хода на процеса е било невъзможно.

76. По отношение на “субективните” фактори Правителство отпраща към поведението на жалбоподателя и оспорва констатациите на Комисията, касаещи причините за няколко от отлаганията на съдебни заседания. Жалбоподателят е бил отговорен, тъй като е правил множество искания да представяне на допълнителни доказателства, адвокатите му са били съгласни с някои от отлаганията и той е провел гладна стачка, която е довела до едно от отлаганията. По същото време Окръжният съд е предприел всички възможни мерки в тази насока, включително налагането на глоби на свидетели, които не са се явявали на съдебни заседания и поискал съдействие от полицията за издирване за осигуряване на присъствието им.

77. Комисията.

78. Комисията подчертава, че решенията, касаещи задържането под стража на жалбоподателя не са базирани на анализ на доказателства, а единствено на факта, че жалбоподателят е обвинен за престъпление, наказуемо с десет или повече години лишаване от свобода, което съгласно националното законодателство, създава презумпция за съществуване на опасност от укриване, извършване на други престъпления или осуетяване разкриването на обективната истина. Комисията заключава, че пропускът да се адресират факти относими към определянето дали такава опасност съществува и отнасянето единствено до тежестта на обвинението, властите са удължили задържането на жалбоподателя на основания, които не могат да бъдат определени като достатъчни.

Комисията по-нататък подчертава, че въпросните отлагания биха могли да бъдат избегнати или редуцирани, че Окръжният съд е бил отговорен за отлаганията, причинени от възобновяването на процеса поради пропуск да се превлича запасен съдебен заседател и че интервалите между отделните съдебни заседания са били твърде дълги. При тези обстоятелства, дори някои отлагания да не биха могли да бъдат вменени във вина на компетентните власти и други да са вероятно причинени по вина на жалбоподателя, Комисията намира, че компетентните власти не са проявили изискуемото се особено усърдие във воденето на процеса.

Б. Констатация на Съда.

79. Задържането под стража на жалбоподателя е продължило от 4 октомври 1993г. до 31 януари 1997г. Периодът, който следва да се вземе под внимание е три години, три месеца и двадесет и седем дни.

80. Съществ ув ането на обосновано подозрение, че з а д ъ ржаното лице е извършил престъпление е условие sine qua non /условие без което не може/ за законността на продължаването на задържането, но след изтичане на определен период от време, това вече не е достатъчно. В този случай, Съдът следва да установи дали другите основания, посочени от съдебните власти оправдават продължаването на задържането. Когато тези основания са “релевантни” и “достатъчни”, Съдът още следва да прецени дали компетентните национални власти са положили “специално усърдие” в ръководенето на процеса ( Labita v. Italy [GC], no. 26772/95, §§ 152 and 153, ECHR 2000-IV ).

81. Страните не спорят, че първоначалното задържане не жалбоподателя е базирано на обосновано подозрение, че е извършил престъпление. Съдът не намира основание да достига до друго заключение.

82. По отношение на основанията за продължаване на задържането, съгласно националните закони и практика съществува презумпция, че задържането под стража е задължително в случаите, когато обвинението попада под определен праг на строгост (десет години лишаване от свобода, съгласно закона в сила до юни 1995г. и пет години лишаване от свобода след това).

83. Строгостта на наказанието се явява единствения елемент, който определя риска от укриване или извършване на други престъпления. Съдът приема, че от гледна точка на тежестта на обвинението властите биха могли оправдано да заключат, че такъв първоначален риск съществува.

84. В този случай , Съдът следва да събл ю дава факта, че сериозността на обвинението не може само по себе си да служи за оправдаване на продължителнос тта на задържането (see, as a recent authority, Jecius v. Lithuania , no. 34578/97, § 94, ECHR 2000-IX ).

Донякъде е вярно по настоящото дело, когато според приложимото национално право и практика, определянето в правото на фактите, така обвинението срещу жалбоподателя да бъде определящо за прокурорските органи които без съдебен контрол да решават въпроса дали доказателствата навеждат на обосновано подозрение, че обвиняемият е извършил престъпление, наказуемо със съответното наказание (вж. По-горе параграфи 43, 44, 49, 53, 55 и 71).

85. Единственото друго основание за продължавана срока на задържането под стража спрямо жалбоподателя, било констатацията за несъществуването на изключителните основания, оправдаващи освобождаването под гаранция.

86. Във всеки случай тази констатация не се базира на анализ на всички относими факти. Властите са преценили като неотносими аргументите на жалбоподателя, че никога не е бил осъждан, че има семейство и установен начин на живот, както и че след изтичането на време, всяка възможност от укриване или извършване на други престъпления е намаляла (вж. Параграфи 43-47, 49 и 53 по-горе).

Причина за това е разпоредбата на чл.152 от НПК и практиката на ВС, според които презумпцията, залегнала в тях е оборима само при наличието на изключителни обстоятелства, когато се изключва дори и хипотетична възможност от укриване, извършване на други престъпления или осуетяване разкриването на обективната истина като тежко заболяване и други изключителни причини.

Още повече, че е в тежест на задържания да докаже съществуването на тези изключителни обстоятелства, а недоказването им е довело до продължаване на задържането под стража по време на процеса (вж. Параграфи 59 и 71 по-горе).

87. Съдът преповтаря, че продъжаването на задържането може да бъде оправдано в такъв случай, само ако съществуват специфични индикации за достоверна необходимост от публичен интерес, която въпреки презумпцията за невиновност , превишава принципа за зачитане на личната свобода. Всяка система за задължително задържане под стража е несъвместима с чл.5§3 от Конвенцията ( see the Letellier v. France judgment of 26 June 1991, Series A no. 207, §§ 35-53; the Clooth v. Belgium judgment of 12 December 1991, Series A no. 225, § 44; the Muller v. France judgment of 17 March 1997, Reports of Judgments and Decisions 1997-II, §§ 35-45; the above cited Labita judgment, §§ 152 and 162-165; and the above cited Jecius v. Lithuania , §§ 93 and 94).

Където законът предвижда презумпция по отношение на факторите, относими към основанията за продължаване на задържането, съществуването на конкретни факти превишава щи принципа за зачитане на личната свобода би трябвало да е убедително доказано (see the Contrada v. Italy judgment of 24 August 1998, Reports 1998-V, §§ 14, 16, 18, 23-30, 58-62).

88. Още повече, Съдът заключава, че е задължение на властите да установят относимите факти. Прехвърлянето на доказателствената тежест в това отношение върху задържания, е равносилно на преобръщане на разпоредбата на чл.5 от Конвенцията, разпоредба, която прави задържането изключително отклонение от правото на свобода и единствено позволимо при изчерпателно изброени и стриктно дефинирани случаи.

89. Никакви други основания не са били посочени от властите, които да оправдават продължителността на задържането.

Дори и да са съществували факти, които да оправдават продължаването на ограничаването на свободата на жалбоподателя, те са споменати в решенията на съдилищата, очевидно, вследствие действието на презумпцията и прехвърлянето на доказателствената тежест, съгласно чл. 152 от НПК и не е задължение на ЕС да преценява такива факти и да заема мястото на националните власти, които са решавали по отношение задържането на жалбоподателя. Тяхно задължение е било да преценят всички факти за и против задържането и да ги отразят в решенията си (see the above cited Labita judgment, § 152).

90. По настоящото дело, Съдът констатира, че чрез пропуска си да се произнесат по конкретни релевантни факти и отнасяйки се единствено до законоустановената презупция, базирана на тежестта на обвинението и която прехвърля към обвиняемия тежестта на доказване, че не съществува дори и хипотетечна възможност от укриване, извършване на други престъпления или препятстване на правосъдието, властите са удължили задържането под стража на жалбоподателя на основания, които не биха могли да бъдат определени като достатъчни.

Ето защо компетентните власти са пропуснали да оправдаят задържането под стража на жалбоподателя за период от три години, три месеца и двадесет и седем дни. При тези обстоятелства не е необходимо да се разглежда дали процесът е ръководен с дължимото усърдие

Ето защо е налице нарушение на чл.5§3 от Конвенцията.

ІІ. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.5§4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА.

91. Жалбоподателят прави оплакване за нарушение на чл.5§4 от Конвенцията, който предвижда следното:

А. Становища пред Съда.

93. Жалбоподателят счита, че процесът не е бил публичен , че съд и лищата в съответствие с приложимото право и практика, не са разглеждали всички аспекти, относими към законността на задържането му и не са решавали с небходимата бързина. Той препраща към доклада на Комисията по настоящото делои към решението по делото Nikolova v. Bulgaria ([GC], no. 31195/96, ECHR 1999-II). По-нататък той подчертава че българските съдилища упорито са отказвали да разгледат въпросите относно съществуването на обосновано подозрение срещу задържания в процедурата habes courpus , особено когато наказателния процес се е намирал на съдебна фаза. Съдиите са заключавали, че това ще съставлява преразглеждане по съществото на наказателния процес.

94. Правителството подчертава, че съдилищата са разглеждали всички относими аспекти. Въпросите, отнасящи се до доказателствата в подкрепа на обвиненията срещу жалбоподателя са въпроси по съществото на наказателния процес и затова са ирелевантни при разглеждането на законността на задържането.

Още повече, жалбоподателят е можел да бъде освободен само ако докаже съществуването на изключителни обстоятелства като болест или други причини, които изключват дори и незначителна хипотетична възможност от укриване, извършване на други престъпления или осуетяване разкриването на обективната истина. Тежестта на доказване на тези обстоятелства е лежала върху жалбоподателя и докато аргументите му са ирелевантни или недоказани, съдът правилно се е ограничил в установяването, че не са налице нови елементи. Във всеки случай, това е направен след анализ на всички аргументи, посочени от жалбоподателя.

95. По отношение на изискването за равнопоставеност на процеса, Правителството посочва, че факта, че възраженията на прокурора не са комуникирани на жалбоподателя, не нарушава принципа за равенство на страните. Страните в процеса, прокурорът и задържаният, са били равнопоставени като всяка от тях е имала възможност да изрази становището си: жалбоподателят чрез неговата молба или жалба, прокурорът чрез писмените си възражения.

Правителството не коментира оплакването, че съдилищата не са решавали с необходимата бързина.

96. Комисията подчертава, че в съответствие с релевантната национална практика, съдилищата не могат и не са разисквали дали съществува обосновано подозрение срещу жалбоподателя. По-нататък се констатира, че по силата на прехвърляне на доказателствената тежест съгласно чл.152§1 и 2 от НПК, Окръжният съд и Върховният съд са ограничили разискването на жалбите на жалбоподателя до простата проверка дали обвинението срещу него съставлява “тежко умишлено престъпление”, единственият друг въпрос, който е обсъждан е здравословното състояние на жалбоподателя. Аргументите на жалбоподателя, че не съществува опасност от укриване, извършване на други престъпления или осуетяване разкриването на обективната истина, така както са посочени в жалбата му от 1 април 1996, са оставени без разглеждане. Комисията заключава, че естеството и обхвата на контрола, осъществяван от съдилищата, не изпълва изискването на чл.5§4 от Конвенцията.

По-нататък Комисията намира, че процедурите пред Върховен съд не са били равнопоставени, тъй като са заседанията са се провеждали при закрити врати, след получаване на писмените възражения на прокурора, на които жалбоподателят не е имал възможност да отговори. При тези обстоятелства Комисията не намира за необходимо да преценява дали жалбите срещу задържането са разглеждани с необходимата бързина.

Б. Становище на Съда.

97.   Обсег на оплакването по чл.5§4 от Конвенцията.

98. Съдът е единствено компетентен да разгледа процедурите пред Окръжен и Върховен съд, които започват с молбата на жалбоподателя за освобождаване от 27 март и 15 октомври 1996г. и завършват с окончателните решения на съдилищата от 28 май и 4 декември 1996г. съответно. Оплакванията по отношение на по-ранни процедури са обявени за недопустими от Комисията (решение по допустимост на Комисията от 20 октомври 1997г.).

2. Обсег и естество на съдебния контрол за законност на задържането.

98 Съдът напомня, че арестуваното или задържано лице има право да иска преглед на процедурните и мателиални условия, които са съществени за “законността” на ограничаването на свободата им, каквото е изискването на Конвенцията. Това означава, че компетентният съд трябва да разгледа не само съответствието с процедурните изисквания, залегнали в националното право, но и основателността на подозренията, основали ареста, както и законността на целта, преследвана с ареста и последвалото задържане (see the Brogan and Others v. the United Kingdom judgment of 29 November 1988, Series A no. 145-B, pp. 34-35, § 65, and Grauslys v. Lithuania , no. 36743/97, §§ 51-55, 10 October 2000, unreported).

Докато чл.5§4 от Конвенцията не задължава съдията, разглеждащ жалба срещу задържане под стража, да се спира на всеки довод, съдържащ се в становището на жалбоподателя, гаранциите на същия текст биха били лишени от същината си, ако съдията, разчитайки на вътрешното право и съдебната практика, би третирал като ирелевантни и би оставил без разглеждане конкретни факти, на които се е позова задържания и способни да поставят под съмнение наличието на условията, съществени за “законността” на лишаването му от свобода по смисъла на Конвенцията (вж. Решението по делото Николова срещу България, пар.61).

99. Съдът съблюдава, че по делото на жалбоподателя, както по делото “Николова срещу България”, съдилищата, разглеждали жалбите му срещу задържането, са отказали да обсъдят аргументите относно същестуването на основателно съмнение срещу него, както и доказателствата в тази насока, представени от него.

Съдиите са считали, че ако коментират тези въпроси, те биха ревизирали съществото на наказателния процес и по този начин впоследствие ще бъдат пристрастни. Този подход, подкрепен от практиката на Върховния съд и отчетен в становището на Правителството, е следван неизменно в практиката (вж. Параграфи 43, 44 ,47, 55 и 90 по-горе).

100. Съдът преповтаря, че е задължение на държавата-ответник да приеме съответни процедурни правила, така че осигури зачитането на всички права по Конвенцията, включително правото по чл.5§4 от Конвенцията на съдебен контрол по отношение на всички аспекти на законността на ареста. Съществуват, което е илюстрирано от решенията на Европейския съд по множество дела по чл.6§1 от Конвенцията, варианти на възможни процедурни разрешения, така че изискването за обективна безпристрастност да не бъде нарушен (see the following judgments: Sainte-Marie v. France of 16 December 1992, Series A no. 253-A; Saraiva de Carvalho v. Portugal of 22 April 1994, Series A no. 286-B; Fey v. Austria of 24 February 1993 Series A no. 255-A; Nortier v. the Netherlands of 24 August 1993 Series A no. 267; and Padovani v. Italy of 26 February 1993, Series A no. 257-B).

101. Българското законодателство е избрало в НПК да повери решаването на въпроса за мярката за неотклонение на жалбоподателя на същия съдебен състав, който разглежда по същество наказателното дело.

Поради това, фактът, че съдията е взел решение по отношение на задържането под стража не може да доведе само по себе си до заключението, че съдията не е безпристрастен. Обикновено, въпросите, на които съдията следва да отговори, когато решава по отношение на задържането под стража, не са същите, като тези, които обсъжда в присъдата. Когато се произнася по мя рк а за неотклонение “задържане под стража” и други извънпроцесуални въпроси от този вид, съдията резюмирано оценява наличната информация с цел да установи дали обвинението разполага с prima facie основания за подозренията си; когато постановява решение при приключването на процеса, той следва да прецени дали доказателствата, които са представени и дискутирани в съда са достатъчни да обосноват заключение за виновност. Подозрението и формалните основания за вина не могат да бъдат определяни като едно и също нещо. (see, among other authorities, the Lutz v. Germany judgment of 25 August 1987, Series A no. 123-A, pp. 25-26, § 62

Единствено и само специфични обстоятелства, в едно такова дело, биха мо г и да доведат до различно заклю чен ие (see the Hauschildt v. Denmark judgment of 24 May 1989, Series A no. 154).

102. Ето защо Съдът констатира, че заинтересуваността на властите да осигурят ефективна защита според принципите на независимостта не би могла да оправдае ограничението, наложено върху правото на жалбоподателя по чл.5§4 от Конвенцията.

103. Още повече, както по делото Николова, поради прехвърлянето на доказателствената тежест по чл.152 от НПК, съдилищата са пренебрегнали аргументите на жалбоподателя срещу твърдяната опасност от укриване, извършване на други престъпления и осуетяване разкриването на обективната истина, като са ги счели за ирелевантни (вж. По-горе параграфи 43-47 и 53).

104. В заключение, националните съдилища не са осигурили съдебен контрол по отношение задържането под стража на жалбоподателя, в обсега, изискуем от чл.5§4 от Конвенцията.

3.Гаранциите за справедлив процес.

105. Оплакванията на жалбоподателя по тази точка, се отнасят само до процедурите пред Върховния съд. Не се дискутира дали ПОС е осигурил адекватни гаранции за равнопоставен процес.

106. Съдът съблюдава факта, че ВС е разгледал жалбите на жалбоподателя срещу задържането, в закрити заседания, след получаването на писмените възражения на прокуратурата, с които се иска отхвърляне на жалбата, без същите да са му комуникирани и да му е дадена възможност за отговор (вж. Параграфи 49 и 52 по-горе).

107. Съдът напомня, че чл.5§4 не принуждава държавите по Конвенцията да създават второ ниво юрисдикция за разглеждането на молби за освобождаване. Въпреки това, Държава, която е създала такава система, следва по принцип да осигури на задържания същите гаранции, които осигурява и на първа инстанция. (see the Toth v. Austria judgment of 12 December 1991, Series A no. 224, p. 23, § 84).

Съдът, разглеждащ жалби срещу задържане следва да осигури гаранции за съдебната процедура, т . е. процесът следва да е безпристрастен и да предполага адекватно “равенство на страните” – прокур о рът и задържаният. (see the following judgments: Winterwerp v. the Netherlands of 24 October 1979, Series A no. 33, p. 24, § 60; Sanchez-Reisse v. Switzerland of 21 October 1986, Series A no. 107; Kampanis v. Greece of 13 July 1995, Series A no. 318-B; Nikolova, cited above, § 63; and Trzaska v. Poland , no. 25792/94, § 78, 11 July 2000, unreported).

108. По настоящото дело, е доказано, че страните в процедурата пред Върховния съд не са били равнопоставени. Съгласно националното право и доминиращата практика – действащи все още – прокурорските органи имат привилегията да представят аргументи пред съда, които не се комуникират на жалбоподателя. Ето защо процедурите не е равнопоставена.

•  Заключение на Съда.

109. Съдът заключава, че съдебният контрол на задържането под стража на жалбоподателя не съблюдава изискванията на чл.5§4 от Конвенцията по отношение на обхвата, а по отношение на процедурите пред Върховния съд, не осигурява процедурните гаранции за равенство на страните. Ето защо е налице нарушение на тази разпоредба.

110. С оглед това заключение, Съдът, както и Комисията, не счита за необходимо да преценява дали същият недостатъчен съдебен контрол е трябвало да бъде проведен бързо. (вж. Решението по делото Николова срещу България, пар.65)

ІІ. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА чл.6§1 от КОНВЕНЦИЯТА.

111. Жалбоподателят прави оплакване по тази разпоредба, твърдейки, че наказателният процес, воден срещу него, е продължил извън “разумния срок”.

Чл.6§1 от Конвенцията предвижда следното:

………

112. Жалбоподателят счита, че са налице неприемливи отлагания на процеса между октомври 1998г. и март 1999г., дори след публикуване Доклада на Комисията.

113. Правителството отпраща към аргументите си по отношение на продължителността на задържането на жалбоподателя и допълва, че касационната жалба на жалбоподателя е причинила забавяне на процеса.

114. Независимо че продължителността на наказателния процес, според последната информация, валидна по времето на публикуване на доклада и оценката на останалите фактори, Комисията изразява мнение, че е налице нарушение на чл.6§1 от Конвенцията.

115. Съдът съблюдава факта, че наказателният процес срещу жалбоподателят продължава пет години и пет месеца и половина. Това повдига въпросът дали периодът, който следва да се разглежда започва на 10 септември 1993г., 4 октомври 1993г. или на друга дата през 1993г. (вж. параграф 9 по-горе).

Съдът се съгласява с Правителството, че делото е сравнително сложно, касаещо няколко съизвършители, които чрез измама са получили връщане на дължим данък чрез неистински митнически декларации (вж. Параграф 9 и 72 по-горе). Това е установено на фазата на предварителното производство и е обсъждано по време на процеса пред първа, апелативна и касационна инстанция.

116. По-нататък Съдът подчертава, че предварителното производство е приключило сравнително бързо (вж. параграфи 9-11 по-горе). Приема се мнението на Правителството, че някои от отлаганията не могат да се вменят във вина на властите (вж. параграф 19 по-горе) и че други от отлаганията били необходими за събиране на доказателства (вж. параграфи 12 и 16 по-горе). Неявяването на свидетели, които били редовно призовани, била друга трудност. Окръжният съд, в няколко случая, предприема специални мерки да избегне следващи отлагания чрез налагането на глоби на свидетелите, които не се явявали без основателна причина, както и изисква полицейска намеса за осигуряване на присъствието им (вж. Параграфи 15, 28 и 32 по-горе).

117. Въпреки това, Съдът подчертава, че разглеждането на делото пред Окръжния съд е било съпроводено с множество отлагания.

Съдът е бил отговорен за някои от отлаганията чрез пропуска си да обяви на откритите съдебни заседания датите на следващото заседание (вж. параграф 23 по-горе) и в един случай – поради пропуска за призоваване на свидетели поради административна грешка (вж. параграф 30 по-горе).

Най-важното е, че са налице продължителни интервали между заседанията през май и октомври 1994г., ноември 1994г. и 19 април 1995г.(датата, на която делото е възобновено) и между датите, фиксирани за други две последователни съдебни заседания – 21 септември 1995г. и 12 януари 1996г. Само част от това време е използвано за подготовка на експертните заключения или други процесуални действия (вж. параграфи 14 накрая и 19).

118. Ето защо, Съдът се съгласява с Комисията, че ПОС е допуснал продължителни интервали без основателна причина. Вярно е, че след март 1996г. се наблюдава по-активен подход (вж. Параграфи 23-19 по-горе). Във всеки случай отлаганията вече са били налице.

119. Друга причина за забавянето на процеса била транспортирането на делото до Върховния съд в София за разглеждането на жалби срещу задържането под стража. Всеки път, когато делото се е намирал в София не е било на разположение на Съда, който е разглеждал съществото му средно с около месец, с едно изключение в края на 1996г. (вж. Параграфи 13, 14, 17, 20, 25 и 28 по-горе). Докато разглеждането на тежи жалби отнема време, задължение е било на националните органи да организират по по-икономичен начин и да редуцират забавянията.

120. По-нататък Съдът съблюдава, че здравословното състояние на председателстващия съдия и съдебните заседатели причинява значителни отлагания. Причинили са отлаганията на заседанията, насрочени за 19 април 1995г., 9 юни 1995г. и 12 януари 1996г.(вж. Параграфи 18, 21, 22 и 26 по-горе). В резултат на това, времето между началото на процеса и януари 1996г. – година и 10 месеца – било изгубено.

Съдът не може да приеме становището на Правителството, че тези забавяния били неизбежни. Привличането на запасен съдия би предотвратило поне едно от отлаганията. Още повече, фактът, че националното законодателство, интерпретирано от Правителството в становището му, позволяващо участието само на един резервен съдия, не освобождава националните власти от отговорностите им по Конвенцията. Върху тях лежи задължението да осигурят съблюдаването на правото по чл.6§1 от Конвенцията чрез законодателството и други способи.

121. Във второинстанционната фаза на процеса седем месеца са изминали между подаването на жалбата на жалбоподателя срещу присъдата през февруари 1997г. и насрочването на заседание за септември 1997г. Друго забавяне, причинено от отлагането на това заседание до януари 1998г., е по вина на прокурора, който не си е направил отвод преди започване на заседанието, за да може да се привлече друг прокурор (вж. Параграфи 37 и 38 по-горе).

Жалбоподателят е бил отговорен за отлагането от 10 юни 1998г. пред касационния съд. Във всеки случай, това заседание не е било възобновено в следващите шест месеца (декември 1998г.), без посочване на причините поради което не е бил възможно фиксирането на по-ранна дата (вж. параграф 34 по-горе).

122. Изхождайки от критериите, залегнали в практиката на Европейския съд по отношение на горните констатации, Съдът намира, че наказателният процес срещу жалбоподателя не е бил разглеждан в “разумен срок”, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията.

ІV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ.41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА.

•  Чл.41 от Конвенцията предвижда следното:

А. Вреди.

123. Жалбоподателят претендира 142.999 френски франка по отношение на претърпените от него неимуществени вреди.

124. Правителството подчертава, че по силата на чл.362 от НПК жалбоподателят има възможността на поиска възобновяване на наказателния процес, в случай, че Съдът констатира нарушение на Конвенцията. Ето защо, той не е изчерпал вътрешноправните средства за защита.

По мнение на Правителството, констатирането на нарушение на Конвенцията ще бъде достатъчно обезщетение, с оглед на това, че жалбоподателят е допринесъл за забавянето на процеса.

Алтернативно, според Правителството, исканата от жалбоподателя сума е прекалена и обезщетение от 5 550 френски франка би било достатъчно. Освен това Съдът следва да вземе предвид икономическата ситуация в България и да използва стойността на минималната месечна работна заплата във всяка страна като база за изчисляване на обезщетението. Всеки друг подход ще насърчи злоупотребата със Страсбургската институция и ще повдигне негативно обществено мнение за Съда. Правителството набляга, че от 1 януари 2000г. значителни реформи, извършени в НПК, са го направили съответен с Конвенцията.

125. Жалбоподателят описва предложението на Правителството да поиска възобновяване на наказателния процес като фриволно. Няма легална възможност в обстоятелствата и във всеки случай, отнасящ се до въпроса за справедливо обезщетение за времето, през което той е бил задържан или за продължителността на наказателния процес срещу него.

По – нататък жалбоподателят възразява срещу обширното обясняване от страна на Правителството на икономическата ситуация в България, както и срещу твърдяната опасност от злоупотреба със Страсбургската система. Той критикува Правителството за това, че не прави твърде много за подобряването на националното законодателство и практика и им предлага да работят в насока за защита на човешките права в страната, а не да търсят възможност за минимизиране на обезщетенията, позовавайки се на неразбиране на икономическата ситуация в страната.

По-нататък жалбоподателят опровергава предложения от Правителството икономически критерий при определяне на обезщетението и предлага друг подход. Той препращя към скорошно изменение на Наказателния кодекс, с което наказанията за обида и клевета, нанесени на длъжностно лице са увеличени на 15 000 нови български лева (50 588 ФФ). Ценностите, които се защитават, чрез въздигането на клеветата в престъпление, са човешката чест и достойнство. В този случай законодателството е счело, че обида и клевета нанесена върху честта и достойнството на длъжностно лице оправдава обезщетение от 50 000ФФ, независимо от икономическата обстановка в страната. Посегателството върху правото на свобода на жалбоподателя, основно право на свобода, следва да бъде обезщетено пропорционално на цената, на която Правителството оценява неприкосновеността на длъжностните лица.

126. Тъй като възраженията на Правителството се базират на чл.362 от НПК, Съдът припомня, че чл.41 от Конвенцията не изисква от жалбоподателите да изчерпват вътрешноправните средства втори път с цел да получат обезщетение по отношение на направените оплаквания, ако те вече са го сторили, без резултат. Смисълът на тази разпоредба, когато отнася до възможността за обезщетение по националното право, е да установи правило относимо към съществото на въпроса за справедливото обезщетение.(see the De Wilde, Ooms and Versyp v. Belgium judgment (just satisfaction) of 10 March 1972, Series A no. 14, § 16).

В това отношение, Съдът намира, че Правителството не е обяснило по какъв начин, възобновяването на процеса, ако това въобще е възможно, ще осигури restitutio in integrum по отношение на нарушенията, установени по настоящото дело.

127. Отпращайки към практиката си (see the Lukanov v. Bulgaria judgment of 10 March 1997, Reports 1997-II, § 56; the Assenov and Others v. Bulgaria judgment of 28 October 1998; Reports 1998-VIII, §§ 176-178; Nikolova v. Bulgaria [GC], no. 31195/96, § 79, ECHR 1999-II; Jecius v. Lithuania , loc. cit ., § 109; Punzelt v. the Czech Republic , no. 31315/96, 25 April 2000, unreported; Grauslys v. Lithuania , loc. cit .; Musial v. Poland , 24557/94, ECHR 1999-II; Sabeur Ben Ali v. Malta , no. 35892/97; and Varbanov v. Bulgaria , no. 31365/98, § 67, ECHR 2000-X), и прилагайки еднакви критерии, Съдът присъжда сумата от 6 000 бълграски лева за неимуществените вреди по отношение на нарушенията на Конвенцията, допуснати спрямо жалбоподателя по настоящото дело.

Б.Разноски и разходи.

128. Жалбоподателят претендира 8 735 щатски долара за 215 часа работа върху делото пред Комисията и Съда и 1 229.50 щатски долара по отношение на разходи за превод, пътуване, пощенски разходи. Цялата претендирана сума се равнява на 21 600 български лева.

129. Правителството прави детайлен анализ на доказателствата, представени от жалбоподателя в подкрепа на исканията, намира, че броят на работните часове е пресилен и твърди, че не всички пощенски разписки ясно отразяват, че те се отнасят до писма по настоящото дело, фактически две от тях се отнасят до друго дело. Още повече, не би следвало да се възстановява сумата по отношение на писма, изпратени до Интеррайтс – Лондон, тъй като жалбоподателят не е упълномощил адвоката си да използва чуждестранни консултанти.

По отношение на разноските, Правителството подчертава, че адвокатът на жалбоподателят е действал в нарушение на етичните и законови изисквания, като е натоварил клиента си с хонорар между 40-50 щд за час, а съгласно Законът за адвокатурата, би трябвало да притежава високи нравствени качества и да предоставя безплатна правна помощ на тези, които се нуждаят от нея. Още повече, никакви разноски не следва да се присъждат при отсъствието на доказателства, че жалбоподателят не само се е съгласил да ги заплати на адвоката си, но и го е направил.

На базата на горното, Правителството счита, че адвокатът на жалбоподателя умишлено злоупотребява с процедурата пред Съда с цел персонално обогатяване.

130. Адвокатът на жалбоподателя протестира срещу персоналните нападки, съдържащи се в становището на Правителството. Той се извинява за допусната грешка в прилагането на две пощенски разписки, касаещи друго дело и потвърждава, че всички други разходи и разноски са били необходими и са понесени. Той защитата списъка от разноските си като относими и препраща към разноските, присъдени по делото Николова, което по негово мнение не е било от такава сложност.

131. Съдът подчертава, че редукция на разходите е неизбежна поради обявяване на някои от оплакванията на жалбоподателя от Комисията за недопустими (вж. параграфи 3 и 4 по-горе).

Отнасяйки се до практиката си и решавайки на равностойна база, Съдът присъжда 10 000 български лева за разходи и разноски, извършени пред Комисията и Съда.

В. Лихви.

Според информацията, с която Съдът разполага, законоустановеният размер на лихвата в България, към датата на постановяване на настоящото решение , е 14.5% годишно.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ

132 . Постановява единодушно, че е налице нарушение на чл.5§3 от Конвенцията.

133. Постановява единодушно, че е налице нарушение на чл.5§4 от Конвенцията.

134. Постановява с шест на един гласа, че е налице нарушение на чл.6§1 от Конвенцията.

135. Постановява единодушно,

(а) държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя, в срок от три месеца, следните суми:

(и) 6 000 български лева по отношение на неимуществените вреди;

(ии) 10 000 български лева по отношение на разноските и разходите.

(б) три месеца след постановяването на горното решение, започва да тече годишна лихва в размер на 14.5 %.

136. Единодушно отхвърля останалата част от исканията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Решението е изготвено на Английски и Френски език и е обявено на 26 юли 2001г., съгласно Правило 77§§2 и 3 от Правилата на Съда.

Съгласно чл.45§2 от Конвенцията и Правило 74§2 от Правилата на съда, особеното мнение на съдията Важик.

ЧАСТИЧНО НЕСЪГЛАСИЕ С РЕШЕНИЕТО НА СЪДИЯТА ВАЖИК

Гласувах заедно с мнозинството по отношение на нарушенията на чл.5§§3 и 4 по настоящото дело. За съжаление не мога да споделя становището за нарушение на чл.6§1 по отношение на “разумния срок” на приключване на наказателния процес срещу жалбоподателя.

Обстоятелствата по делото са следните:

Първоинстанционните процедури срещу г-н Илийков са започнали на 4 октомври 1993г., когато той е бил задържан или на 10 септември 1993г. или друга дата през 1993г. (вж. Параграф 9 и 111 от решението) и са продължили до 31 януари 1997г., когато е бил осъден (параграф 33).

Жалбоподателят е подал жалба на 10 февруари 1997г. и присъдата му е била потвърдена от ВКС на 18 март 1998г. (параграф 34). На 22 юни 1998г. жалбоподателят е подал молба за преглед (параграф 37). С решение от 22 март 1999г. ВКС е отхвърлил молбата на жалбоподателя (параграф 38).

Всичко това води до извода, че наказателният процес срещу жалбоподателя продължава не повече от 5 години и три и половина месеца пред три съдебни инстанции (ако периодът от 3 месеца, за който Правителството не е отговорно се приспадне, т.е. между между решението на ВКС от 18 март 1998г. и 22 юни 1998г., когато жалбоподателят е подал молбата си за преглед ( вж. Параграфи 34-38)).

По мое мнение, това всъщност показва, че следвайки критерия, установен в практиката на Съда, в частност сложността на делото и фактът, че някои от забавянията очевидно не могат да се вменят във вина на властите (параграф 112) – делото срещу жалбоподателя е разгледано в рамките на “разумния срок” по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията.