Николова срещу България
(жалба N31195/96)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ
25.03.1999

Европейският съд за човешки права, съгласно чл.27 от Европейската конвенция за защита на човешките права и свободи (“Конвенцията”), Протокол 11 и съответинте разпоредби на Правилата на Съда, Върховна камара в следния състав:

Mr L. Wildhaber, председател,
Mrs E. Palm,
Mr A. Pastor Ridruejo,
Mr L. Ferrari Bravo,
Mr G. Bonello,
Mr J. Makarczyk,
Mr P. Kuris,
Mrs V. Straznicka,
Mr P. Lorenzen,
Mr M. Fischbach,
Mr V. Butkevych,
Mr J. Casadevall,
Mr B. Zupancic,
Mrs H. S. Greve,
Mr A. Baka,
Mr R. Maruste,
Mrs S. Botoucharova
и Mr M. de Salvia, регистратор,

след обсъждане на закрито заседание на 17.12.98г., 25.02.99г. и 05.03.99г.

произнесе следното решение, прието на последно упоменатата дата:

ПОЦЕДУРА

1. Делото е отнесено до Съда, както е указано в тогавашния чл.19 от Конвенцията, от Европейската комисия по човешки права (“Комисията”) на 15.07.1998г., в рамките на тримесечния срок, постановен от тогавашните чл.32 т.1 и чл.47 от Конвенцията. Делото води началото си от Жалба N31195 срещу Република България, подадена пред Комисията по тогавашния чл.25 на 06.02.1996г. от Г-жа Иванка Николова, българка по националност.

Своята молба Комисията позовава на предишните чл.44 и 48 и на декларацията, с която България признава задължителния характер на юрисдикцията на Съда (чл.46). Предмет на молбата е произнасянето на решение по отношение на това дали фактите по делото говорят за нарушение от страна на държавата-ответник на нейните задължения по чл.5 т.3 и т.4 от Конвенцията.

2. В отговор на запитването, направено в съответствие с Правило 33 т.3(г) на тогавашните Правила на Съда, тъжителката заявява, че желае да вземе участие в производството и назовава адвоката, който ще я представлява (Правило 30).

3. Като Председател на Камарата, която първоначално е сформирана най-вече за разрешаване на процедурните въпроси, които биха могли да възникнат преди влизането в сила на Протокол 11, Mr R. Bernhardt, Председател на Съда по онова време, действайки чрез Регистратора, се консултира с Агента на Българското правителство (“Правителството”), адвоката на жалбоподателката и Делегата на Комисията относно организацията на писмената процедура.

4. След влизането в сила на Протокол 11 на 01.11.98г. и съгласно чл.5 т.5 от последния, делото е отнесено до Върховната Камара на Съда. Върховната Камара включва служебно Г-жа Снежана Ботушарова, съдията, избран за България (чл.27 т.2 от Конвенцията и Правило 24 т.4 от Правилата на Съда, Mr L. Wildhaber, Председател на Съда , Mrs E. Palm, Заместник- председател на Съда, и Mr J.-P. Costa и Mr M. Fischbach, Заместник-председатели на Секциите (чл.27 т.3 от Конвенцията и Правило 24 т.3 и т.5(а)). Останалите членове, назначени във Върховната Камара са: Mr A. Pastor Ridruejo, Mr G. Bonello, Mr J. Marakczyk, Mr P. Kuris, Mr R. Turmen, Mr V. Straznicka, Mr P. Lorenzen, Mr V. Butkevych, Mr J. Casadevall, Mrs H.S. Greve, Mr A. Baka и Mr R. Maruste (Правило 24 т.3 и т.5(б) и (в) и Правило 100 т.4). Впоследствие, Mr B. Zupancic и Mr L. Ferrari Bravo заместват Mr Costa и Mr Turmen, които не са в състояни да вземат участие в по-нататъшното разглеждане на делото (Правило 24 т.5 (б)).

5. Адвокатът на жалбоподателката получава разрешение от Председателя да ползва български език (Правило 34 т.3). Съгласно разпореждането от 31.08.98г. Регистраторът получава мемориалите на Правителството и тъжителката на 30.11.98г.

6. По покана на Съда (Правило 99) Комисията назначава един от своите членове, Mrs M. Hion, за участник в производството пред Върховната Камара.

7. В съответствие с решението на Председателя на 17.12.98г. се провежда открито заседание в Сградата по човешките права в Страсбург като Съдът предварително е провел подготвително заседание.

Пред Съда се явяват:
(а) за Правителството
Г-жа В. Джиджева, Министерство на правосъдието, Агент;
(б) за тъжителката
Г-н М. Екимджиев, адвокат
Г-н Й. Грозев, адвокат, консултант;
(в) за Комисията
Mrs M. Hion, делегат.

Съдът изслушва изказванията на Г-жа Хион, Г-н Екимджиев и Г-жа Джиджева

ФАКТИТЕ

I. обстоятелства по делото

8. Жалбоподателката, Г-жа Иванка Николова е българска гражданка, родена през 1943г. и живуща в гр.Пловдив.-

А. Задържане под стража

9. Жалбоподателката е работила като касиер-счетоводител в държавно предприятие.

Финансова ревизия, извършена в предприятието в началото на 1995г. установява липса на 1 290 059 лв.

През февруари 1995 г копие от ревизионният акт е връчено на Николова. В акта се съдържа констатацията на ревизорите, че inter aliа, тя съзнателно е вписвала неверни данни в счетоводните книги и по този начин незаконно е присвоила средсвта.

10. На 15.03.1995г. е образувано съдебно производство срещу Г-жа Николова. В рамките на това производство през следващите няколко месеца тя е разпитвана от следователя Г-н С.

11. На 24.10.1995 жалбоподателката е арестувана и обвинена в престъпление по чл.203 т.1 във връзка с чл.201 от НК - длъжностно присвояване в особено големи размери.

12. На 24.10.1995г следовател С. разпитва Николова в присъствието на адвоката й и постановява задържането й под стража. Същия ден, без да изслуша Николова, прокурор от Окръжна прокуратура - Пловдив потвърждава решението на следователя за задържяне.

13. На 06.11.95г. Николова обжалва задържането под стража пред Главна прокуратура. Съгласно установената практика, адвокатът й подава жалбата в Окръжна прокуратура. В жалбата той посочва, че тя не се е опитала нито да се укрие, нито да попречи на следствието през шестте месеца, през които е била наясно с криминалните обвинения срещу нея, и че вече не работи като касиер или като счетоводител и следователно не може да извърши други престъпления, както и че е претърпяла гинекологична операция, от която не се е възстановила напълно.

14. На 09.11.1995г., преди да прехвърли жалбата към Главна прокуратура, Окръжната прокуратура потвърждава мярката за неотклонение. Прокурорът счита, че жалбоподателката е обвинена в тежко престъпление, наказуемо с повече от 10 години затвор, и че “следователно задържането под стража е било законно - то се е базирало на императивната разпоредба на чл.152 т.1 от НПК”. По-нататък прокурорът заявява, че въпросът дали да се приложи чл.152 т.2 от НПК или не, следва да се реши от следователя и надзираващия прокурор. В случая на жалбоподателката надзираващият прокурор не е приложил чл.152 т.2 от НПК “предвид фазата на съдебното производство”. От това следвало, че задържането на Николова е било законно.

15. С решение от 15.12.1995г., регистрирано на 28.12.95г. Главната прокуратура отхвърля молбата на Николова за освобождаване. Следващата жалба срещу задържането под стража е отхвърлена от Главната прокуратура с писмо от 12.01.96г.

Б. Обжалвяне на задържането под стража

На 14.11.95г. Николова обжалва задържането пред ПОС. В писменото си изложение до Съда адвокатът на жалбоподателката твърди, inter alia, че решението за задържане е било базирано единствено на тежестта на обвиненията срещу нея, докато други важни фактори не са били взети под внимание: Жалбоподателката е имала постоянно местожителство, където е живяла със съпруга си и двете си дъщери. Освен това, тя е знаела за криминалните обвинения срещу нея повече от шест месеца преди ареста, но не е правила опити да се укрие или да възпрепятства следствието. Нещо повече, обвинението срещу нея е било слабо, тъй като е било установено, че още шест души са имали ключ за счетоводителския офис. Прокурорът сляпо се е доверил на заключенията на ревизорите, посочили жалбоподателката за виновна на единственото основание, че тя е била отговорното лице. Нищо обаче не е показвало, че именно тя е авторът на неверните данни в счетоводните книги. Адвокътът се позовава и на здравословното и състояние и прилага медицински свидетелства.

17. Следвайки установената практика, адвокатът подава жалбата и писменото си изложение чрез Окръжна прокуратура.

18. На 04.12.95г. Окръжна прокуратура препраща жалбата заедно със следственото дело към ПОС. Придружителното писмо, изготвено от прокурора гласи:

”Считам, че жалбата трябва да бъде отхвърлена и задържането трябва да бъде потвърдено като законно. Обвиненията касаят тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93 т.7 от НК. Следователно, съгласно чл. 152 т.1 от НПК, налагането на задържане е задължително.

Настоящият случай не попада под чл.152 т.2 от НПК: не е налице ситуация, в която обвиняемият няма възможност да се укрие или да извърши други престъпления, както изисква практиката на ВС “./следва препратка към практиката на ВС - виж пар.31 по-долу/

19. На 11.12.95г. Съдът разглежда делото на закрито заседание, без участие на страните, и отхвърля жалбата като посочва1 че”обвиненията срещу жалбоподателката касаят тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93 т.7 от НК, т.е. престъпление по чл.203 от НК, наказуемо с 10 или повече години лишаване от свобода. В тази насока съществува изискване по чл.152 т.1 от НПК за налагане на задържане под стража. медицинските свидетелства, представени от Николова, отразяват здравословното й състояние през отминал период от време. Не е представена информация за настоящото и здравословно състояние. Оттук следва, че в момента не съществуват обсоятелства, изискващи промяна на мярката “задържане под стража”, наложена на жалбоподателката. Следователно, жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.”

В. Прекратяване на задържането под стража

20. На 19.01.96г. жалбоподателката е прегледана от трима медицински експерти, назначени от следователя, за да установят, inter alia, дали условията на задържане са опасни за здравето й. В заключението си от същата дата експертите заявяват, че проблемите, свързани с операцията, извършена преди година, не влияят на състоянието и в момента и тя може да остане задържана под стража.

21. На 5.02.96г. жалбоподателката спешно е прехвърлена в болница поради силни болки в жлъчния мехур. Същия ден тя е оперирана.

22. На 15.02.96 г. следователят назначава допълнителна медицинска експертиза. Експертите установяват, че Николова се нуждае от период на възстановяване, което е несъвместимо с условията в следствения арест.

23. На 19.02.96г. задържането под стража е преустановено с оглед здравословните проблеми на Николова и с постановление на Окръжна прокуратура тя е поставена под домашен арест.

24. През юни 1996г. следователят приключва работата си по делото и го изпраща в Окръжна прокуратура с предложение за внасяне на обвинението в Съда. На неуточнена дата компетентният прокурор връща делото на следователя за допълнително изясняване.

II. национален закон и практика

А. Обвинителни власти

25. Съгласно съответните разпоредби от НПК, както и правната теория и практика, прокурорът изпълнява две функции в наказателното производство.

По време на предварителната фаза той ръководи следствието. Той има право: да дава на следователя указания със задължителен характер, да участва в разпити, обиски или други следствени действия, да смени следователя по делото, сам да проведе цялото предварително разследване или отделни части от него. Също така той може да реши да прекрати производството, да постанови допълнително разследване или да подготви обвинителен акт или до внесе делото в съда.

В съдебната фаза на прокурора се поверява задачата да бъде обвинител.

26.Следователят е до известна степен независим от прокурора по отношение на методи на работа и определени следствени действия, но той изпълнява функциите си под надзора и инструкциите на прокурора (чл.48 т.2 и т.201 от НПК). Ако следователят не е съгласен с указанията на прокурора, той може да подаде възражение до по-висш прокурор, чието решение е окончателно и задължително за следователя.

27. Съгласно чл.86 от НПК прокурорът и следователят са задължени да събират както иникриминиращи, така и оправдаващи доказателства. По време на наказателното производство прокурорът трябва да осъществява чрез надзор “контрол на законността”(чл.43 от НПК).

Б. Разпоредби, касаещи задържането под стража

1. Правомощието за задържане под стража

28. Обвиняемият може да бъде задържан под стража с решение на следовател или прокурор. В случаите, когато решението е взето от следовател без предварителното съгласие на прокурора, то трябва да бъде потвърдено от прокурор в рамките на 24 часа. Обикновено прокурорът взема решение въз однова на материалите по делото без за изслушва обвиняемия (НПК, чл.152, 1721 201-03 и 377-78).

29. Няма законова пречка прокурорът, взел решение за задържане на обвиняемия под стража, да представлява обвинението на който и да е по-късен етап от производството. На практика това често се случва.

Върховният съд намира, че следовател, назначен за прокурор, може да представлява обвинението на процеса срещу същия обвиняем, по чието дело е работил като следовател. Тъй като и двамата са извършвали проучвателни функции, няма законова пречка (реш. от 09.05.1995г. по н.д.N125/95 па ВС II н.о., бюл.кн.5/96, стр.7).

2. Законни критерии за задържане под стража

30. Чл.152 т.1 и 2 предвижда както следва:

“(1) Мярка за неотклонение задържане под стража се взема за тежко умишлено престъпление.

(2) В случаите по т.1 мярката за неотклонение може да не се вземе ако няма опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкриването наобективната истина или да извърши друго престъпление.”

Съгласно чл.93 т.7 от НК едно престъпление е “тежко” ако е наказуемо с повече от 5 години затвор.

31. Съгласно практиката на ВС чл.152 т.1 от НПК изисква лице, обвинено в “тежко умишлено престъпление” да бъде задържано под стража. Единственото изключение е предвидено от чл.152 т.2 от НПК, който дава правомощия на прокурора да не задържа обвиняемия под стража, там където е ясно, без всякакво съмнение, че няма опасност от укриване или извършване на други престъпления. Такава опасност обективно се изключва например в случай, в който обвиняемият е тежко болен, или много възрастен, или е задържан на друго основание като например излежаване на присъда (опред.N1 от 04.05.1992г. по н. 1/92 на ВС II н.о., сб. 1992/93, стр. 172; опред. N4 от 21.02.95г. по н.д.76/95 на ВС II н.о.; опред. N78 от 06.11.95г. по н.д. 768/95 на ВС II н.о.; опред.N24 по н.д. 268/95 на ВС, I н.о., сб.1995, стр.149).

32. В някои по-скорошни решения ВС въпреки всичко се впуска в анализ на конкретните факти с цел да оправдае констатациите, че съществува опасност от укриване или повтаряне на престаплението. (опред. N76 от 25.07.1997г. по н.д. N507/97 но ВС II н.о., бюл.кн.9-10/97, стр.5; опред. N107 от 27.05.98г. по н.д.257/98 на ВС II н.о., бюл.кн.3-4/98, стр.12).

3. Съдебно преразглеждане на задържането под стража

33. Чл. 152 т.5 от НПК по онова време гласи:

“ На задържания се осигурява незабавно възможност да обжалва мярката за неотклонение пред съответния съд. Съдът се произнася в тридневен срок от подаването на жалбата с определение, което е окончателно.”

34. Първо наказателно отделение но ВС поддържа, че при произнасянето по жалби срещу задържане под стража съдът не трябва да се интересува дали съществуват достатъчно доказателства, поддържащи обвинението срещу задържания, а само да разгледа законността на постановлението за задържане (опред.N24 от 23.05.1995 по н.д.268/95 на ВС I н.о., сб.1995, стр.149).

35. Съгласно практиката по онова време съдът разглежда молбите срещу задържане под стража на закрито заседание, без участието на страните. Ако молбата бъде отхвърлена, съдът не уведомява задържания за своето решение. Поправка към НПК от август 1997г. въвежда изискването молбите срещу задържане под стража да се разглеждат при участието на задържания.

36. В решение от 17.09.1992г I н.о. на ВС намира, че налагането на мярка за неотклонение може да бъде оспорвано пред съда само веднъж (опред.N94 по н.ч.х.д. 754/92, I н.о.на ВС, сб.1992-93, стр.173). До въвеждането на поправката на НПК от август 1997г. периодичното преразглеждане на мярката за неотклонение е възможно само на съдебната фаза.

ПРОЦЕДУРА ПРЕД КОМИСИЯТА

37. Г-жа Николова се обръща към Комисията на 06.02.1996г. В своята жалба (N31195/96) тя твърди, че са допуснати нарушения на чл.5, 6 и 13 от Конвенцията по отношение на нейния арест, задържане под стража и обжалване на задържането; и че в процеса на производството срещу нея са допуснати нарушения на чл.6 от Конвенцията - фактът че са и били отказани копия от документите, които е трябвало да представи на Комисията, представлява нарушение на тогавашния чл.25 от Конвенцията.

38. На 02.07.1997г. Комисията (Първа камара) обявява за допустими оплакванията по чл.5, 6 и 13 от Конвенцията, касаещи ареста, задържането и обжалването му. Останалата част е обявена за недопустима с частично решение от 27.02.1997г. В своя доклад от 20.05.1998г. (чл.31 по това време) Комисията изразява единодушно становище, че е допуснато нарушение на чл.5 т.3 от Конвенцията, и като намира че оплакванията повдигнати по чл.5, 6 и 13 от Конвенцията, касаещи обжалването на мярката за неотклонение следва да бъдат разгледани по чл.5 т.4, изразява единодушно мнение, че съществува нарушение на последната разпоредба. Пълният текст на Мнението на Комисията е приложен като анекс към настоящото решение.

ПОСЛЕДНО ПРЕДСТАВЕНИ ДОКУМЕНТИ

39. В своя мемориал Правителството моли Съда “да отхвърли като неподкрепени с доказателства фактите, изложени в жалбата и в доклада на Комисията, и да заключи въз основа на фактите, че няма нарушение на чл.5 т.3 и 4 от Конвенцията.”

40. В своя мемориал жалбоподателката моли съда ”да приеме като доказани и оправдани” нейните оплаквания по чл.5 т.3 и 4 и по чл.13 и да и присъди справедливо обезщетение.

ЗАКОНЪТ

I. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪЗРАЖЕНИЯ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

41. На заседанието на Съда Правителството поддържа, че жалбоподателката не е изчерпала всички вътрешноправни средства и по-специално че решенията на Главна прокуратура ог 28.12.95г. и 12.01.1996г., потвърждаващи отказа на ПОС да освободи жалбоподателката са можели да бъдат обжалвани пред Заместник-главния прокурор и пред Главния прокурор. В своя мемориал Правителството твърди, че Николова е можела да заведе дело за щети по Закона за задълженията и договорите и по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Правителството пояснява, че не е отправило тези възражения преди окончателното решение на Комисията за допустимостта на жалбата, тъй като между февруари и май 1997г. в България е имало временно правителство. По-късно, когато Комисията приканва Правителството да представи писмените си съображения по съществото на делото, Правителството не изказва своите съмнения относно допустимостта на оплакванията “с оглед напредналата фаза на производството”.

42. Позовавайки се на делото Асенов и други с/у България (реш. от 28.10.1998г., публикувано в Reports of Judgements and Decisions 1998), жалбоподателката заявяма, че възможността за обжалване на всички нива на обвинителната власт не е можела да предостави мярка срещу твърдяните нарушения на чл.5 т.3 и 4 от Конвенцията. Тя също така характеризира като неприложими гражданските мерки, предложени от Правителството.

43. Комисията отбелязва, че Правителството е имало предостатъчно възможности да представи предварителните си възражения пред Комисията, което обаче не е направило. Нещо повече, обжалването и завеждането на дело за щети, посочени от Правителството като възможности, не предлагат ефективни мерки, чието изчерпване да бъде изискано по чл.35 т.1 от Конвенцията.

44. Съдът отбелязва, че Възраженията на Правителството не са представени, както се е изисквало, докато допустимостта на жалбата е била дискутирана от Комисията, което означава, че възраженията се отхвърлят (виж реш. по делото Zana v Turkey от 25.11.97г, Reports 1997-VII, стр.2546, т.44).

II. твърдяно нарушение на ЧЛ.5 Т.3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

45. Г-жа Николова твърди, че е налице нарушение на чл.5 т.3 от Конвенцията, който гласи:

“Всеки арестуван или задържан съгласно разпоредбите на т.1(в) от този Член трябва да бъде изправен своевременно пред съдия или друго лице, упълномощено от закона да упражнява съдебна власт....”

46. Жалбоподателката се оплаква, че след ареста и на 24.10.1995г. тя не е била изправена пред съдия или друго лице, упълномощено от закона да упражнява съдебна власт. Тя се позовава на делото Асенов и др. с/у България (цитирано по-горе), където Съдът намира, че българските прокурори и следователи не могат да бъдат счетени за лица, упражняващи съдебна власт по смисъла но чл.5 т.3 от Конвенцията.

Жалбоподателката твърди, че следователят, пред когото е била изправена, не е бил достатъчно независим от прокурора (което е въпрос на национално законодателство). При всички случаи, според Българското законодателство, прокурорите съчетават несъвместими функции и следователно не задоволяват изискванията за безпристрастност на чл.5 т.3 от Конвенцията.

47. В мемориала си Правителството заявява, че в Българската законодателна система прокурорът е лицето, изисвано от чл.5 т.3 от Конвенцията и че тази разпоредба е спазена, тъй като мярката за неотклонение е можела да бъде наложена само с одобрението на прокурора. На заседанието на Съда по делото Правителството признава, че в светлината на делото Асенов и др. с/у България не може да се счита, че настоящото българско законодателство е в съответствие с Конвенцията. Правителството също така информира Съда, че в този момент група правни експерти разработва проект за поправка към НПК, която ще въведе пълен съдебен контрол по отношение на всяка мярка, засягаща правата на индивида по време на предварителното следствие.

48. Съдът припомня, че ролята на лицето, за което се говори в чл.5 т.3 е да разгледа обстоятелствата за и против задържането под стража и да реши, основавайки се на правни критерии, дали съществуват основания за задържане и ако такива не съществуват, да постанови освобождаване. Преди един служител да бъде определен като “лице, упражняващо съдебна власт” по смисъла на тази разпоредба, той или тя трябва да отговори на определени условия, предоставящи гаранции за задържания срещу всякакво произволно или неоправдано лишаване от свобода (виж Schiesser v Switzerland -реш. от 04.12.1979г., сер А, N34, стр.13-14, пар.31).

Така, “лицето” трябва да бъде независимо от изпълнителния орган и от страните. В тази насока, това, как обективно изглеждат нещата по време на вземането на решението за задържане, е от съществено значение: ако по това време изглежда, че “лицето” може по-късно да се намеси в по-нататъшната фаза на делото на страната на обвинението, неговата независимост и безпристрастност биха могли да бъдат поставени под съмнение (виж Huber v Switzerland - реш. от 23.10.1990, сер.А N188, стр.18, т.43 и Brincat v Italy -реш. от 26.11.1992, сер.А, N249-А, стр.12, т.21). “Лицето” трябва да изслуша индивида, изправен пред него лично и да прецени, ръководейки се от правни критерии, дали задържането е оправдано или не. Ако то не е оправдано, “лицето” трябва да притежава правомощия за издаване на задължително постановление за освобождаване на задържания (виж гореспоменатото решение по делото Schiesser, стр.13-14, т.31 и Ireland v the United Kingdom - реш. от 18.01.1978г., сер.А N25, стр.75-76, т.199).

50. По-нататък Съдът припомня решението си по случая Асенов и др. с/у България, където Съдът намира, inter alia, че нито следователят, пред който е бил изправен г-н Асенов, нито прокурорът, потвърдил постановлението за задържане, могат да бъдат разглеждани като “лица, упълномощени от закона да упражняват съдебна власт” по смисъла на чл.5 т.3 от Конвенцията (виж цитираното по-горе решение по делото Асенов и др. с/у България, стр....., т.144-50)л

51. Фактите по настоящото дело не показват съществена разлика. След нейния арест на 24.10.1995г. жалбоподателката е изправена пред следовател, който не е имал право да вземе решение със задължителен характер, касаещо задържането и , и не е бил процедурно независим от прокурора. Нещо повече, не е съществувало законно основание, което да му попречи да действа като прокурор на процеса срещу жалбоподателката (виж пар. 11, 12, 25-29 по-горе). Следователно той не може да се счита за “лице, упълномощено от закона да упражнява съдебна власт” по смисъла на чл.5 т.3 от Конвенцията. Жалбоподателката не е била изслушана от прокурор. При всяко положение прокурорът, който би могъл да представлява страна в по-нататъшната фаза на производството срещу г-жа Николова (виж пар.29 по-горе), не е достатъчно независим и безпристрастен за целите на чл.5 т.3.

52. Съдът оценява информацията, предоставена от Правителството , за бъдещите законодателни поправки, предвиждани с оглед привеждане на българския НПК в съответствие с Конвенцията. Задачата на Съда, обаче, е да направи оценка на реалните обстоятелства по делото.

53. Следователно Съдът заключава, че е налице нарушение на чл.5 т.3 от Конвенцията.

III. твърдяно нарушение на ЧЛЕН 5 Т.4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

54. Жалбоподателката също така твърди, че чл.5 т.4 от Конвенцията са нарушение поради формалния характер на съдебното преразглеждане на мярката за неотклонение, неадекватната процедура и невъзможността да се постигне периодичен контрол на законността.

Член 5 т.4 от Конвенцията гласи:

“Всеки, лишен от свобода поради арест или задържане, има право на съдебна процедура, при която съдът се произнася в кратък срок по законността на задържането и постановява освобождаване ако задържането е незаконно.”

А. Аргументи пред Съда

55. Жалбоподателката счита, че ПОС е действал чисто формално. Съдът не обръща внимание на нейните сериозни аргументи за това че няма опасност от укриване, повтаряне на престъплението или осуетяване на разкриването на обективната истина. В изложението на жалбоподателката този подход отразява практиката на ВС, според която съдилищата само потвърждават това дали задържания е обвинен в “тежко умишлено престъпление” по смисъла на НК. В резултат на това разумността на прокурорските решения за задържане не се подлага на съдебен контрол. При положение че повдигането на обвиненията и тяхната правна квалификация са от компетенцията на следователя и прокурора, става очевидно, че съдебния контрол върху законността на задържането под стража в настоящия му вид в България не е нищо повече от формално поставяне на печат.

По-нататък жалбоподателката заявява, че е била лишена от участие при разглеждането на молбата срещу задържането и от ПОС. По този начин тя е лишена от достъп до материалите от предварителното следствие, не е била информирана за входящия номер на нейното дело пред ПОС , както и за датата на разглеждането му, и не е могла да представи допълнителни съображения или доказателства през периода между 14.11.1995, когато подава молбата, и 11.12.1995г., когато съдът я разглежда на закрито заседание. Освен това, страните в процедурата по habeas corpus не са трерирани еднакво. Прокурорът е имал пълен достъп до материалите по делото и е представил на съда писмен коментар, на който жалбоподателката не е могла да отговори.

56. Правителството твърди, че Николова не е била лишена от възможността да обжалва задържането си. Тя се е възползвала от възможността да подава молби за освобождаване до обвинителните власти, както и да обжалва в съда. В решението си от 11.12.95г. ПОС се позовава на факта, че Николова е обвинена в “тежко умишлено престъпление”, което е адекватно съображение при преценката на това дали съществува опасност от укриване. Освен това, фактът че обвиненията касаят продължителна престъпна дейност (между 1992 и 1994) е достатъчно основание за ПОС да заключи, че съществува опасност осуетяване на правосъдието. Нещо повече, ПОС е разгледал медицинските свидетелства и е показал старание в упражняването на правомощията си за преразглеждане на законността на задържането и.

По-нататък Правителството твърди, че според тогавашните закони ПОС не е бил задължен да проведе заседание с участието на страните. Законът обаче предвижда провеждането на такова от внасянето на поправката през август 1997г. насам. Правителството заявява, че жалбоподателката е можела, както всъщност е и направила, да приложи към молбата си срещу задържането всички документи и други доказателства, които е считала за важни. Тя обаче не е можела да се консултира с материалите по следственото дело до приключването му. Що се отнася до входящия номер на делото пред ПОС, било е работа на нейния адвокат да се осведоми за него.

57. Комисията отбелязва, че според съответните закони и практика ПОС не е имал право да се интересува от това дали са съществували основателни съмнения срещу жалбоподателката. Освен това Комисията отбелязва че поради изместване на тежестта на доказването по чл.152 т.1 и 2 от НПК, ПОС е ограничил разглеждането на жалбата до просто потвърждаване на това дали обвиненията срещу нея могат да бъдат квалифицирани като обвинение в “тежко умишлено престъпление”и въпроси, важни за законността на задържането, като например дали е съществувала опасност от укриване или повтаряне на престъплението, не са били разгледани. Комисията заключава, че обхватът и характерът на съдебния контрол, осъществен от ПОС не отговарят на изискванията на чл.5 т.4 от Конвенцията.

Комисията също така счита, че при процедурата пред ПОС не е спазен принципът за равенство на страните, тъй като съдът е разгледал делото на закрито заседание след получаване на прокурорския коментар, с който жалбоподателката не е била запозната, и тъй като последната не е имала възможност да се запознае с материалите по делото или да представи допълнителни доказателства. В заключение Комисията счита, че възможностите за обжалване на задържането не представляват мярката, изисквана от чл.5 т.4 от Конвенцията.

Б. Преценката на Съда

58. Съдът напомня, че арестантите и задържаните имат право на преразглеждане на процедурните и материални условия от значение за “законността” на лишаването им от свобода по смисъла на Конвенцията. Това означава, че компетентният съд трябва да разгледа “не само съответствието с процедурните изисквания, фиксирани в националния закон, но и основателността на съмненията, на които се базира арестът и законността на целите, преследвани чрез ареста и последващото задържане.” (виж Brogan and Others v the United Kingdom - реш. от 29.11.1988, сер.А N145-В, стр.34-35, т.65).

Съд, който разглежда молба срещу задържане под стража трябва да предостави гаранции за съдебната процедура. Процедурата трябва да има състезателен характер и винаги да осигурява “равенство на страните”- прокура и задържания (виж Sanchez-Reisse v Switzerland - реш. от 21.10.1986, сер.А N 107, стр.19, т.51; Toth v Austria - реш. от 12.12.1991, сер.А N224, стр.23 т.84 и Kampanis v Greece - реш. от 13.07.1995, сер.А N 318-В, стр.45, т.47). Няма равенство на страните ако на защитата се отказва достъп до тези документи от следственото дело, които са много важни с оглед ефективното оспорване на законността на задържането (виж Lamy v Belgium - реш. от 30.03.1989, сер.А N151, стр.16-17, т.29). В случаите, в които задържането на едно лице попада в обсега на чл.5 т.1(с), се изисква провеждане на заседание с изслушване на страните (виж реш. по делото Асенов и др., стр....т.162).

59. Обръщайки се към фактите по настоящото дело, Съдът отбелязва, че съгласно чл.152 т.1 и 2 от НПК и практиката на ВС по онова време лице, обвинено в “тежко умишлено престъпление” се задържа под стража, освен ако той или тя не докаже по неоспорим начин, като понесе тежестта на доказателствата, че не съществува дори хипотетична възможност за укриване, извършване на друго престъпление или осуетяване на разкритието на обективната истина. Презумпцията за съществуване на такава опасност може да бъде изключена само при извънредни обстоятелства, като например случаите, в които задържаният е обездвижен от заболяване (виж т.31 по-горе). Според изложението на жалбоподателката последният подход, които се корени във формулировката на чл.152 т.1 и 2 на НПК, продължава да бъде практика на българските съдилища, въпреки някои решения, наскоро взети от ВС (виж т.32 и 55 по-горе).

По нататък Съдът посочва, че в съответствие с практиката на ВС в задължениятя на съдията, разглеждащ молбата за освобождаване , не влиза проучването на това дали обвиненията са подкрепени от достатъчно доказателства или не. Този въпрос, както очевидно и правната квалификация на обвиненията, са от компетенцията на прокурора (виж т.34 по-горе).

60. Съдът повтаря, че неговата задача не е да се произнсе върху законодателството in abstracto и съответно не изказва становището си по съвместимостта на гореспоменатите разпоредби и практика с Конвенцията (виж mutatis mutandis, Silver and Others v the United Kingdom - реш. от 25.03.1983, сер.А N61, стр.31, т.79). Съдът трябва да отсъди дали практическото прилагане на тези разпоредби и практика в конкретния случай не са причина за нарушение на Конвенцията, както твърди жалбоподателката.

61. При разглеждането на молбата за освобождаване на Николова ПОС очевидно следва практиката на ВС по онова време и по този начин ограничава разглеждането на делото до проверка на това, дали следователят и прокурорът са обвинили Николова в “тежко умишлено престъпление” по смисъла но НК и дали здравословното и състояние изисква освобождаване (виж т.19, 30-31 по-горе).

В молбата си от 14.11.1995г. жалбоподателката развива съществени аргументи, поставящи под съмнение логичността на обвиненията срещу нея и основанията за нейното задържане. Тя посочва конкретни факти, като например това, че не се е опитала да се укрие или да възпрепятства правосъдието през шестте месеца, през които е била наясно с процедурата срещу нея, както и това, че има семейство и установен начин на живот. Жалбоподателката също така поддържа, че обвинението срещу нея е слабо, тъй като се базира единствено на заключението от финансовата ревизия. Според нея не съществуват доказателства в подкрепа на тезата, че точно тя, а не някой от останалите шест души, имащи достъп до ключа от офиса, е присвоила липсващите средства. В своето решение от 11.09.1995г. ПОС не разглежда нито един от тези аргументи, очевидно намирайки че те нямат връзка с въпроса за законността на задържането под стража (виж т.16 и т. 19 по-горе).

Макар че чл.5 т.4 от Конвенцията не задължава съдията, разглеждащ молба за освобождаване от задържане под стража, да вземе под внимание всеки аргумент, изложен в молбата, то гаранциите на този член биха били лишени от своята същност ако съдията, позовавайки се на местните закони и практика, пренебрегне като несъществени или нямащи връзка с разглеждания въпрос конкретни факти, представени от задържания, които биха могли да поставят под съмнение “законността”на лишаването от свобода по смисъла на Конвенцията. Изложението на Николова в молбата и от 14.11.95г. съдържа такива факти и не звучи нито неправдоподобно, нито несериозно. Като не взема тези факти под внимание, ПОС лишава съдебното преразглеждане от същината и обхвата, изисквани от чл.5 т.4 от Конвенцията.

62.По-нататък Съдът отбелязва, че ПОС е разгледал делото на закрито заседание в съответствие с тогавашния закон (виж т.19 и т.35 по-горе). Съдът отбелязва, че от м. август 1997г. законът изисква явяване на страните в съда, но преценката трябва да се ограничи до реалните обстоятелства по случая (виж реш. по делото Асенов и др, цитирано по-горе, стр.....т.163).

63. Освен това, ПОС издава своето определение след като получава писмения коментар на прокурора, приканващ Съда да отхвърли жалбата. На Николова не се разрешава да отговори на този коментар. Очевидно не и се дава възможност да прегледа материалите по делото, за да може да оспори основанията за задържането си (виж т.17-19, 55 и 56). Следователно процесът не е истински съзтезателен и не осигурява равенство на страните.

64. На последно място, Съдът не вижда основание в аргумента на Правителството, че жалбоподателката е имала възможност да моли за освобождаване на всички нива на обвинителната власт. Тази процедурна възможност не е можела да осигури средството, гарантирано от чл.5 т.4 от Конвенцията.

65. Николова се жалва и срещу осигурената от местното законодателство възможност за периодично преразглеждане на законността на нейното задържане. Тъй като намира, че същността и обхватът на съдебното преразглеждане и придружаващата го процедура, осигурени на жалбоподателката от ПОС, не отговарят на изискванията на чл.5 т.4 от Конвенцията, Съдът не счита за необходимо да се осведоми дали същите са и били предоставяни периодично.

66. Следователно, съществува нарушение на чл.5 т.4 от Конвенцията.

IV. нарушение на ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

67. Жалбоподателката твърди, че невъзможността за поправяне на нарушението на нейните права по чл.5 т.3 и т.4 от Конвенцията поражда нарушение на чл.13, който гласи както следва:

“Всеки, чиито права и свободи, визирани в Конвенцията, са нарушени , има право на ефективна защита пред националната власт, независимо от това, че нарушението е било извършено от лице, изпълняващо служебни задължения.”

68. Правителството оставя последното без коментар. Делегатът на Комисията заявява, че това оплакване може да се причисли към въпросите, разглеждани в светлината на чл.5 т.4 от Конвенцията и следователно не е необходимо да се разглежда отделно.

69. Съгласно установената практика на Съда чл.5 т.4 от Конвенцията представлява lex specialis по отношение на по-общите изисквания на чл.13. В настоящия случай фактите в основата на жалбата на Николова по чл.13 от Конвенцията са същите като тези, разглеждани по чл.5 т.4. Съответно, Съдът не счита за необходимо да проучи твърденията за нарушение на чл.13 с оглед констатацията за нарушение на чл.5 т.4 (виж Chahal v. the United Kingdom, реш. от 15.11.1996г., Reports 1996-V, стр.1865 т.126 и стр.1870 т.146).

V. Приложение на чл.41 от Конвенцията.

70. Съгласно чл.41 от Конвенцията”ако Съдът установи, че е допуснато нарушение на Конвенцията или Протоколите към нея, и ако местните закони на високодоговорящата страна позволяват само частична репарация, Съдът , ако е необходимо, присъжда справедливо обезщетение на засегнатата страна.”

А. Материални щети

71. Жалбоподателката претендира за 1,274 USD, включително 300000 лева, заплатени през 1998г. за освобождаването и под гаранция от домашния арест, и 1,093 USD пропуснати ползи през периода на задържането.

72. Правителството обявява че претенциите на Николова са неоснователни. Делегатът на Комисията изразява съмнение относно това дали жалбоподателката е понесла някакви материални щети.

73. Съдът не намира връзка между нарушенията на чл.5 т.3 и т.4 от Конвенцията и сумите, искани от Николова, и следователно отхвърля нейния иск по този параграф (виж Demir and Others v. Turkey, реш. от 13.09.1998г., Reports 1998-VI, стр.2660 т.63).

Б. Нематериални щети

74. Жалбоподателката претендира за 15 000 USD във връзка с нарушенията на чл.5 от Конвенцията и 5000 USD във връзка с нарушението на чл.13.

75. Правителството заявява, че искът е прекалено голям и посочва, че по делото Асенов и др. Съдът присъжда приблизително 3 500 USD. Правителството настоява да се вземе под внимание стандартът на живот в България, където един районен съдия взема средно 140 USD на месец. Делегатът на Комисията е на мнение, че констатацията на нарушението сама по себе си не представлява достатъчна компенсация и приканва Съда да присъди справедлива сума.

76. Съдът припомня, че в някои случаи, касаещи нарушения на чл.5 т.3 и т.4, е присъдил относително малки суми за нематериални щети (виж Van Droogenbroeck v. Belgium, реш. от 25.04.1983г. (чл.50), сер.А N63, стр.7 т.13 и De Jong, Baljet and Van den Brink v. the Netherlands, реш. от 22.05.1984, сер.А N77, стр.29 т.65). В по-скорошни случаи, касаещи нарушения на т.3 и/или т.4 на чл.5, обаче, Съдът е отхвърлил тези искания (виж Pauwels v. Belgium, реш. от 26.05.1988, сер.А N135, стр.20 т.46; Brogan and Others v. the United Kingdom, реш. от 30.05.1989 (чл.50), сер.А N152-В, стр.44-45 т.9; делото Huber, цитирано по-горе, стр.19 т.46; делото Toth, цитирано по-горе, стр.24 т.91; делото Kampanis, цитирано по-горе, стр.49 т.66 и решението по делото Hood v. the United Kingdom от 18.02.1999г, което ще бъде публикувано в официалните известия на Съда, стр......т.84-87). В някои от тези решения Съдът отбелязва, че справедливо обезщтетение може да се присъди само при щети, произтичащи от лишаване от свобода, които жалбоподателят не би понесъл ако той или тя е имал възможност да се възползва от гаранциите на чл.5 т.3, и заключава, според обстоятелствата, че самото констатиране на нарушението представлява достатъчна компенсация когато се касае до нематериални щети.

В настоящия случай Съдът не вижда причина да се отклони от гореописаната практика. Съдът не може да прецени дали Николова е щяла да бъде задържана при липса на нарушение на Конвенцията или не. А що се отнася до чувството на безсилие, предизвикано у нея в резултат на отсъствието на адекватни процедурни гаранции по време на задържането, Съдът счита, че при конкретните обстоятелства констатирането на нарушението е достатъчно.

В. Съдебни разноски и разходи

77. Жалбоподателката претендира за 18 594 USD. Тази сума включва, inter alia, 14 400 USD адвокатски хонорар за 283 часа работа по процедурата в Страсбург и местното съдопроизводство, 630 USD разходи за превод и 2 722 USD разходи за пътуване и храна във връзка с явяването на адвоката на жалбоподателката и неговия консултант пред Съда. Жалбоподателката предаставя необходимите документи в подкрепа на иска.

78. Правителството заявява, че искът е прекалено голям. То оспорват достоверността на предсавеното сведение за броя на часовете, употребени от адвоката по делото, както и тарифата, по която адвокатът е таксувал клиентката си. Правителството твърди, че последната е нереалистична, като се имат предвид условията в България в момента. По-нататък Правителството се обръща към Съда с молба да не окуражава адвокатите да подготвят мними споразумения, които не влизат в сила по отношение на клиента, а са предназначени единствено за представяне в Страсбург. Правителството още заявява, че адвокатските очаквания за безбожно високи обезщетения от Съда са важен фактор, който пречи на преговорите за приятелско уреждане на въпросите. По-нататък Правителството изразява мнение, че исканите за превод суми също са много големи и че не може да се иска компенсация за разходите по “екскурзията” на консултанта до Страсбург.

79. Съдът припомня, че за да бъдат компенсирани дадени разноски по чл.41 от Конвенцията, трябва да бъде установено, че те са направени действително и по необходимост и че са разумни като размер (виж Campbell and Fell v. the United Kingdom, реш. от 28.06.1984г., сер.А N80, стр.55-56 т.143).

Съдът отбелязва, че част от адвокатските хонорари касаят защитата на Николова срещу криминалните обвинения пред местните инстанции и нейните твърдения за тяхната несправедливост, които са отхвърлени от Комисията като недопустими. Тези хонорари не представляват разходи, понесени по необходимост с цел поправянето на нарушението на Конвенцията, котстатирано в настоящия случай (виж Mats Jacobsson v. Sweden, реш. от 28.06.1990г., сер.А N 180-А, стр. 16 т.46). Броят на часовете, които адвокатът твърди, че е изразходвал по делото, също изглежда прекалено голям. Като взема предвид горните и други обстоятелства, Съдът преценя справедливо и присъжда на жалбоподателката 14 000 000 лева, като приспада от тях 20 215 френски франка, изпратени от Съвета на Европа като правна помощ, които следва да се изчислят в левове по курса в деня на изплащане, заедно с всеки дължим ДДС (виж A. v. the United Kingdom, реш. от 23.09.1998г. Reports 1998-VI, стр.2702).

Г.Лихва за просрочка

80. Според информацията, с която разполага Съдът, законният лихвен процент в България в деня на приемане на настоящото решение е 15.04% на година.

ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ

1.Отхвърля единодушно предварителните възражения на Правителството; 2. Решава единодушно, че е допуснато нарушение на чл.5 т.3 от Конвенцията;
3. Решава единодушно, че е допуснато нарушение на чл.5 т.4 от Конвенцията;
4. Решава с 11 срещу 6 гласа, че настоящото решение само по себе си представлява достатъчно удовлетворение що се отнася до нематериалните щети;
5. Решава с 16 срещу 1 гласа
(а) че в рамките на три месеца държавата-ответник се задължава да заплати на жалбоподателката като компенсация за направени разходи и съдебни разноски 14 000 000 (четиринадесет милиона) лева като от тях се приспаднат 20 215 (двадесет хиляди двеста и петнадесет) френски франка в левове, изчислени по курса в деня на изплащане, както и всеки дължим ДДС;
(б) че върху тази сума следва да бъде изплатена лихва при годишен коефициент 15.04% за периода между датата на изтичане на тримесечния срок и изплащането на обезщетението;
6. Отхвърля единодушно останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Решението е изготвено на английски и български език и е обявено на открито заседание в Сградата по човешки права в Страсбург на 25.03.1999г.

Подпис: Luzius Wildhaber
Председател
Подпис: Michele de Salvia
Регистратор

Съгласно чл.51 т.2 от Конвенцията и Правило 74 т.2 от Правилата на Съда към решението се прилагат следните самостоятелни мнения:

(а) частично особено мнение на Mr Bonello, подкрепено от Mr Maruste;
(б) частично особено мнение на Mr Fischbach, подкрепено от Mr Kuris и Mr Casadevall;
(в) частично особено мнение на Mrs Greve;
(г) декларация от Г-жа Ботушарова.

Визирано от: L.W.
Визирано от: M. de S.

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ BONELLO, ПОДКРЕПЕНО ОТ СЪДИЯ MARUSTE

В настоящия случай Съдът единодушно констатира, че основните права на жалбоподателката, заложени в чл.5 т.3 от Конвенцията, са нарушени. Що се отнася до въпроса как да се компенсират тези основни гаранции, болшинството от съдиите изказва мнение, че констатирането на нарушението представлява само по себе си достатъчно удовлетворение. Аз не споделям становището на Съда. Считам за неподходящо и неприемливо Съдът да “компенсира” жертва на нарушение на основни човешки права с проста правна формулировка като подаяние.

За пръв път Съдът прибягва до тази окаяна формулировка по делото Golder от 1975г. (Golder v. the United Uingdom, реш. от 21.02.1975г., сер.А N18). Като пренебрегва собствената си практика да дава пълна обосновка на всички решения, Съдът не посочва нито една причина, поради която констатацията се счита за компенсация. Оттогава насам , по неустоимата сила на инерцията, тази формула редовно изплува на повърхността. Само в няколко от многото решения, позоваващи се на тази формула, Съдът нарушава правилото си да не посочва нито причини, нито обяснения.

В настоящото решение Съдът като че ли се опитва да преодолее тази сдържаност като се позовава на практиката си и отбелязва, че “справедливо обезщетение може да се присъжда само в случай на щети, причинени вследствие на лишаване от свобода, които жалбоподателката не би понесла ако е имала възможност да се възползва от гаранциите на чл.5 т.3”. Защо? Не мога да открия правдоподобно обяснение нито в решението, нито някъде другаде. Конвенцията отрежда на Съда две отделни функции: първо - да определи дали е нарушено основно човешко право и второ - да осигури “справедливо обезщетение” в случай на установяване на нарушение. Съдът е свел двете функции до една. Изпълнявайки се към едната, той се счита за освободен от задължението да изпълни другата.

Постъпвайки по този начин, Съдът се проваля както в съдебната, така и в назидателната си функция. Държавата, нарушила Конвенцията се измъква безнаказано. Присъждането на справедливо обезщетение, освен че възстановява на жертвата основното и право, служи като конкретно предупреждение към правителствата. По този начин най-убедителното средство за прилагането на Конвенцията остава неупотребено.

Единственият правен аргумент, използван до този момент в подкрепа на отказа да се присъди компенсация за нематериални щети, се базира на всепризнато неудачната формулировка на чл.41, който гласи: “Ако Съдът намери, че е допуснато нарушение на Конвенцията или придружаващите я Протоколи, и ако местното законодателство на съответната Високодоговоряща страна позволява само частична репарация, Съдът отпуска, ако е необходимо, справедливо обезщетение на засегнатата страна.”

Съдът се счита за упълномощен да откаже спарведливо обезщетение въз основа на условието “ако е необходимо”. По този начин се дава погрешно тълкование на чл.41. Условието “ако е необходимо” следва да се прилага само ако са налице и двете условия, постулирани в чл.41, т.е. констатация на нарушение на Конвенцията и възможност местното законодателство до предостави частична компенсация. Единствено когато тези две условия се съчетаят, Съдът може да счете, че не е необходимо да се присъди допълнително справедливо обезщетение. Това е ясно изложено в чл.41. В случаи като настоящия, когато местното законодателство не предоставя такава възможност, условието “ако е необходимо” вече не важи и Конвенцията не оставя на Съда избор дали да присъди обезщетение или не. Чл. 46 е в подкрепа на този прочит : “Окончателното решение на Съда трябва да се предаде на Комитета на Министрите, който трябва да осъществи надзор върху изпълнението.” Това предполага конкретно решение, което да се приведе в сила. Просто декларативните решения като настоящото се изпълняват сами по себе си и не изискват допълнителни действия за изпълнението си. Член 46 изключва декларативните самоизпълняващи се решения. Жалко е, макар и разбираемо,че в сферата на отпускане на обезщетения още в началото на дейността си в Съдът сам си поставя ограничението никога да не постанови изпълнение на конкретни мерки за компенсиране на жертвата. Тази съдебна сдържаност вече значително е стеснила спектъра на ефективността на Съда. Удвояването на тази сдържаност до отказване на каквото и да било обезщетение на жертви на нарушения на Конвенцията намаля още повече обсега на компетентност на Съда. Констатацията за нарушение на основно човешко право не е утеха за правителството. Спирането до тук не е утеха за жертвата. Моралната жажда за справедливост не е по-различна от физиологичната нужда за вода. Да се надяваш да удовлетвориш жертвата с хитри формулировки е все едно да се опитваш да утолиш жаждата на изгарящо от жажда дете с изящни мантри.

Освен съдилищата, които се позовават на магическата формула от делот Golder, не ми е известно да има национален съд, който да е заместил дадена правна мярка или компенсация с констатация на нарушение. Ако това наистина е така, то обикновените права се защитават по добре от фундаменталните. Ако съм прав, фундаменталните свободи се възстановяват в по-пълна степен от националните, отколкото от международните съдебни инстанции. Считам това за унизително.

Това, което ме разочарова, е че един съд лишава една жертва от това, което и се полага. Аз гласувах против това.

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ FISCHBACH, ПОДКРЕПЕНО ОТ СЪДИЯ KURIS И СЪДИЯ CASADEVALL

За разлика от мнозинството, което се задоволява с това да констатира нарушение без да счита за редно да обезщети жертвата за нематериалните щети, които е претърпяла, ние считаме че в този случай е наложително парично обезщетение.

Считаме, че задържането на жалбоподателката под стража, продължило повече от шест месеца без адекватни гаранции и следователно в нарушение на чл.5 т.3 и 4 от Конвенцията, и е причинило чувство на безпокойство и безсилие, самото констатиране на което не е достатъчно, за да компенсира нанесените и нематериални щети.

Нашата позиция изглежда още по-правилна в светлината на факта, че по време на приемане на решението делото още не е приключило на местна почва, така че вината на жалбоподателката все още не е установена от закона.

Ние също така не сме съгласни с доводите на мнозинството, основани на най-скорошната практика, че “справедливо обезщетение може да се присъди само в случай на щети, произтекли от лишаване от свобода, които жалбоподателката не би понесла ако е имала възможност да се възползва от гаранциите на чл.5 т.3”.

Нашата позиция е, че въпросът за компенсирането на нематериалните щети трябва да се разглежда в контекста на конкретните факти във всеки един случай, докато принципът, приет от мнозинството при разглеждането на въпроса предварително ограничава обхвата на присъждане на обезщетението за нематериалните щети, понесени от жертвата като резултат от нарушения на чл.5 т.3 и 4.

11.03.1999г.

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ GREVE

Гласувах с мнозинството по всички точки, с изключение на въпроса за справедливото обезщетение.

Член 41 от Конвенцията гласи, че “ако местното законодателство на Високодоговорящата страна позволява само частична репарация, Съдът присъжда, ако е необходимо, справедливо обезщетение на засегнатата страна.” Това предполага, че Съдът е констатирал нарушение на Конвенцията или Протоколите.

Съдът постановява, че а fortiori чл.41 (по-рано чл.50) покрива и случаите, в които (както е в настоящия случай) същността на щетата прави невъзможно restitutio in integrum.

За да се присъди справедливо обезщетение жалбоподателката трябва да е ощетена в резултат на нарушението, установено от Съда. В подобни случаи Съдът е отпускал обезщетение за нематериални щети, включващи (но неограничаващи се до) несигурност, безпокойство и/или страдание, чувство на изолираност, объркване, пренебрегнатост, безсилие и/или безпомощност и чувство за несправедливост.

Както отбелязва мнозинството, постановленията на Съда са непоследователни и по-скоро се основават на конкретен подход във всеки от случаите дори когато, както в настоящия случай, са установени нарушения на чл.5 т.3 и 4.

По мое мнение, при тези обстоятелства за предпочитане е Съдът да се възползва от правомощията си и да присъди на засегнатата страна справедливо обезщетение, било то символично, пред това просто да заяви, че самото установяване на нарушението/нарушенията представлява достатъчна компенсация за понесените нематериални щети. Въпросът при всяко отделно дело би трябвало да е точно каква сума представлява достатъчна компенсация при конкретните обстоятелства. Не откривам причини за допускане на изключение в настоящия случай.

ДЕКЛАРАЦИЯ ОТ СЪДИЯ БОТУШАРОВА

За съжаление, не мога да се присъединя към мнозинството по въпроса за сумата, присъдена на жалбоподателката за покриване на разходите и съдебните разноски.

11.03.1999г.