Правата, гарантирани по чл.5/3/ от ЕКПЧ
и практиката на Европейския съд

Емилия Недева
адвокат

"Всеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на т.1 /с/ на този член, трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице. упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда.Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда."

Разпоредбата на чл.5 т.З се отнася само до задържане, което попада в обхвата на точка 1 /с/, т.е "законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление".

Ето защо, разпоредбата е неприложима когато едно лице е било условно освободено или когато вече изтърпява влязла в сила присъда.

Изискването на чл.5 т.З е коренно различно от процедурата " habeas corpus", която предвижда периодично съдебно обжалване на задържането. Докато последната е право.зависещо от волята на задържания, при изправянето своевременно пред съдия по чл.5 т.З от ЕКПЧ, инициативата е задължение на задържащия орган, не е обусловена от волята на задържания и следва да бъде изпълнена от задържащия орган, по силата на служебните му задължения.

Нормата на чл.5 т.З е абсолютна, не подлежи на ограничения и е средството да бъде осъществен съдебен контрол върху законността на задържането още към момента на постановяването му.

В тълкуването на текста, следва да се имат предвид редица ключови понятия, разумът и логиката на които, трябва да се разглеждат в светлината на практиката на Европейския съд, а именно:

1.Право на лицето да бъде своевременно изправено пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции .

а/фразата "СВОЕВРЕМЕННО"дава различни възможности за тълкуване, още повече, че не е точен синоним на употребената във френската версия на Конвенцията, дума "незабавно". При всички случаи, за да се прецени доколко "своевременно" е изправено лицето пред съдия, следва да се изхожда от конкретиката на отделния случай и съответстващите на Конвенцията изисквания на вътрешното законодателство.В този смисъл множеството европейски законодателства, които изрично предвиждат изправянето на задържаните лица пред съдия без каквото и да е забавяне /тъй като мерките за неотклонение се определят от съда/, предоставят много по-малко възможности за противоречиво тълкуване.

Съдът е имал възможност да се произнесе по делото МакГоф в Решение от 26.10.84 г., че е налице нарушение на 5 т.З, тъй като лицето е изправено пред съдия след 15 дни.По редица холандски дела, касаещи действия на военни съдилища е прието, че "даже вземайки предвид всички особености на военния живот", периоди между 7 и 14 дни "преминават границата на позволеното".

Според практиката на Комисията и Съда, "своевременността" сега се възприема в не по-дълъг от четиридневен срок.

Съдът е преценил и по ред дела вътрешноправните разпоредби, като в делото Броган е приел, че предвиждането по вътрешното право лицето да се изправи пред съдия в края на седмодневно задържане, в който срок да бъде извършено разследването, не съответства на изискванията на чл.5 т.3. Така допуснатият период от 4 дни и 6 часа без изправяне пред съдия, е приет за нарушение по чл.5 т.З.

Ето защо общоприетият стандарт от Съда е четири дни.

По делото Макконъл срещу Обединеното кралство е направено оплакване за срок от 3 дни и половина, което е отхвърлено като ненарушаващо изискването за своевременност. Всичко над 4 дни, даже при изтъквани най-изключителни обстоятелства, е намиране за нарушение до настоящия момент.

б/"ДЛЪЖНОСТНО ЛИЦЕ", упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, разширява възможностите, предоставени на вътрешните законодателства да изберат кой именно предвиден по вътрешния закон орган, ще осъществи контрола по чл.5 т.З. Затова е предвидена алтернативата "съдия или длъжностно лице", които са различни категории лица, Европейски съд подчертава, че поставяйки тези две категории в една фраза. Конвенцията има предвид, че длъжностното лице трябва да притежава някои от характерните белези на съдия. В делото Шийсер /Швейцария, по повод изправяне пред районен прокурор, вместо пред съд, Европейският съд посочва три условия, които трябва да са налице, за да бъде длъжностното лице натоварено с изпълнение на съдебни функции:

• независимост от изпълнителната власт и от страните.което обаче не означава, че длъжностното лице не може да бъде подчинено на други съдии или длъжностни лица, стига последните да имат сходна независимост.
• институционно гарантирана възможност и задължение на длъжностното лице да взема самостоятелни решения, да подложи на контрол и преценка обстоятелствата, свидетелстващи за или против задържането и да реши въз основа на правни критерии дали има причини, оправдаващи задържането, както и да постанови освобождаване, ако няма такива причини.
• процесуално задължение за лична среща и изслушване на задържаното лице.
• За разлика от делото Шийсер, в което не е намерено нарушение на чл.5 т.З от Конвенцията, защото районният прокурор е имал независимост и самостоятелност да действа и само като разследващ орган, по редица други дела-споменатите вече на холандски военнослужещи против Холандия, е прието, че не са удовлетворени критериите, очертани по делото Шийсер, тъй като длъжностните лица, не можели да постановят освобождаване, преди делото да бъде внесено в съда и при това били задължени именно те да представляват обвинението в съда.

И по делото Скоогстрьом срещу Швеция, Съдът е приел, че шведският прокурор не отговаря на изискванията, определени по делото Шийсер, тъй като съчетавал ролята на орган на разследване и на обвинение едновременно, не изслушвал лично задържаното лице и съществували съмнения относно това дали вземал решенията си въз основа на правни критерии.

В делото Хубер срещу Швейцария, фактът, че прокурорът, постановил задържане, е поддържал обвинението в съда година и половина след задържането, е коментиран така:"Самият факт, че едно длъжностно лице има право да се намесва в каквито и да са последващи наказателни процедури.прави неговата безпристрастност да изглежда потенциално подложена на съмнение". Така като критерий се въвежда и потенциалната възможност, а не толкова станалото в практиката.смесване на функции. Според Европейската комисия, промяната на акцента в това дело е резултат от нуждата да се повишава общественото доверие в наказателното производство. Тя е израз на правилото, че "независимостта трябва не само да съществува, но и да създава впечатление, че съществува".

По този начин практиката след делото Шийсер, поставя още по-сериозни изисквания към независимостта и затяга критериите към очертаните категории длъжностни лица.

2.Право на гледане на делото в разумен срок.

Целта на разпоредбата е ограничаване срока на задържане, разрешено при условията на чл.5 т.1 "с" от ЕКПЧ, като гарантира защита срещу безпричинното удължаване на задържането от страна на властите и стимулира полагането на специално усърдие от тяхна страна в хода на разследването."Разумността на срока, прекаран в ареста от обвиняемия, преди началото на съдебния процес, трябва да се преценява през призмата на факта, че обвиняемият е лишен от свобода при съществуваща презумпция за невиновност до постановяване на присъдата. "Главната цел на т.З на чл.5 е изискването за освобождаване, след като задържането е престанало да бъде обосновано.

а/ как се изчислява продължителността на задържането

Проблем с началото на срока на задържане възниква обикновено при прекъсване на задържането, или при постановено задържане след като лицето вече е било задържано по други дела.

Повечето проблеми настъпват при определяне на крайния момент на срока. Практиката сочи, че Комисията и Съдът са се произнасяли различно по един и същи казус относно крайния момент на срока на задържане. По делото Вемхоф, Комисията е приела, че крайният момент на предварителния арест е моментът на внасяне на делото в съда. Европейският съд обаче отхвърля това ограничително становище и сочи като краен момент постановяването на присъдата от първоинстанционния съд. Бъде ли вината установена от съда, по-нататъшното задържане попада в обхвата на чл.5 т.1 б"а". В този смисъл е без значение според Съда, че се налага допълнително произнасяне от по-горен съд и присъдата не влиза в сила до изчерпване на вътрешноправните инстанции.

Въпросът с крайния момент на задържането при невъзможност да се изпълни присъдата до произнасяне от по-горен съд по висящите жалби, е дискутиран по-подробно в делото Рингайзен, като по този казус Комисията е искала от Съда ревизия на становището му, възприетото делото Вемхоф. Аргумент за това е било изискването на чл.5 т.1 б."а"-"по силата на присъда". Твърдяно е че липсва присъда, ако тя не е в сила и не може да се приведе в изпълнение поради обжалване. Съдът не отстъпва от становището си по делото Вемхоф, като използва особеностите на казуса Рингайзен, свързани със задържане на жалбоподателя и по други обвинения в инкриминирания период.

Като обобщение, следва да се подчертае, че особеностите на националните наказателни системи са от по-малко значение за Съда, отколкото особеностите на конкретния казус, така, че не винаги се отчитат при определяне на крайния момент на срока.

б/ как се определя "разумността" на срока на задържане

И тук становището на органите по Конвенцията търпи развитие.като стремежът е да се дефинират възможно по-ясно критериите за преценка на разумността на срока. Цели се да се привлече вниманието на националните власти към факторите, които трябва да се вземат предвид и да се инидикират сроковете, които Европейският съд би възприел за приемливи.

По делото Вемхоф Комисията ги очертава така:

• действителна продължителност на задържането

• продължителност, обусловена от естеството на престъплението, предвиденото наказание и вероятната присъда в случай на осъждане

• материалните и морални последствия за задържания

• допринасяне от обвиняемия с поведението му за забавянето

• затруднения, предизвикани от сложност и брой на свидетелите

• начинът на провеждане на разследването

• поведение на съдебните власти по отношение на молбите за освобождаване в очакване на процеса и по приключването на самия процес

Съдът по същото дело не е така прецизен, като прибягва до обща оценка, без специфични критерии.Преценката се базира най-вече на мотивите, изложени в решенията по молбите за освобождаване под гаранция и на потвърдените факти.изтъкнати от жалбоподателя в тези молби.Подходът включва две части-първо дали причините за продължаване на задържането.посочени от държавата са релевантни и достатъчни-т.е дали Съдът подкрепя преценката на правителството, че общественият интерес надделява над правото на лична свобода.На второ място, ако националната преценка отговаря на изискванията на Съда за релевантност, Съдът преценява дали процесуалните действия не са били излишно удължавани със закъснения, които е могло да бъдат избегнати.

Много често, посочените от правителствата причини за задържането като опасност да се унищожат доказателства, да се укрие обвиняемият или да извърши друго престъпление, са възприемани от Съда./ Така е по делата Вемхоф и Стогмюлер/ От друга страна обаче, както е необходимо обосновано подозрение към момента на задържането, така наличието на такова подозрение в хода на задържането е условие за валидността на продължаването му. "Дори когато един обвиняем е обосновано задържан по причини от обществен интерес, може да се открие нарушение по чл.5 т.З ако по каквито и да е причини процесуалните действия продължат прекалено дълго време" се казва в решението по делото Вемхоф. По делото Ноймастер, период от 2 години и 3 месеца е приет от съда за несъответен, поради липса на опасност на обвиняемия да се укрие, което Европейския съд мотивира с "характера на въпросното лице, неговия морал, дом, професия, спестявания, неговите семейни връзки и всички други връзки със страната, в която той е обвинен". Съдът обаче твърди в същото решение, че рискът от укриване би намалял колкото повече продължава задържането, защото в случай, че лицето бъде осъдено, сроковете на задържане ще бъдат извадени от срока на присъдата."Това прави бягството да изглежда по нежелано за него и намалява изкушението му да избяга".

Този довод е основателно според мен, критикуван, като несъвместим с презумпцията за невиновност. В най-добрия случай, според критиците на този мотив, той би се отразил само върху размера на вредите, претендирани по т.З на чл.5.

По делото Летелие, жалбоподателката, обвинена в съучастие в убийството на съпруга си, е била задържана с мотив"избягване на социални сътресения".Съдът е изискал доказателства, годни да покажат, че освобождаването й действително би довело до нарушени? на обществения ред. "Дори и да съществува такъв риск, след като действителната опасност за обществения мир премине, задържането би престанало да бъде законно", пояснява съдът.

След преценката на необходимостта от задържането и достатъчния му срок. Съдът преценява дали действията по делото не са били "излишно протакани". По този пункт се изяснява дали закъснението е причинено от националните власти или от самия жалбоподател. По делото Вемхоф е прието, че старанието, изискуемо от “властите" не трябва да препятства усилията на съдиите да изяснят напълно въпросните факти, да създадат на защитата и обвинението всички условия за представяне на доказателствата и позициите им и да се произнесат с присъда само след внимателно обмисляне."

Гаранциите на чл.5 т.З обаче, се считат определено нарушени, ако органите на обвинението са бездействали, което предполага да "не са действали с необходимото старание и бързина".

Относно поведението на жалбоподателя, казусите поставят доста по-трудни въпроси, Съдът разграничава молбите и жалбите, подадени във връзка със съкращаване на срока, от тези, които засягат упражняване на процесуални права. По делото Шертенлайб, съдът постановява "Последвалите закъснения в процеса следва да се разглеждат като причинени от жалбоподателя. Както Комисията вече посочи, когато разпоредба от наказателния процес дава достатъчно права за защита, както в дадения случай, обвиняемият може да избира между детайлна подготовка на процеса или по-бързо процедиране.То трябва да понесе до определена степен, последствията на своя избор."

Така практиката на Европейския съд, като че установява известни противоречиви критерии. Критикувано е противопоставянето между изразената загриженост при прилагането на първата гаранция "своевременно" изправяне пред съдебен орган по първата част на З от чл.5, и позволеното след това разтягане на разследването във времето. Различният подход обаче, идва от обстоятелството, че при първата гаранция-"своевременност", не се изисква нещо повече от изследване на фактите, за които се твърди, че обосновават задържането. Съдебната преценка за виновността или невиновността може да бъде отложена за по-дълъг срок, като се приемат възраженията, че тя изисква по-обстоен анализ на доказателствата.

Не са без основание според мен възраженията, които се правят срещу мотивите по делото Шертенлай. Трудно можем да се съгласим, че пълното използване на правата, дадени от вътрешното право на обвиняемия и позволяващи му да си осигури освобождава или да откаже да сътрудничи на следствието и прокуратурата, мога да оправдаят по-дългото задържане.

Съществуват законодателства, които стриктно регламентират срока на задържането преди съдебния процес.В Шотландия този срок е 110 дни и може да бъде удължаван от висшестоящия съд по молба на прокурора, но само при доказани важни причини за удължаването. Според Австрийския НПК срокът е максимум 2 години. Изследвания, проведени в редица европейски страни и в Съединените щати установяват, че за намаляване на забавянето съществена роля играе по-скоро отношението на прокуратурата и съда, отколкото официалната законова регламента на срока на задържане.

Следвайки процеса на евроинтеграция, българският законодател също регламентира срока на 1, респ.2 години при обвинения, наказуеми с лишаване от свобода повече от 15 години. Текстът възприемам като козметичен ефект, тъй като няма ограничаване на срока на задържане за подсъдимите, а само за обвиняемите, а от друга страна практиката се оказа достатъчно изобретателна в начините да осуети освобождаването под гаранция поради изтичане на срока по чл.152 ал.З от НПК.

Все повече предварителни производства влизат в съда без нужната прецизност и пълнота на разследването, единствено поради опасения, че срокът по ал.З на чл.152 от НПК, би бил надхвърлен.

3.Правото на условно освобождаване преди гледане на делото в съда.

Тази разпоредба предвижда възможност, а не гарантира право на освобождаване под гаранция като такова.От друга страна обаче, тя е много повече от диспозитивна или декларативна норма. Когато единствената, останала релевантна за задържането причина, е възможността обвиняемият да се укрие, на него следва да му бъде предложено освобождаване при такива условия, каквито са необходими за да се осигури неговото присъствие на последващ съдебен процес. При изчисляване на размера на дължимата гаранция, вътрешните органи са свободни да вземат предвид всички фактори .свързани с личността на обвиняемия, материалното му състояние и др.Въпросът е да се прецени "степента на доверие, която е възможна, а не толкова количествения показател на материалните средства, които трябва да се депозират".

КАКВО Е СЪОТВЕТСТВИЕТО НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ПРАВО С ИЗИСКВАНИЯТА НА ЧЛ.5 Т.З ОТ ЕКПЧ

С измененията на НПК от август 1997 г., се направиха първите стъпки към привеждане на наказателния процес в съответствие с изискванията на Европейската конвенция. Тогава бе извършено и споменатото вече лимитиране на сроковете на предварителния арест.

Излишно е да се излагат подробни мотиви по напълно незаконосъобразното въвеждане на двоен стандарт към задържаните преди влизане в сила на посочения текст и законодателното решен срокът по чл.152 ал.З да се отчита от влизане в сила на текста, не от момента на задържането. Създаде се, напълно неоснователно различен режим между обвиняеми и подсъдими от една страна и от друга-между задържани преди август 1997 г. и след този период.

Непредубеденият изследовател на новосъздадените текстове. както и на параграф 4а от Преходните и заключителни разпоредби на НПК не може да не остане с убеждението, че текстовете на чл.152 и чл.152 А от НПК обслужват интереса от интеграция на вътрешното законодателство към европейските стандарти, а параграф 4а и ограничение в текста на ал.З на чл.152 от НПК само за предварителното производство-интереса на обвинението, което използва "задържане не като мярка за неотклонение, а като средство за доказване на обвинението.”

Противно мнение споделя Румен Нейков в статията си "Още задържането под стража след промените в НПК от 1997 "- сп.Права човека, кн.1/98 стр.46, който твърди, че "освобождаването на подсъдимия неминуемо води до безкрайното протакане на делото. Той развива тезата, че въвеждането на чл.152 ал.З от НПК по висящите предварителни производства, би представлявало действие на правната норма към време, когато все още не е съществувала в правния мир.И дори без параграф 4А от Прех.и заключителни разпоредби, действието на процедурните норми било само занапред, освен ако не продължават заварен от предходното законодателство срок.

Подобно мнение не може да бъде споделено.

Съгласно чл.З от НПК, разпоредбите на НПК от влизането им сила, се прилагат и за процесуалните действия, които предстоят в незавършени наказателни производства. По този начин и при висящи производства, ако настъпят изменени? НПК, се прилагат новите разпоредби /например разширен съдебен състав, забрана да се четат обясненията на подсъдимия, дадени на предварителното производство, въведена от 20.04.1990 г. и др./

При всички случаи считам, че жалба, основана на задържане, постановено преди август 1997 г.до Европейския съд и продължава извън разумния срок, би имала всички шансове за успех, независимо от становището на правителството, че срокът следва да се отчита от 12.08.1997 г.

Адекватността на националната наказателна процедура и изпълнението на изискванията на чл.5 т.З от ЕКПЧ, са коментират от Европейския съд и Комисията по български жалби до органите по Конвенцията, по следния начин:

Делото "Асенов"

"Според българското право следователите нямат правомощие да постановят обвързващо решение за задържането или освобождаването на заподозрения.Вместо това, всяко решение на следовател, може да бъде отменено от прокурора, който също така може да изземе едно дело от следователя, ако е недоволен от неговия подход.Ето защо следователят не е достатъчно независим, че да може в действителност да бъде описан като "длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции".

"Всеки един от тези прокурори е могъл впоследствие да действа като представител на обвинението срещу жалбоподателя, те не са били достатъчно независими или безпристрастни за цели на чл.5 т.З."

"Правителството твърди, че са били необходими две години преди делото да бъде внесено в съда, тъй като случаят бил сложен изисквал продължително разследване. Видно е, че през една от тези две години всъщност не е било извършено нито едно следствено действие-не са били събрани доказателства, а г-н Асенов е разпитван само веднъж. Предвид значимостта на правото на лична свобода и възможността за изготвяне на копия на съответните документи, вместо изпращане на делото до съответния орган всеки път, молбите на жалбоподателя за изменене на мярката му за неотклонение не би трябвало да довеждат до спиране на производството и по този начин до забавяне на съдебното производство."

По делото "Николова" съдът изрично се позовава на делото "Асенов" като подчертава, че няма основания да измени становището си относно качеството на следователя и прокурора.

В доклада на Комисията по делото "Илийков", се казва, че заключенията на съдилищата относно съществуването на основателна опасност от укриване, осуетяване на правосъдието или извършване на друго престъпление се базират "само на факта, че жалбоподателят е обвинен за престъпление, предвиждащо лишаване с свобода за десет и повече години.Освен това, установената практика на Върховния съд, както е приложена по делото на жалбоподателя е, че горната презумпция може да бъде отхвърлена само при наличието на извънредни обстоятелства, като например обездвижване на задържания, вследствие на болест.Комисията смята че като са пропуснали да разгледат важни въпроси, касаещи настоящото дело и са разчитали единствено на сериозността на обвиненията, властите са удължили мярката за неотклонение по причини, които не могат да бъдат смятани за достатъчни."

В обобщение е необходимо да се подчертае, че при действащата в момента правна уредба по българския НПК, след козметичните промени, извършени през август 1997 год., противоречията между самите текстове на НПК от една страна и от друга-противоречията между НПК и ЕКПЧ, всъщност се задълбочават. Например текстът на чл.201 от НПК ал.2, предвижда следователят вземе мярка за неотклонение "задържане под стража" само със съгласие на прокурора и след като е изслушал обвиняемия. Поставя се въпросът за правната природа на това изслушване. Няма спор, че това не е предвиденият по чл.5 т.З от ЕКПЧ ред за изправяне на обвиняемия пред съдия или длъжностно лице, натоварено от закона да изпълнява съдебни функции.От друга страна разпит на лицето като обвиняем по чл.210 от НПК се предвижда незабавно след предявяване на обвинението. Преди предявяване на обвинението лицето просто няма качеството "обвиняем".

От формулировката на текста излиза, че преди постановлението за привличане на лицето като обвиняем, в което се определя и мярката за неотклонение, то следва да бъде изслушано от следователя. Въпросът е какво качество има това лице.преди да бъде привлечено като обвиняем и как ще бъде обективирано "изслушването"му .

Отговор би могъл да бъде намерен като се отчете, че няма законова регламентация привличането на лицето като обвиняем и определянето на мярката за неотклонение да се извършват с едно и също постановление. В противен случай /ако няма опосредяване на предявяването на обвинението от изслушване и след него-определян на мярката за неотклонение/, обвиняемият не би могъл да ползва правото на изслушване, нито правото на адвокат по време на това изслушване.

В заключение трябва да признаем, че Чл.5, както и Чл.6 от ЕКПЧ са създали по-голямата част от практиката по Конвенцията. Това произтича и от значимостта на правата, осигурени с чл.5 т., които произтичат от особеното внимание, което се отдава на гаранциите за личната свобода и сигурност. Отделно от това, чл.5 е довел до множество и съществени изменения в наказателните процедури на страните по Конвенцията. В тази връзка проф.Мърдок твърди, че ефектът на този текст през първите десетилетия на неговото прилагане е впечатляващ.

Използвана литература:
1."Член 5 на Европейската Конвенция за правата на човека, Закрилата на личната свобода и сигурност" - Дх.Мърдок, Изд, на Съвета на Европа 1994 г.