 |
Свободата на мирно събрание и сдружаване,
според ЕКЗПЧ
Георги Караджов
съдия в Районен съд – Пловдив
П равната регламентация на свободата на събранията и сдружаването
е в чл.11 т.1 и т.2 от ЕКЗПЧ - ратифицирана на 7 септември
1992 г. от Народното събрание. По нашето законодателство
правното регулиране може да се открие в чл.12, чл.37, чл.38,
чл.39, чл.41, чл.43 и чл. 44 от Конституцията на Република
България. Необходима предпоставка за наличието на свобода
на събранията и сдружаването по смисъла на ЕКЗПЧ са разпоредбите
на чл.9, отнасяща се за свободата на мисълта, съвестта и
религията и чл.10, отнасяща се до свободата на изразяването
на мнение от Конвенцията.
Предмет на правната регламентация на чл.11 т.1 и т.2 от
ЕКЗПЧ са мирните събрания и свободното сдружаване, включително
правото да се образува и членува в професионален съюз. Правата
на свобода на мирните събрания и на свободното сдружаване
не са абсолютни и подлежат на ограничения.
Ограниченията по смисъла на чл.11 т.2 от ЕКЗПЧ следва да
бъдат предвидени задължително в закон, като допълнително
условие от Конвенцията е поставено и това, че те трябва да
са необходими в едно демократично общество. Ограниченията
се отнасят до определени сфери на обществения живот. На първо
място се поставя националната или обществената сигурност,
с оглед осигуряване на нормално функциониране на институциите
на държавата и недопускане на заплаха за нейната сигурност.
Други области, в които е възможно законовото ограничаване
на тези права са: предотвратяването на безредици или престъпления,
защитата на здравето и морала или на правата и свободите
и другите. Като допълнителна възможност на държавата може
да се разглежда т.2 от чл.11 последно изречение, по силата
на което е възможно да се въведат законни ограничения върху
упражняването на тези права от служещите във въоръжените
сили, полицията или държавната администрация.
Правната регламентация по нашето право, която намира най-сериозно
основание в Конституцията на Р България не се отличава от
изискванията на Конвенцията. Според чл.43 на Конституцията
се предвижда една относително кратка и ясна законова процедура
за осъществяване правото на мирни събрания, като единствени
ограничения се посочват необходимостта при участие в тях
да не се носи оръжие и да се издаде предварително разрешение.
В този смисъл е и приетия от Народното събрание закон. Според
чл.44 от Конституцията не могат да се допускат сдружения
на граждани, които заплашват суверенитета, териториалната
цялост, единството на нацията или предизвикват расова, национална,
етническа или религиозна вражда. В Наказателния кодекс съществува
специална глава, която регламентира престъпленията срещу
републиката, които обхващат деянията, насочени срещу националната
или обществената сигурност.
Като оценка на съответствието между ЕКЗПЧ и нашето законодателство
може да се каже, че съществува принципно сходство между двете
уредби, но нашето законодателство следва да ограничи приложното
поле на ограниченията с оглед съответствие на същото със
смисъла и значението на регламентацията по ЕКЗПЧ.
В малко дела Европейският съд за правата на човека се занимава
с правото на свобода на мирните събрания и правото на свободно
сдружаване. Разбирането на Европейския съд е, че правото
на мирни събрания е основно право и фундамент на всяко демократично
общество. Според практиката на същия съд, подлагането на
това право на разрешение не представлява посегателство върху
същността му, нито намеса в неговото упражняване. Европейският
съд счита, че временната забрана от властите на публични
демонстрации е приемлива от гледна точка на чл.11 т.2 от
ЕКЗПЧ, с оглед гарантирането на обществената безопасност
и обществения ред.
Според решението на съда по делото "Лекари за живота
срещу Австрия" опазването на обществената безопасност
и обществения ред не може да бъде единствено основание за
забрана на публични демонстрации, тъй като държавата има
задължение да осигури защита на групите, упражняващи правото
на мирни събрания, а не само да не се намесва. В този смисъл,
според съда, на държавата следва да се даде широка
свобода на преценка за характера и обхвата на "разумните
и подходящи мерки", които е необходимо тя да предприеме.
Правото на сдружаване, което включва в себе си образуване
и участие в професионални съюзи, се обсъжда и разглежда в
някои решения на Европейския съд. По делото "Йънг, Джеймс
и Уебстьр срещу Обединеното кралство” той постановява, че
“връзката между работници, наети от един и същ работодател,
не може да бъде разбирана като сдружение по смисъла на чл.11,
защото тя почива само на договорните отношения между работник
и работодател. Терминът “сдружение” предпоставя доброволно
групиране за обща цел. Предмет на това дело е съглашението,
сключено между британските железници и някои железничарски
синдикати, обуславящо назначаването на работа от членуването
в един от тези синдикати. Според съда в случая се нарушава
разпоредбата на чл.11 от ЕКЗПЧ. Според практиката на съда,
като отделно право може да се разглежда не само правото на
образуване и членуване в професионален съюз, но и правото
на нечленуване в такъв съюз.
Делото “Конт, Ван Льовен и де Мейерс срещу Белгия” третира
въпроса дали едно лице може да бъде принудено да се присъедини
към определени организации на основание, че те не са сдружения
по смисъла на чл.11. В случая Конт, Ван Льовен и де Мейерс
са лекари, принудени да членуват б белгийската медицинска
асоциация. Съдът приема, че е допустимо те да бъдат принудени
да членуват в тази асоциация, тъй като нейната функция е
да осигурява съблюдаване на медицинската етика и да поддържа
честта, дискретността, неподкупността и достойнството на
своите членове. Според съда тази организация не може да се
разглежда като сдружение, тъй като изпълнява публично правни
функции. В този смисъл са и решенията на съда във връзка
с принудително членство в университетски студентски организации
и съвет на ветеринарните хирурзи.
Според Европейската комисия и Европейския съд за професионалните
съюзи се призумира “обща цел – издигането на икономическите
и социалните интереси на членовете на организацията”. Според
практиката на Европейския съд – чл.11 не изисква от държавите
да гарантират определен начин на третиране на синдикатите,
а им дава свобода да избират как да третират тези организации.
По делото “Национален съюз на белгийската полиция срещу белгийското
правителство” Съдът постановява, че правото на участие в
преговори не е непременно необходимо за ефективно ползване
на синдикалните права с оглед на факта, че правителството
провежда консултации с няколко профсъюза, но без националния
съюз на белгийската полиция. В този смисъл практиката на
съда не защитава като императивно изискване правото на сключване
на колективен трудов договор в делото "Шведски съюз
на машинистите". В делото "Шмит, Далщрьом срещу
Швеция съдът дори не защитава правото на стачка, като дава
възможност на държавата да избере други средства, които да
гарантират защитата от синдикален съюз на професионалните
интереси на членовете му. По смисъла на практиката на Европейския
съд, цел на чл.11 от ЕКЗПЧ е да защити онова, което представлява
частна дейност от държавна намеса. Решенията на профсъюзите
трябва да бъдат считани за частна дейност, за която по принцип
държавата не може да бъде отговорна от гледна точка на конвенцията.
Характеристиките на ограничителните разпоредби по смисъла
на чл.11 т.2 от ЕКЗПЧ. Правната регламентация на чл.11 т.2
дава власт на високодоговарящите страни да ограничават упражняването
на правата по т.1 в три сфери - въоръжени сили, полиция и
държавна администрация. Според практиката на Европейския
съд отнемането или ограничаването на тези права следва да
се оценява само досежно неговата законосъобразност, а не
толкова с оглед неговата целесъобразност. В този смисъл по
жалба 11 603 от 1985 г., по която жалбоподателите оспорват
отнемането от държавата на правото на държавни служители
в централната държавна служба по комуникациите да образуват
и членуват в професионален съюз, въпреки че към момента на
забраната такъв съюз е съществувал, комисията счита, че жалбоподателите
са членове на администрацията на държавата, ограничава се
само до изследване на "законността" на мерките
на държавата и оценява, че тези действия подлежат на съдебен
контрол от вътрешните съдилища на държавата и не разглежда
случая в светлината на критерия "необходим в едно демократично
общество".
В българското законодателство има специфична регламентация
по въпроса за правото на сдружаване и правото на свобода
на събранията, както и техните ограничения по отношение на
въоръжените сили, полицията и държавната администрация съответно
в Закона за министерство на вътрешните работи, Закона за
отбраната и въоръжените сили и Закона за държавния служител.
В ЗМВР и в ЗОВС съществува забрана за упражняване правото
на стачка, но се разрешава упражняването на правото на сдружаване.
Съществуват синдикални професионални организации, съответно
Национален полицейски синдикат в МВР и Легия "Раковски" в
БА. В Закона за държавния служител в чл.43 е регламентирано
правото на сдружаване в професионални организации и сдружения
на държавните служители. В чл.44 на същия закон е регламентирано
правото на стачка по смисъла на чл.47 от ЗДС стачката може
да бъде само символична.
Като извод може да се посочи, че българското законодателство
по своето съдържание плътно се приближава до европейското
по отношение правото на свобода на мирни събрания и на свободно
сдружаване, като в някои случаи неговите разпоредби са дори
по-либерални от разпоредбите в европейските закони и практиката
на Европейския съд за правата на човека и Европейската комисия..
|
|
