ЗАКОНЪТ ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА
ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ НА ГРАЖДАНИТЕ
СЛЕД ПРОМЕНИТЕ ОТ 11 АПРИЛ 2006 г.

адвокат Михаил Екимджиев

 * Увод

Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ)  е в сила от 1 януари 1989 г. За всеки съвременник на „зрелия” социализъм  е ясно, че преди промените от началото на 90-те години на миналия век, той не би могъл да бъде работещ закон и надежден инструмент за защита на основните права и свободи на българските граждани. По парадоксален начин историческото развитие направи възможно неговото прилагане в обществено – политическа обстановка, различаваща се драматично от тази, при която беше приет. Наложи се „в движение”, по тълкувателен път, той да бъде адаптиран към динамично променящите се реалности. Не всички тълкувателни намеси са особено сполучливи. Така например, в началото на 2005 г. беше публикувано Тълкувателно решение (ТР) № 3 на Общото събрание на гражданските колегии (ОСГК) на ВКС. В него върховните ни съдии в прав текст заявиха, че чл.7 от Конституцията, визиращ универсалната отговорност на държавата за вреди, причинени  на граждани, не се прилага пряко. От приложното поле на ЗОДВПГ бяха изключени не само търговските дружества, но и едноличните търговци. Очерта се обезспокоителна тенденция, по тълкувателен път, чрез игнориране на Конституцията и чрез стесняване на приложното поле на ЗОДВПГ, той да бъде превърнат в Закон за защита на държавата.
Явно обезспокоен от подмяната и деформирането на волята му от ВС, Законодателят реагира сравнително бързо и категорично. С първата промяна от 29.12.2005 г. (ДВ бр.105) изрично беше посочено, че юридическите лица могат да търсят защита по ЗОДВПГ.
Още по-впечатляващи са промените от 11.04.2006 г. (ДВ бр.30). С тях беше разширен предметният  обхват на ЗОДВПГ. Технически това беше направено чрез изричното препращане, направено в чл.1 ал.1 от ЗОДВПГ, към новоприетия Административно-процесуален кодекс.

*  Промените от началото на 2006 г.

Духът и насоката на промените личат още от новото име на закона. От 12.07.2006 г. ЗОДВПГ ще се нарича Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Отлагателният срок за влизане в сила на новото наименование на закона, както и на част от промените в него е съобразен с влизането в сила на новия Административно-процесуален кодекс (АПК), към който чл.1 от ЗОДОВ препраща. Кодексът, с изключение на неговия Дял трети (производства пред съда), влиза в сила от 12.07.2006 г.
Най-съществени са промените, произтичащи от новата редакция на чл.1 от ЗОДОВ, според който:

„(1) Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.
(2) Исковете по ал. 1 се разглеждат по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс.”

            Промяната в ал.1 е незначителна. В нея изрично е добавено, че освен държавата, общините също отговарят за неправомерни актове, действия или бездействия на техни длъжностни лица. Промяната  е полезна, макар че отговор на въпроса дали органите на местното самоуправление и администрация отговарят по ЗОДВПГ беше даден по тълкувателен път още в средата на деветдесетте години. Въпреки това, поради хаоса в българското правораздаване и наличието на взаимно изключващи се решения, по принципно идентични въпроси, допълнението не е излишно.
Същностната промяна произтича от ал.2, която изрично препраща към новоприетия Административнопроцесуален кодекс (АПК). Тъй като настоящето изложение не би могло да обхване всички нива, на които се осъществява това препращане, предмет на разглеждане ще бъдат само принципните положения и основните връзки между двата закона.
Подобно на действащия ЗАП, АПК предвижда две процедури за защита срещу порочни актове на администрацията – административна и съдебна.
А) Административната се развива пред висшестоящия административен орган и в нея може да се извършва проверка както за законосъобразност, така и за целесъобразност на обжалваните актове. Систематичното място на разпоредбите, визиращи административната защита, е в дял ІІ (чл.19-чл.125) от АПК, в сила от 12.07.2006 г.
Б) Съдебните процедури по обжалване на административните актове са регламентирани  в дял ІІІ от Кодекса (чл.126-чл.257), озаглавен „Производства пред съда”. Съгласно § 142 от ПЗР, дял ІІІ влиза в сила от 1 март 2007 г. До тогава трябва да бъдат създадени и от същата дата да започнат да правораздават новите административни съдилища. Тяхната материална компетентност, относима към ЗОДОВ, е очертана в чл.128 ал.1 от Кодекса, според който:

„На административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за:
1. издаване, изменение, отмяна или обявяване на нищожност на административни актове;
2. обявяване на нищожност или унищожаване на споразумения по този кодекс;
3. защита срещу неоснователни действия и бездействия на администрацията;
4. защита срещу незаконно принудително изпълнение;
5. обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица;
6. обезщетения за вреди от принудително изпълнение;
7. обявяване на нищожност, обезсилване или отмяна на решения, постановени от административните съдилища;
8. установяване неистинността на административни актове по този кодекс.”

            В резултат на препращането към АПК, действието във времето на чл.1 от ЗОДОВ се разпределя както следва:
А)  До 12.07.2006 г. действа настоящата редакция на чл.1 от ЗОДВПГ, според която:
            „(1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

      (2) Обезщетение за вреди от незаконни актове по предходната алинея може да се иска след тяхното отменяване по съответния ред.  Когато вредите са причинени от нищожен административен акт или от незаконно действие или бездействие, нищожността на акта, съответно незаконосъобразността на действието или бездействието, се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение.”

       Б) След 12.07.2006 г. индивидуални административни актове могат да бъдат обжалвани по административен ред, съгласно новия АПК. До 01.03.2007 г., когато влиза в сила Дял ІІІ от АПК „Производства пред съда”, съдебната защита срещу порочни административни актове продължава да се осъществява по реда на ЗАП и ЗВАС.
В) След 01.03.2007 г., когато влиза в сила Дял ІІІ от Кодекса, а ЗАП и ЗВАС преустановяват действието си, защитата срещу всички административни актове, действия и бездействия, по смисъла на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, ще се осъществява по преда на АПК.
Най-„топлата” връзка между ЗОДОВ и АПК е глава ХІ от Кодекса, озаглавена „Производства за обезщетения”.

* Исковете по АПК

Чл. 203. (1) Исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава.
(2) За неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди .

Чл. 204. (1) Иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред.
(2) Искът може да се предяви и заедно с оспорването на административния акт до приключване на първото заседание по делото. Всички недостатъци на исковата молба трябва да бъдат отстранени най-късно в същото заседание.
(3) Когато вредите са причинени от нищожен или оттеглен административен акт, незаконосъобразността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение.
(4) Незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението.

            Най-общо, чл.204 от АПК възпроизвежда принципа, заложен в чл.1 от ЗОДВПГ. Според него, вреди от незаконосъобразни административни актове могат да се претендират само след тяхната отмяна. Нищожността на административните актове, както и незаконосъобразността на административните действия и бездействия се установява инцидентно, в рамките на репарационното производство.          
За съжаление чл.204 ал.1 от АПК възпроизвежда и правозащитния порок на чл.1 ал.2 от стария (действащ до 12.07.2006 г.) ЗОДВПГ. Това е условието, според което иск за обезщетение може да се предяви само след отмяна на вредоносния административен акт по съответния ред. Категоричността на тази разпоредба очевидно изключва възможността за инцидентно установяване  незаконосъобразността на даден административен акт, който не е нищожен или оттеглен (вж. ал.3),  чрез т.нар. „косвен” съдебен контрол. Изхождайки от принципа за върховенство на закона (чл.120 ал.1 от Конституцията), в правната доктрина и в съдебната практика доминира тезата, че освен при прякото обжалване на административните актове, съдилищата могат инцидентно да контролират тяхната законосъобразност. Това правомощие на Съда се реализира в хода на граждански, административни и дори наказателни дела. Без да може да отменя административния акт, който е от значение за изхода на делото, всеки съд може в мотивите на своите решения и определения да констатира ad hoc неговата законосъобразност, преценявайки какви са правните му последици за конкретното дело. Безпричинно този принцип категорично е изключен точно за хипотезите, при които се търси защита от увреждащи административни актове. От юридическа гледна точка е парадоксално инцидентният съдебен контрол да е приложим  във всички останали правни сфери, а точно  при най-тежките правонарушения на администрацията той да бъде изключен. Практическа последица от този нелогичен законодателен подход е неоправданото стесняване на приложното поле на чл.1 от ЗОДОВ. Извън него остават всички случаи, при които са пропуснати преклузивните срокове за обжалване на индивидуалните и общите административни актове.
Нова и интересна е хипотезата на чл.204 ал.3 от АПК, регламентираща възможността да се търси обезщетение и от действието на административен акт, който е оттеглен от административния орган в хода на процедурата по неговото обжалване. Тя кореспондира с чл.156 от АПК, според който:

(1) При всяко положение на делото със съгласието на останалите ответници административният орган може да оттегли изцяло или частично оспорения акт или да издаде акта, чието издаване е отказал.
(2) За оттегляне на акта след първото по делото заседание е необходимо съгласие и от оспорващия.
(3) Оттегленият акт може да бъде издаден повторно само при нови обстоятелства.
(4) Когато с оспорването е съединен и иск за обезщетение, производството по него продължава.

* Подсъдността

            При предявяването на иск за обезщетение, съвместно с оспорването на административния акт, по реда на чл.204 ал.2 от АПК, има интересна особеност в местната подсъдност, регламентирана в чл.133 ал.1 и ал.2 от Кодекса. Според ал.1, делата се разглеждат от административния съд, в района на който е седалището на органа, издал оспорения административен акт, а когато то е в чужбина - от Административния съд - град София.
Специфично улеснение за лицата, претърпели вреди от незаконни актове на администрацията, визира ал.2. Според нея, исковете за обезщетения могат да бъдат предявени и пред съда по адреса или седалището на жалбоподателя, освен когато са съединени с оспорване по ал. 1.

* Пасивната легитимация

            Сериозно безспокойство буди разпоредбата на чл.205 от АПК, определяща пасивно легитимираните в съдебния процес по ЗОДОВ държавни органи. Според този текст,  искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

            А) Буквалното тълкуване на цитираната разпоредба налага извода, че дела по чл.1 от ЗОДОВ могат да се водят само, когато вредите са причинени от незаконни актове, действия или бездействия на длъжностни лица (органи), които представляват съответната държавна институция. Твърде възможно е да се очертаят различни „мисловни школи” и практики относно употребения израз „представлявано”. Има опасност  правоприлагащите органи ще се „хлъзнат” по традиционното разбиране за представителство на държавните органи, което най-често е регламентирано на законово ниво. Подобен подход би намерил основание и в разпоредбата на чл.17 от АПК, според която,колективните административни органи се представляват от своите председатели или от овластени от тях други членове на органа, а едноличните административни органи действат лично или се представляват от овластени от тях заместници.
Такова  тълкуване би довело до правен абсурд. Би се оказало, че обезщетение по ЗОДОВ може да се търси само ако вредите са причинени от незаконни актове, действия и бездействия на висшестоящи административни органи, които представляват по закон съответните институции (министри, кметове и т.н.). За длъжностните лица от по-ниските йерархични нива на изпълнителната власт ЗОДОВ би бил неприложим. Този резултат едва ли би съответствал на целта и духа на закона. Поради това би било разумно да се приеме, че изразът „представлявано”, в контекста на чл.205 от АПК, има специфичен административноправен смисъл,  според който исковете се предявяват срещу юридическото лице (държава или общинска институция), от чието име е администрирал конкретният орган (длъжностно лице). Това разбиране е логически и правно защитимо, тъй като длъжностните лица в администрацията не действат от свое име, а от името на институцията, която,  представляват в административните правоотношения.
Б) Тълкувателната ентропия се подсилва и от факта, че след влизането в сила на чл.205 от АПК (01.03.2007 г.), продължава да действа паралелно и чл.7 от ЗОДОВ, според който, искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по местожителството на увредения срещу органите по чл. 1 и 2, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите.

            В) Така, след изричното изключване на косвения съдебен контрол (чл.204 ал.1 от АПК), неумелата или неуместна редакция на чл.205 от АПК, може да доведе до допълнително стесняване в предметния обхват на ЗОДОВ. От него, по силата на чл.205, могат да отпадат огромна част от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на средния и низшия „ешелон” от администрацията. Проблемът е очевиден и драматичен. Битуващата в част от съдийското съсловие негативна нагласа към ищците и към делата по ЗОДВПГ прави законодателната  корекция на чл.205 наложителна.

* Отделяне на иска за обезщетение от административния процес

Според чл.206 от АПК, по искане на страна или след преценка на съда, искът за обезщетение може да бъде отделен, ако разглеждането му ще затрудни производството по оспорване на административния акт. Разглеждането на отделения иск продължава в същия съд след влизането в сила на решението за обявяване на нищожност или за отмяна на акта.

Очевидно, без да е изрично упоменато, след отделянето на иска за обезщетение, производството по него би трябвало да бъде спряно до приключване на обжалването на административния акт. В случая, на основание чл.144 от АПК, би следвало да намери субсидиарно приложение чл.182 ал.1(г) от ГПК. Липсата на критерий за „затрудняване” на административното производство от предявяването на иск за обезщетение предоставя практически неограничена дискреция на съдилищата да преценяват дали да приемат за съвместно разглеждане репарационни претенции в административния процес. Тя, както и липсата на ред за обжалване на  отделянето на претенцията  за вреди, създава предпоставки за фактическо блокиране на  процедурната възможност за разглеждане на граждански иск в административния процес по реда на чл.204 ал.2 от АПК.

* Защита срещу неоснователни действия и бездействия

Специфична концептуална връзка съществува и между ЗОДОВ и Глава ХV от АПК (чл.250 – чл.258), регламентираща специална  бърза процедура за защита срещу неоснователни действия и бездействия на администрацията. Характерно за тази глава е, че в нея е регламентирана не само възможността за защита срещу „неоснователни” действия или бездействия, но и срещу такива, които, дори формално да са законосъобразни (основателни), са опорочени от конфликт на интереси. Според чл.250 ал.2:
„Всеки, който има правен интерес, може да поиска констатиране на конфликт на интереси и предприемане на предвидените от закона мерки.”

            А) Прекратяване на неоснователни действия

В чл.250 ал.1 от АПК за първи път изрично се урежда защитата срещу административния произвол. Според този текст, всеки, който има правен интерес, може да иска прекратяване на действия, извършвани от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закона. Очевидно е законодателната идея е да бъде преодолян съществуващият парадокс, при който колкото по-незаконосъобразно е дадено административно действие, толкова по-трудна е защитата срещу него. До момента защитата срещу такива действия се реализираше само по исков път (чл.1 от ЗОДВПГ). Поради темпото на гражданските процедури защитата беше насочена не толкова срещу самите действия, колкото срещу вредоносните им последици. Процедурно искането за спиране на неоснователните административни действия можеше да се прави само под формата на обезпечение на бъдещ иск, с твърде съмнителни  изгледи за успех.
В чл. 251-253 от АПК е регламентирана нова специална процедура за прекратяване на неоснователните административни действия. Според тези разпоредби:

Чл. 251. (1) Искането се предявява писмено пред административния съд по местоизвършване на действията.
(2) Искането за констатиране на конфликт на интереси на държавен служител се прави пред съдия от съответния административен съд.
(3) Искането се вписва в специална книга, като се отбелязват точният час на постъпването и подателят му.

Чл. 252. (1) Искането се разглежда незабавно от съдия.
(2) Съдът задължава административния орган или длъжностното лице, което извършва неоснователните действия, както и при искане за констатиране на конфликт на интереси, незабавно да предостави данни за основанието на извършените действия.
(3) Съдът може да провери чрез органите на полицията, както и по всички други начини, които не са забранени от закона, извършват ли се действията, от чие име и на какво основание, съответно налице ли е конфликт на интереси.
(4) За извършената проверка проверяващите органи съставят протокол.

Чл. 253. (1) Веднага след приключване на проверката въз основа на данните, събрани от нея, и представените от страните доказателства, съдът се произнася с разпореждане.
(2) С разпореждането по ал. 1 се нарежда да бъдат прекратени безусловно действията, които не се извършват в изпълнение на представен при проверката административен акт или на закона, или се отхвърля искането. Разпореждането се изпълнява незабавно от органите на полицията.
(3) При констатиране на конфликт на интереси съдът уведомява компетентния орган за предприемане на необходимите действия.

Обезспокоителна в иначе добрия законодателен замисъл е липсата на точно фиксирани срокове, в рамките на които да се движи производството по чл.252-253 от АПК. Използваните „стимулиращи”  изрази „незабавно” (чл.252 ал.1) и „веднага” (чл.253 ал.1) могат да бъдат преиначени в съответствие със съществуващите лоши съдебни практики при т.нар. „бързи съдебни производства”. Точно в тези процедури пролича изключителната процесуална изобретателност на някои български магистрати, които  жертваха бързината и ефективността на процедурите за сметка на професионалния си комфорт. Поради това липсата на ясно определени срокове може да доведе до „побългаряване” и на тази процедура.
В чл.254 е регламенитрано обжалването на съдебното разпореждане по чл.253. То може да се обжалва в тридневен срок от издаването му от органа или длъжностното лице, които са извършили действията, съответно от държавния служител, когато искането е уважено, и от всеки, който има правен интерес, когато искането е отхвърлено. Жалбата се разглежда по реда на глава тринадесета, визираща оспорването на административните актове. Тя не спира изпълнението.
Следва специално да се подчертае, че защитата срещу неоснователни действия не е пречка за предявяване на иска по чл. 128, ал. 2 или по чл. 203 от АПК. От практическа гледна точка това означава, че защитата срещу неоснователни административни действия би била тактически най-ефективна, ако първоначално се постигне тяхното преустановяване по реда на чл.252. В случай, че такова искане бъде уважено, в разпореждането на съда по чл.253 от АПК имплицитно ще се съдържа оценка за законосъобразността (основателността) на същото действие. Поради своя преюдициален характер, тази „оценка” би била обуславяща за иска по чл.203. Това е така, тъй като съдът, разглеждащ иска за обезщетяване, би бил обвързан с направената в разпореждането по чл.253 констатация за законосъобразността на административното действие. Така основателността на иска по чл.203 би била преюдициално установена в процедурата по чл.252-чл.253, а в последващия граждански репарационен процес биха били събирани само доказателства за вида и за размера на причинените вреди.

            Б) Прекратяване на неоснователни бездействия

В чл.256 и 257 от АПК е даден самостоятелен регламент на защитата срещу неоснователните бездействия. Според тези разпоредби, неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона, подлежи на оспорване в 14-дневен срок от подаването на искане до органа за извършването му. Бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове.
По този ред биха могли да бъдат задължени административните органи да изпълнят действия, произтичащи непосредствено от нормативни разпоредби. Типичен пример в тази насока е отказът на Министерство на здравеопазването и НЗОК да предоставят скъпоструващи животоспасяващи лекарства на онкологично болни, въпреки пределно ясните и императивни разпоредби от Наредбата за скъпоструващите лекарства, издадена от същото министерство. По този повод един пловдивски районен съдия беше приел, че щом задължението на административния орган е визирано в правна норма, то не може да бъде „дублирано” в диспозитива на съдебно решение.
Сега чл.257 ал.2 дава ясна уредба на тази хипотеза. Според него, с решението си, съдът осъжда административния орган да извърши действието, като определя срок за това или отхвърля искането.

             В) Обезщетение за вредите от неправомерни бездействия

Макар да не е изрично посочено, изхождайки от духа и целите на Закона, би следвало да се приеме, че паралелно или след процедурата по чл.256-257 от АПК, може да бъде предявен осъдителен иск за вредите от „неоснователно” бездействие.
Както беше посочено при разглеждането на защитата срещу неоснователните действия (вж. т.3.11.А.) и решенията  на съда по чл.257 ал.2 биха имали обуславящ характер по отношение на законността на бездействието в репарационния процес по чл.203 от АПК.

* Отговорност за вреди от принудително изпълнение

Интересен паралел между ЗОДОВ и АПК прави и Раздел VІІ от Глава седемнадесета на АПК (чл.299 – чл.301), визиращ отговорноста на държавата за вреди от незаконно принудително изпълнение. Според тези разпоредби, за вредите, причинени на граждани и организации от незаконно принудително изпълнение, отговаря имуществено държавата, ако административният орган по изпълнението е държавен, и общината, ако органът е общински, независимо от това дали вредите са причинени виновно. За вредите от изпълнението, причинени на трети лица, обезщетение се дължи от държавата, ако административният орган, който е издал или е трябвало да издаде административния акт, е държавен, и от общината, ако органът е общински.

Подобно на действащия регламент по ЗОДВПГ и на чл.4 от ЗОДОВ, отговорността на административните органи, осъществяващи принудително изпълнение, е обективна. В практически аспект това означава, че не е необходимо да се доказва виновно поведение на конкретно длъжностно лице – представител на органа, осъществяващ принудително изпълнение.

* Процедура за разглеждане на исковете

            Според чл.300 от АПК,  исковете се разглеждат по реда на този кодекс. От друга страна, според чл.203 ал.2 от АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

* Възстановителни мерки

За първи път в съвременното българско административно право чл.301 от АПК предвижда специфични възстановителни мерки при отмяна на обжалвания административен акт. Според този текст, когато административният акт бъде отменен, след като е започнало неговото изпълнение, административният орган в едномесечен срок възстановява нарушеното право, а ако това е невъзможно - удовлетворява засегнатото лице по друг законен начин. Ако това не стане, засегнатото лице има право на обезщетение.

* Правна регламентация на административните услуги

Специфична връзка между ЗОДОВ и АПК дава и §8 от ПЗР към АПК. Според него, уредените в кодекса производства за издаване на индивидуални административни актове и тяхното обжалване по административен и съдебен ред се прилагат и при извършването на административни услуги, както и при обжалването на отказите за извършването им, освен ако в специален закон е предвидено друго.

Самото понятие „административна услуга”  легално е регламентирано в §1 т.2 от Допълнителната разпоредба на АПК.  С нея в чл.63 от Закона за администрацията се създава допълнителна разпоредба, дефинираща това понятие. Според нея:

"Административна услуга" е: а) издаване на индивидуални административни актове, с които се удостоверяват факти с правно значение; б) издаване на индивидуални административни актове, с които се признава или отрича съществуването на права или задължения; в) извършване на други административни действия, които представляват законен интерес за физическо или юридическо лице; г) консултациите, представляващи законен интерес за физическо или юридическо лице относно административноправен режим, които се дават по силата на нормативен акт или които са свързани с издаване на административен акт или с извършване на друга административна услуга; д) експертизите, представляващи законен интерес за физическо или юридическо лице, когато нормативен акт предвижда тяхното извършване като задължения на администрацията на държавен орган или от овластена организация.”

* Разноските

Интересна е и регламентацията на разноските, дължими по искове, с правно основание чл.1 от ЗОДОВ, във връзка с чл.128 и чл.203 от АПК.
От една страна е запазена съществуващата в чл.10 ал.2 от ЗОДВПГ уредба, според която, такси и разноски по делата по ал. 1 не се внасят предварително.  Ако искът бъде отхвърлен изцяло или частично, съдът осъжда ищеца да заплати дължимите такси и разноски.
От друга страна е налице и нова детайлизирана регламентация, даден в чл.143 от АПК, според която:

„(1) Когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ.
(2) Подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт.
(3) Когато съдът отхвърли оспорването или подателят на жалбата оттегли жалбата, страната, за която административният акт е благоприятен, има право на разноски.
(4) Когато съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата, подателят на жалбата заплаща всички направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за един адвокат, определено съгласно наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата , ако другата страна е ползвала такъв.”

* Участието на прокурор

Съвсем ненужно и неуместно е запазена и разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗОДВПГ, според която, делата по този закон се разглеждат със задължително участие на прокурор. Тя създаваше гротескни ситуации, при делата, водени на основание чл.2 от ЗОДВПГ срещу Прокуратурата. Нерядко в тези процеси се явяваха по двама прокурори – единият, като ответник, а другият като орган, осъществяващ надзор за законност върху воденото срещу прокурорската институция дело. Наистина този абсурд беше смекчен с т.15. от ТР № 3/2004 г. на ОСГК. В него се прие, че не е задължително участието на прокурор като контролираща страна, ако Прокуратурата  на Република  България е единствен ответник по дело, водено на основание чл.2 от ЗОДВПГ. Въпреки това тълкуване, законодателната намеса в разглеждания аспект определено не би била излишна.

* Наследяване на правото на обезщетение

За съжаление непроменена остава и уредбата, визираща наследяването на правото на обезщетение, дадена в чл.6 ал.1 от ЗОДОВ Според нея, при смърт на увредения, неговото право на обезщетение за имуществени вреди се наследява, а за неимуществени вреди - само ако е било предявено пред съд от увредения. Този регламент неоправдано разграничава възможностите за наследяване на  обезщетението за имуществените от тези за моралните вреди. В този аспект чл.6 ал.1  тя противоречи на практиката на Европейския съд по правата на човека. ЗОДОВ, както и ЗОДВПГ  не предвижда и възможност за обезщетение на наследниците за моралните вреди, причинени от смъртта на техните наследодатели – жертви на неправомерни актове, действия или бездействия на властите.

* Заключение

Както беше посочено в увода към настоящата статия, промените в ЗОДВПГ от началото на 2006 г. са обнадеждаващи. Явно те са замислени като контрапункт на тенденцията за „капсулиране” на закона по тълкувателен път. Въпреки това, някои очевидни и проявени дефекти на действащия ЗОДВПГ не са преодоляни. По стара българска традиция, авторите на законопроекта очевидно са подценили експертния опит на юристите  с най-много опит по прилагането на закона. Този последователен законотворчески подход неумолимо се възпроизвежда през последните години, намалявайки ефективността и „коефициента на полезно действие” на новите закони, с претенция за европейско звучене.