Задържането под стража след промените в НПК
от 12 август 1997 г.
и неговото съотношение с изискванията
за
„разумен срок“ по чл.5 § 3 от ЕКЧП
и процедурата „Habeas corpus“
Михаил Екимджиев
Изискването за “РАЗУМЕН СРОК” по чл.5 /3/ от ЕК е нормативно отражение на динамичното равновесие между публичния интерес и целите на задържането от една страна и презумпцията за невиновност и свободата на личността от друга страна.
За разлика от критерия “разумен срок” по чл.6 /1/ от Конвенцията, който е относим както към наказателното, така и към гражданското и административното производство и обхваща всички фази от съответния процес, срокът по чл.5 /3/ визира само досъдебната и част от съдебната фаза на наказателни дела, по които има задържани под стража обвиняеми.
Първият въпрос, който логично възниква при преценката за “разумността” на срока по чл.5 §3 от Конвенцията е въпросът за началния и крайния момент на отчитане на този срок.
Отговорът на този въпрос на пръв поглед не изглежда труден. В практиката обаче нерядко възникват процесуални усложнения, които водят до различни решения по тези принципни проблеми. В този контекст нерядко се поставя въпросът от кога следва да се отчита срокът на задържане в случаите на екстрадиция. Дали от момента, в който лицето бива задържано в страната, в която пребивава, за да бъде екстрадирано, или от момента, в който е предадено на властите на страната, поискала екстрадицията?
Отговор на този въпрос е даден от Европейския съд, който в немалко решения приема, че срокът на законния арест по чл.5 /3/ от Конвенцията започва да тече от момента на предаването на обвиняемия в страната, по чиято инициатива е осъществена екстрадицията и вземането на мярка за неотклонение “задържане под стража”, в съответствие със закона на тази страна. На същата позиция застана и ВС на РБ по случая “Дилян Дорон”, приемайки, че срокът на задържането под стража по чл.152 ал.3 от НПК започва да тече от момента на предаването на обвиняемия на българските съдебни власти, от който момент той попада под тяхната юрисдикция. Вероятно, по аналогичен начин ще се подходи ако проблемът за срока на задържане бъде поставен и по делото “Иво Недялков”, който след повече от шест месеца задържане от френските власти, по искане на България беше екстрадиран и от м.август е в следствения арест на Националната следствена служба.
Интерес и възможност за различни отговори предизвиква въпросът за началния момент и общата продължителност на задържането, когато арестът е бил прекъсван, или когато, след временно освобождаване, се постановява задържане на ново основание.
Доминира становището, че когато поводът и конкретното основание за поредни задържания са идентични, за начален момент следва да се приеме арестът при първоначалното задържане, а срокът на различните периоди “задържане под стража” се сумира.
Ако обаче едно и също лице е последователно задържано под стража за различни деяния, или на различни основания, решението на Съда може да бъде различно.
По-сложен е въпросът за КРАЙНИЯ МОМЕНТ НА “РАЗУМНИЯ СРОК”. По този проблем има прецедент, решен по различен начин от Комисията и Европейския съд по правата на човека. Делото е “Вемхоф срещу ФРГ” /1968/1.
При разглеждането на този казус, Европейската комисия постановява решение, с което приема за краен момент на предварителното задържане НАЧАЛОТО НА СЪДЕБНИЯ ПРОЦЕС. Съдът обаче не се съгласява с това “ограничително тълкуване”. Той приема, че задържането по чл.5 /3/ се преустановява с ПРОИЗНАСЯНЕТО НА ПРИСЪДА ОТ ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД. Според Европейския съд, основанието на задържане под стража, продължаващо и след първоинстанционна осъдителна присъда, вече не е чл.5 /3/, а чл.5 /1/а/ от Конвенцията “Законно лишаване от свобода, по силата на постановена от компетентен съд присъда.”
Досега няма дело, по което Съдът в Страсбург КАТЕГОРИЧНО да се е произнесъл по въпроса за крайния момент на задържането под стража в случаите, когато, според националното право, първоинстанционната присъда не поражда действие и не подлежи на изпълнение, преди влизането й в сила.
Тъй като балансът между обществения и личния интерес при задържането под стража, в различните етапи на предварителното разследване и във всеки конкретен процес, намира различни равновесни точки, ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪД НЕ Е ВЪЗПРИЕЛ КОНКРЕТНИ, ИЗМЕРИМИ ВРЕМЕВИ ПАРАМЕТРИ ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ “РАЗУМНОСТТА” НА СРОКА. Прилага се друг по-гъвкав, по-творчески подход, който дава възможност за сравнително обективна преценка,въпреки спецификите и уникалността на всеки от разглежданите случаи. При преценката на критерия “разумност” Съдът прилага своеобразен “ТЕСТ”. Той се състои от две части:
А/ Преди всичко съдът преценява дали причините, посочени от държавата като основание за задържането са “РЕЛЕВАНТНИ И ДОСТАТЪЧНИ”.
Това на практика означава, че Съдът си поставя въпроса дали, за целия период на задържането, националните власти могат да докажат приоритета на публичния интерес, налагащ задържането, пред правото на лична свобода и неприкосновеност.
Б/ Независимо от отговора на първата част от “теста”, Съдът пристъпва към обсъждане на втория въпрос дали срокът на разследването не е удължен, поради т.нар. “ПРЕДОТВРАТИМА ЗАБАВА”. При изследването на този проблем се преценява доколко властите са положили “ДЪЛЖИМОТО УСЪРДИЕ И ЕКСПЕДИТИВНОСТ” за събирането на доказателствата и организацията на процеса като цяло.
При обосноваването на тази своя преценка Европейският съд отново търси “РАЗУМЕН КОМПРОМИС” между обществения и личния интерес. Този подход особено точно е формулиран в мотивите на делото “Вемхоф”, според които: “Усърдието, изисквано от властите за приключване на разследването в разумен срок, не трябва да пречи на усилията на съда да изясни изцяло фактите по случая, да даде възможност и на защитата, и на обвинението да изложат своите доказателства и да произнесе решението си, след задълбочено обсъждане.”
В контекста на тези принципни положения, възприети от Европейския съд, като положителни примери в Страсбург, се сочат държавите, чието национално законодателство фиксира максимален срок на предварителното задържане /Шотландия -/ 110 дни/ и Австрия/.
Идеята, за сближаване на българското законодателство към тези европейски „образци” провокира някои от промените в НПК от август 1997 г., свързани с продължителността на задържането под стража. Преди тези промени в процесуалния закон съществуваха срокове за продължителността на предварителното производство /чл.222; чл.232; чл.306 от НПК/. Върховният съд в няколко свои решения обяви тези срокове за “инструктивни”, което създаде предпоставки за пълното им игнориране от органите на предварителното разследване.
С цитираните промени в НПК от 12 август 1997 г., влезе в сила и новата разпоредба на чл.152 ал.3 от НПК. Според нея “Мярката за неотклонение “задържане под стража” на предварителното производство не може да продължи повече от една година, а ако обвинението е за престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода повече от петнадесет години, доживотен затвор или смърт - повече от две години”.
Едва ли е необходим особено задълбочен анализ на тази норма, за да се констатира нейното несъответствие с изискванията на Конвенцията.
Както вече беше изложено, Европейският съд приема, че “разумният срок” по чл.5/3/ от Конвенцията се отчита от началото на задържането, поне до постановяването на първоинстанционната присъда.
Не е изключено при евентуален български прецедент да се приеме, че срокът “тече” до влизането в сила на присъдата. Това предположение се базира на спецификата на националното ни право, според което т.нар. “висящи” присъди не пораждат никакво правно действие до момента на потвърждаването им от контролно-отменителната инстанция. От тази гледна точка, присъда, която не поражда нито правни, нито фактически последици, трудно може да се възприеме като ново основание за задържане в съответствие с чл.5 /а/1/ от ЕК. Изложеното дотук налага извода, че последните промени в НПК, явно целящи приближаване на националното ни право към изискванията на Конвенцията, не могат да бъдат оценени като “достатъчни” и адекватни.
Това е така защото ограничителният срок по чл.152 ал.3 от НПК важи само за продължителността на предварителното производство.
Логически и юридически неиздържано е и поставянето на срока за задържане под стража в зависимост от такъв формален критерий като “тежестта” на повдигнатото обвинение. Този подход се конфронтира с презумпцията за невиновност, която, като основен принцип, е залегнала в Конституцията на България /чл.31 ал.3/.
Това е и доминиращо становище в Европейската правна доктрина. Според Мърдок1 “С ОГЛЕД НА ПРЕЗУМПЦИЯТА ЗА НЕВИНОВНОСТ, НЕ МОЖЕ ПЕРИОДЪТ НА ПРЕДВАРИТЕЛНИЯ АРЕСТ ДА СЕ СЪОБРАЗЯВА С РАЗМЕРА НА НАКАЗАНИЕТО”.
Ефектът от този палиативен подход на българския законодател става още по съмнителен с приемането на новия § 4а от преходните и заключителни разпоредби на НПК, според който сроковете по чл.152 ал.3 започват да текат от влизането в сила на новата редакция на чл.152 ал.3 от НПК. Целите и предназначението на тази разпоредба едва ли се нуждаят от коментар. Не може да се твърди, че нейното приемане и съдържание е израз на особен респект на националните власти към поетите от държавата международни публичноправни задължения, произтичащи от Конвенцията.
Конкретният проблем, който възникна с прибързаното и явно недообмислено приемане на тази най-актуална “поправка” на НПК, е проблемът за фактическата и юридическа неравнопоставеност, в която § 4а постави задържаните под стража преди 12 август 1997 г. /когато влизат в сила сроковете по чл.152 ал.3/ и задържаните след тази дата. Оказа се, че от “привилегията” на чл.152 ал.3 могат да се ползуват само задържаните след 12 август 1997 г. Напротив, обвиняемите, задържани преди тази дата, оцелявали понякога години наред в нечовешките условия на следствените арести, отново са поставени в най-неблагоприятно положение. Тяхното “изтърпяно” задържане под стража, което не е било съобразено с никакви срокове, не се отчита до посочената дата. Така, точно хората, чиято лична свобода в най-голяма степен и за най-дълго време е била ограничавана, отново се оказват най-злепоставени.
Оказва се, че националният законодател избирателно “толерира” правото на “разумен срок” по чл.5/3/ от ЕК при задържаните след 12.08.1997 г. за сметка на задържаните преди тази дата, които са с идентично процесуално положение от гледна точка на основанието за задържането им - чл.5 /1/с/ от Конвенцията.
Подобно разграничение се очертава и между задържаните под стража обвиняеми и подсъдимите, по чието обвинение няма постановена присъда. От гледна точка на Конвенцията, основанието за лишаване от свобода и на едните, и на другите е едно и също - чл.5/1/с/. И спрямо обвиняемите, и спрямо подсъдимите без присъда се разпростира изискването за “разумен срок” по чл.5 /3/ от ЕК. При обвиняемите задържането под стража може да продължи най-много две години, а при подсъдимите е неограничено.
Неравнопоставеността по отношение на базисно право, като правото на свобода и неприкосновеност, фактическото разделяне на обвиняемите на различни категории, въз основа на произволен критерий, може да бъде квалифицирано като ДИСКРИМИНАЦИЯ.
Следователно новоприетият §4 от ПЗР на НПК е не просто неадекватен. Той е ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОНЕН, тъй като противоречи на забраната за диксиминация, прогласена като “основно начало” в чл.7 на българската Конституция.
В международнопубличноправен аспект разпоредбата на §4 от НПК е в явно противоречие с изискването на чл.26 от Международния пакт за гражданските и политическите права и чл.14 от ЕКПЧ, според който “УПРАЖНЯВАНЕТО НА ПРАВАТА И СВОБОДИТЕ, ИЗЛОЖЕНИ В ТАЗИ КОНВЕНЦИЯ, СЛЕДВА ДА БЪДЕ ОСИГУРЕНО БЕЗ ВСЯКАКВА ДИСКРИМИНАЦИЯ.”
Понятието за дискриминация по смисъла на чл.14 от ЕК включва като правило случаи, в които лице или група са третирани, без съответно оправдание, по-неблагоприятно от други такива, дори ако по-благоприятното третиране не се изисква от Конвенцията.
Всяко различно третиране от държавата на лица, намиращи се в еднакво положение, трябва да има обективно и разумно оправдание.
Изложеното дотук налага извода, че е разумно, по законодателен път, или чрез сезиране на Конституционния съд, този текст да бъде отменен. Неговото продължително съществуване неизбежно би довело до неблагоприятни за държавата последици при евентуални жалби в Страсбург по чл.14 във връзка с чл.5 от Конвенцията.
ЕДНА ОТ ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ГАРАНЦИИ СРЕЩУ НЕПРАВОМЕРНОТО ОГРАНИЧАВАНЕ НА СВОБОДАТА НА ЛИЧНОСТТА Е ПРОЦЕДУРАТА “HABEAS corpus”, регламентирана в чл.8/4/ от Международния пакт за граждански и политически права и чл.5 /4/ от ЕКПЧ, според който: “Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законността на неговото задържанеТО в съда, който е длъжен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.” За разлика от първичната гаранция по чл.5 /3/ от ЕК, която се осъществява ex officio, “habeas corpus” е процедура, която се реализира по инициатива на задържания. Съдът и Комисията в Страсбург приемат, че основните харатеристики на “справедливия” процес, а именно “откритост” и “състезателност” на производството, трябва да са налице и при съдебното обжалване на задържането под стража. Това е изразено в мотивите на решенията по делата “Санчес-Райсе срещу Швейцария” /1986/ и “Лами срещу Белгия” /1989/1 .
В последното дело Европейският съд изрично е посочил, че при обжалването на задържането, обвиняемият трябва да има достъп до всички документи, използувани от разследващите органи.
Съдебният контрол върху законосъобразността на задържането трябва да е всеобхватен и да се осъщеСтвява в кратък срок. На практика това означава, че Съдът е длъжен да провери и обсъди наличието на всички материалноправни предпоставки за прилагането на тази най-интензивна форма на процесуална принуда.
Друга същностна черта на процедурата “habeas corpus” е ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ПЕРИОДИЧНО ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ на взетата мярка за неотклонение, която трябва да е гарантирана от националното законодателство.
При преценката на надеждността на съответните национални процедури за съдебен контрол върху задържането Европейските правозащитни юрисдикции прилагат ТРИ ИМПЕРАТИВНИ ИЗИСКВАНИЯ:
ЕКСПЕДИТИВНОСТ /БЪРЗИНА/. Това изискване включва както експедитивност при “придвижването” на жалбата до компетентния съд, така и бързина на постановяването на съдебния акт, чрез който се реализира контролът за законност на задържането под стража.
По отношение на последното изискване е възприето становището, че максималният срок, в който Съдът следва да се произнесе по жалбата е 4 денонощия след нейното подаване.
С промените в българския НПК, в сила от 12 август 1997 г. бе отбелязан известен напредък по отношение на изискването за съответствие на “вътрешната” процедура по обжалването на мярката за неотклонение с критериите, наложени от задължителната юрисдикция на Европейския съд.
В ал.4 на новия чл.152 “а” изрично е регламентирана възможността за периодично съдебно преразглеждане на мярката при “промяна на обстоятелствата”.
На формалноюридическо ниво, основните проблемите, свързани с откритостта и състезателността на процедурата, които съществуваха до отмяната на чл.195 ал.5 от НПК, изглеждат решени.
За съжаление същото не може да се каже за фактическото положение, което непрекъснато се възпроизвежда в практиката на съдебните органи и чиято “нормативна сила” нерядко е решаваща при определяне границите на основните права на индивида.
Нерядко позитивните промени в законодателната форма съжителстват с неадекватна практика на Върховния съд, която “по инерция” масово се възпроизвежда в работата на съдебните органи от различните и йерархични нива на съдебните институции. Трудно ще бъдат преодолени стереотипите, създадени с няколко сравнително нови решения на Върховния съд, според които при обжалването на мярката за неотклонение се проверява само формалната законосъобразност на задържането. Въпреки явното противоречие на тези “указания” с изискването за всеобхватност на съдебния контрол, те с охота се изпълняват. Възприемайки този подход Съдът фактически се “разтоварва” от част от отговорностите, които неизбежно би поел при осъществяване на цялостен контрол върху законността на мярката за неотклонение.
Например, по решение на наказателната колегия на Пловдивски районен съд на обвиняемите и техните защитници се оказва достъп до материалите по делата под предлог за запазване на следствена тайна, с което се нарушава принципът за “равнопоставеност на страните” в процедурата “habeas corpus”.
Недоразумения предизвиква и 7-дневният срок за подаване на жалбите за промяна на мярката за неотклонение, визиран в чл.152 ал.1 от НПК. Противно на всякакъв разум, във втория по големина в страната Районен съд - Пловдив този срок се приема за преклузивен и жалбите, подадени след изтичането му, не се разглеждат по същество поради “процесуална недопустимост”.
ВСИЧКО ИЗЛОЖЕНО ДОТУК НАЛАГА ИЗВОДА, ЧЕ И СЛЕД ПОСЛЕДНИТЕ ЗАКОНОДАТЕЛНИ ПРОМЕНИ, ГАРАНЦИИТЕ СРЕЩУ НЕПРАВОМЕРНОТО НАРУШАВАНЕ И ОГРАНИЧАВАНЕ НА ПРАВОТО НА ЛИЧНА СВОБОДА, КОИТО СЪДЪРЖА БЪЛГАРСКИЯТ НПК, НЕ СЪОТВЕТСТВАТ НА ИЗИСКВАНИЯТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ДОГОВОРИ, РАТИФИЦИРАНИ ОТ БЪЛГАРИЯ И ИНКОРПОРИРАНИ В НАЦИОНАЛНОТО НИ ПРАВО.
В резултат на многократни, частични и непоследователни промени, в НПК изкуствено “съжителстват” взаимноизключващи се норми, съответствуващи на различни етапи от общественото развитие на България, на различни правни и политически принципи и приоритети, на различни основни начала в правото.
За да бъде преодоляна тази нормативна “еклектика” не са достатъчни спорадични и палеативни корекции, колкото и чести да са те.
Необходима е цялостна нова наказателнопроцесуална концепция, с ясно очертани принципи, с ясно разграничаване на процесуалните роли и функции на различните органи на съдебната власт.
Само чрез цялостна реформа на наказателнопроцесуалния кодекс, а не чрез конюнктурни промени, може да се постигне надеждна защита на основните човешки права и свободи, защитени от конституцията на република българия и ратифицираните от държавата международни договори.
|
