 |
ПРОМЕНИТЕ В КОНСТИТУЦИЯТА
И ПРАВОТО НА ИНДИВИДУАЛНА ЖАЛБА
ДО КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД
Михаил Екимджиев, адвокат
Според действащата Конституция, право да сезират Конституционния съд (КС) имат една пета от народните представители, президентът, Министерският съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд и Главният прокурор. По данни от интернет – страницата на КС, през 2001 г. той е постановил 17 решения, през 2002 г. и 2003 г. по 13, през 2004 г. – 7, а през 2005г. – 9. В немалка част от решенията си КС обсъжда „вътрешноведомствени” въпроси като мандатите на ВСС, на Главния прокурор и на ръководителите на ВАС и ВКС. Тези решения нямат пряк правозащитен ефект и по правило отразяват конюнктурното съотношение на политическите сили по върховете на съдебните йерархии. Друга част от решенията на КС директно се конфронтират с европейски правни стандарти. Емблематични в тази насока са делото за забраната на ОМО „Илинден”, както и отказът на КС да обяви за противоконституционен „стария” чл.47 от Закона за чужденците, според който експулсирането на чужденци, по съображения, свързани с националната сигурност, не подлежат на съдебен контрол. Така, вместо да разреши очевидни правозащитни проблеми, КС стана част от тези проблеми и допринесе за осъждането на България от Европейския съд в Страсбург. Твърде сходна е перспективата и пред неговите решения, относно чл.7 от ЗВСВОНИ, които доведоха до фактическа експроприация на хиляди жилища, закупени от добросъвестни граждани. Вероятно поради това, броят на делата пред КС очертава явно намаляване на доверието в КС, респективно на шансовете за конституционна защита срещу „лошите” закони.
Юридически и морален контрапункт на тази тенденция е стряскащото, лавинообразно увеличаване на българските жалби пред Европейския съд в Страсбург. Едва ли случайно, при последните си посещения в България, президентът на Европейския съд неотменно апелира за създаване на работещи и по-ефикасни национални механизми за защита на основните права и свободи. В този контекст, лансираната от някои политически сили и от експерти идея за промяна в Конституцията, даваща право на гражданите пряко да атакуват противоконституционни закони пред КС, звучеше повече от разумно и навременно. Нещо повече, осъществяването на тази промяна изглеждаше съвсем реалистично, тъй като за нея не би било необходимо свикване на Велико Народно Събрание. Индивидуалната конституционна жалба, съчетана със законодателна промяна, позволяваща „жертвите” на противоконституционни закони да получат справедливо обезщетение, би редуцирала значително броя на делата срещу България пред Европейския съд, тъй като конституционните норми, визиращи основните права и свободи, почти дословно възпроизвеждат Европейската конвенция за правата на човека. Поради това значителна част от жалбите до Европейския съд, съдържащи оплаквания срещу законови разпоредби, противоречащи на Конвенцията, биха могли да бъдат адресирани до КС под формата на конституционни жалби. Така би било изпълнено и изискването на Европейския съюз и Съвета на Европа за оптимизиране на „вътрешните” средства за защита правата на човека.
Възможността всеки да иска от КС юридическа съпоставка на Конституцията, отразяваща в най-висока степен трайни и исконни обществени ценности, със законодателството, в което нерядко доминират конюнктурни политически приоритети, е безусловно достижение на правовата държава. Неслучайно почти всички посткомунистически страни предоставиха това право на гражданите си, а конституционното правосъдие зае подобаващо място в обществено-политическия живот.
Въпреки очевидната обществена полза от конституционна жалба и подчертано демократизиращата й роля в посттоталитарното общество, тя се оказа извън приоритетите на Министерския съвет и НДСВ. В публично оповестените им проекти за промени в Основния закон темата е мълчаливо игнорирана. Очевидно, политическата класа няма интерес от граждански контрол върху законодателството. Това мълчаливо послание напомня категоричната арогантност, с която ни се обясняваха ненужността и риска от провеждане на референдуми. Отново се прави до болка познатото патерналистично внушение „да не се бъркаме в работи, които не разбираме”.
Едва ли елиминирайки правото на индивидуална конституционна жалба, политиците ще си осигурят законотворчески комфорт. Те обаче са на път лековато да пропилеят ценна възможност за установяване на диалог с хората. Отказвайки да приемат индивидуалната конституционна жалба като граждански коректив на законодателната им дейност, управляващите се отчуждават от своите избиратели, губейки доверие и шансове да получат обществена подкрепа дори за разумни идеи и политики. Недалновидно се пропуска моментът в Конституцията да бъде закрепена една оздравителна, както за държавата, така и за крехкото гражданско общество, форма на взаимодействие между хората и властта. Очертава се пореден провал на политическата ни класа на един твърде елементарен тест за зрялост и зачитане на обществения интерес.
|
|
