ЗАБРАНАТА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ
И БЪЛГАРСКИТЕ ДОКУМЕНТИ ЗА САМОЛИЧНОСТ

Михаил Екимджиев

•  Фактите

Повод за настоящата статия е конкретен правозащитен проблем. Млада жена, изповядваща изсляма, потърси юридическо съдействие от "Асоциация за европейска интеграция и права на човека", за да бъде освободена от българско гражданство. Желанието й беше обусловено от отказа на компетентните власти да й издадат български документи за самоличност, мотивиран с разпоредбата на т.12 от Приложение № 3 към Правилника за българските документи за самоличност, според която:

"Лицата върху снимките да са без шапки и забрадки.

Разрешават се снимки на лица с шапка или забрадка, ако се виждат двете уши и най-малко 1 см от косата на сниманото лице."

Мюсюлманката, която стриктно спазваше повелите на исляма, беше отказала да се съобрази с Правилника, следвайки нормите на религиозния канон. Тя се беше обърнала към Парламентарната комисия за защита на правата на човека, от където й бяха отговорили, че законите в България са еднакви за всички и че свалянето на забрадката за секундите, в които се прави фотографията, едва ли сериозно засяга нейните права.

Този, на пръв поглед незначителен казус стана повод за сравнителноправен анализ на цитираната разпоредба от Правилника за българските документи за самоличност, който разкри потенциал за сериозни правозащитни проблеми.

Правилникът за българските документи за самоличност, приет с ПМС № 61 от 2 април 1999 г., поставя не само жените-мюсюлманки, но и хората, изповядващи някои нетрадиционни религии, като индуисти, ортодоксални евреи и дори монахините от католически ордени пред трудна етична дилема. Те или трябва да живеят без документи за самоличност, което би било нарушение на българското законодателство, или да нарушат традициите и ритуалите на своята религия.

В описаната ситуация проблемът не произтича толкова от едноактното фотографиране, колкото от последващото легитимиране пред обществото чрез снимка, противоречаща на религиозната традиция.

Разглежданата морална дилема е предпоставена юридически от колизията между Правилника за българските документи за самоличност, приет с акт на изпълнителната власт и правни норми от най-висш юридически ранг, съдържащи се в Конституцията и ратифицирани международни договори.

•  Правото

Съгласно чл.37 ал.1 от Конституцията:

"Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи."

Същата правозащитна идея е доразвита в чл.38 ал.1 от Основния закон, според който:

"Никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения..."

Съгласно чл.9 ал.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКПЧОС/:

"Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали."

Според чл.5 ал.1 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства /в сила от 1 февруари 1998 г./:

"Страните се задължават да насърчават развитието на условия, необходими за лицата, принадлежащи към национални малцинства, да поддържат и развиват своята култура, както и да съхраняват най-важните елементи на своята идентичност, а именно - религия, език, традиции и културно наследство."

Съгласно чл.27 от Международния пакт за граждански и политически права /МПГПП/:

"В държави, в които съществуват етнически, религиозни или езикови малцинства, лицата, принадлежащи към тези малцинства, не могат да бъдат лишавани от правото да имат съвместно с другите членове на своята група собствен културен живот, да изповядват и практикуват собствената си религия или да си служат с родния си език."

Тъй като, съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията, ратифицираните международни договори имат непосредствено действие и юридически примат по отношение на противоречащите им вътрешноправни разпоредби, всички български закони и подзаконови нормативни актове би следвало да са съобразени с тях.

От друга страна, чл.37 ал.2 от Конституцията и чл.9 ал.2 от ЕКПЧОС дават възможност за ограничаване на свободата на вероизповеданията и практикуването на свързаните с тях традиции и ритуали, когато това е необходимо за защита на обществения ред, здравето, морала и правата на другите.

При така очертаната конкуренция между индивидуалното право и обществения интерес от неговото ограничаване, според практиката на Европейския съд в Страсбург, следва да се търси разумен баланс между тях. Този баланс се постига като във всеки конкретен случай се преценява необходимостта и пропорционалността на мерките, водещи до ограничаване на основните права и свободи на личността. ¹

В разглеждания случай е безспорно, че въвеждането на унифицирани изисквания за снимките в българските документи за самоличност е необходимо за охрана на обществения ред и сигурност.

Изискването на т.12 от Приложението обаче, поради необосновано ограничителния си характер, е непропорционално. То не позволява никаква "гъвкавост" и не отчита хипотези като настоящата. Няма логично обяснение изискването да се виждат двете уши и 1 см. от косата, което е относимо само към случаите, в които лицата носят шапки и забрадки, а не съществува за лицата, които съгласно т.15 от Приложението, могат да се снимат с перуки. Следователно ушите и "парчето" коса, чието място не е уточнено в Приложението, не са някакъв уникален и незаменим идентификационнен признак. От друга страна е ясно, че МВР разполага с научен и технически ресурс, за въвеждане на система, позволяваща идентификацията на дадено лице без задължителните според т.12 от Приложение № 3 "две уши и 1 см. от косата".

Горният извод се налага особено категорично на фона на разпоредбите на т.13; 14 и 15 от Приложение № 3, според които:

"13. Лицата върху снимките да са без очила. Разрешават се снимки на лица с очила, ако те се носят постоянно.

14. Разрешават се снимки на лица с бради или мустаци, ако те се носят постоянно. При премахване на брадата или мустаците се прави нова снимка и се подменя документът за самоличност.

15. Разрешават се снимки на лица с перука, ако тя се носи постоянно."

Едва ли има разум и справедливост лицата, които, по естетически съображения или модни увлечения, предпочитат да носят бради, мустаци или перуки да бъдат поставяни в по-благоприятно положение от тези, за които връхното облекло и забрадката представляват задължителни елементи от религиозната традиция. Освен това, разпоредбата на т.12, по парадоксален начин, се конфронтира с целта на Закона за българските документи за самоличност, която може да бъде изведена по логически и тълкувателен път от разпоредбата на чл.3, ал.1 от същия:

"Българските документи за самоличност удостоверяват самоличността, а при необходимост - и гражданството на лицето, чрез съдържащите се в тях данни."

От цитирания текст става ясно, че снимката, като елемент от документа за самоличност, служи изключително за визуално съпоставяне, установяване и удостоверяване на самоличността на българските граждани. От това непосредствено следва, че фотографското изображение на лицата трябва в максимална степен да се доближава до начина, по който те изглеждат в обичайните си ежедневни проявления. На този принцип са подчинени разпордебите на т.13, 14 и 15 от Приложение №3. Те позволяват лицата, които постоянно носят очила, бради, мустаци и дори перуки да се снимат в този вид, за да могат лесно да бъдат съпоставяни със снимките в документите им за самоличност.

Въпреки че, хората от някои "нетрадиционни" за България вероизповедания, носят постоянно върху главите си атрибути на съответната религия, Правилникът не предвижда възможност те да се снимат по начина, по който обикновено изглеждат. Това изискване не само не помага, а практически затруднява визуалното съпоставяне и идентифициране на лицата, носещи постоянно шапки или забрадки със снимките, направени без тях или със задължителните "две уши и един сантиметър от косата". В тези случаи визуалното установяване на самоличността на дадено лице може да става само ако, при всяка проверка, лицето бъде задължавано да сваля забрадката/ шапката или да показва двете уши и един сантиметър от косата си - ситуация, която е абсурдна и крайно унизителна..

Разгледана от друг аспект, разпоредбата на т.12 от Приложението създава предпоставки за непряка дискриминация на религиозна основа по отношение на представителите на вероизповедния, чието традиционно облекло включва забрадки, чалми, фереджета и пр.

Понятието "непряка дискриминация" е сравнително ново за европейското право. То е илюстрирано най-ясно в решението на Европейския съд по правата на човека от 6 април 2000г. по делото Thlimmenos v. Greece . Г-н Тлименос е с висше икономическо образование. Жалбоподателят е осъден за неподчинение, защото отказва да служи във въоръжените сили на Гърция, поради факта, че е член на "Свидетелите на Йехова" - религиозна група, изповядваща пацифизъм. Той не се оплаква срещу самото си осъждане, а срещу това, че законът, забраняващ назначаването на осъждани лица като експерт-счетоводители, фактически го лишава от възможност да упражнява професията си, без да прави разграничение между лицата, осъдени поради религиозните си убеждения и тези, признати за виновни в извършването на престъпления, имащи отношение към упражняването на счетоводна дейност.

В своето решение, Европейският съд постановява:

Т. 44. "До този момент Съдът е считал, че правото на индивида по Член 14 да не бъде дискриминиран при упражняването на гарантираните му от Конвенцията права се нарушава когато Държавите третират по различен начин лица в аналогично положение, без да посочват обективно и разумно оправдание за това (виж делото Inze , цитирано по-горе, стр.18, § 41). Съдът обаче намира, че това не е единственият аспект на забраната за дискриминиране по Член 14. Правото на недискриминиране, при упражняване на правата, гарантирани от Конвенцията, се нарушава и когато Държавите, без обективно и разумно основание, не се отнасят различно към лица, чието положение значително се различава."

Разгъната дефиниция на понятието "непряка дискриминация" е дадена в чл.2, б."в" от Директива 2000/43 на Съвета на Европейския съюз от 29 юни 2000 г.:

"...ще се счита, има случай на косвена дискриминация, когато явно неутрална разпоредба, критерий или практика би поставило лица с даден расов или етнически произход в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица, освен ако тази разпоредба, критерий или практика са обективно оправдани от законосъобразна цел и средствата за постигане на тази цел са подходящи и необходими."

Легална дефиниция на същото понятие е дадена в чл.5 от българския проектозакон за предотвратяване на дискриминацията, внесен в Народното събрание от Министерски съвет в началото на месец септември 2002г.:

"Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по чл. 3, ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика са обективно оправдани с оглед на законна цел, несвързана с признаците по чл. 3, ал. 1, и средствата за постигане на целта са подходящи и не надхвърлят необходимото за постигането й."

 •  Правозащитните действия

С описания случай беше сезиран министър-председателят на България, който би могъл да инициира административна процедура за отмяна или законосъобразно изменение на разпоредбата на т.12 от Приложение № 3. Копие от писмото беше изпратено и до министъра на вътрешните работи. От МВР беше получен отговор, в който се твърди, че българските документи за самоличност са съобразени със стандартите, възприети в Европейския съюз, поради което няма причина изискванията за тяхната форма да бъдат променяни.

За съжаление, повече от пет месеца след изпращането на писмото до министър-председателя, отговор не е получен. Липсата на отговор очерта последния "полезен" правозащитен ход - сезиране на ВАС с искане за отмяна на нормата на т.12 от Приложение №3 към Правилника за издаване на българските документи за самоличност поради неговото юридическо противоречие със Закона и Конституцията.

Съдебното заседание беше проведено на 8 ноември 2002г. при изключителен медиен интерес. Съдът обяви, че ще произнесе решението си в едномесечен срок.

Петчленният състав на ВАС - като последна вътрешноправна съдебна инстанция, трябва да се произнесе по един нелек и уникален за българските условия казус. Опитът и ерудицията на върховните съдии обуславят надеждата, че този случай, който е и своеобразен тест за зрелостта на българската демокрация, ще провокира справедливо и законосъобразно решение.

Каквото и да е съдебното решение, гражданското общество спечели от публичния дебат, който възпитава толкова дефицитното в България чувство на толерантност, на готовност да разберем и приемем "различния".

(1)"И.С. срещу България" - жалба № 32438/96; "Манусанис и др. срещу Гърция" - жалба № 18748/91г.