НОВИЯТ АДМИНИСТРАТИВНО-ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС
ВЪВЕЖДА ИМУЩЕСТВЕН ЦЕНЗ СРЕЩУ ГРАЖДАНИТЕ

Михаил Екимджиев

            Едно от безусловните демократични достижения на българското право е възможността всеки, почти безплатно и неограничено във времето, да обжалва нормативни актове на администрацията. Нееднократно граждани, фирми и граждански сдружения постигаха пред Върховния административен съд (ВАС) отмяна на Постановления, Правилници и Наредби, издавани от Правителството, министерства, агенции и други административни структури.  Така се осъществяваше законна гражданска самоотбрана срещу административния произвол. Хората съумяваха,  макар и индиректно, да контролират изпълнителната власт в изключително важни за обществения живот сфери като енергетиката и здравеопазването. По жалби на граждански асоциации ВАС неколкократно коригира, в съответствие със закона,  наредби, регламентиращи цените на електрическия ток, природния газ и топлинната енергия. На 04.12.2006 г. бяха отменени и текстове от Националния рамков договор, ограничаващи броя на талоните, с които общопрактикуващите лекари можеха да дават медицински направления. Пълноценната възможност за защита срещу лоша администрация е  изключително важна за нас, тъй като, за разлика от повечето европейци, ние нямаме право на жалба до Конституционния съд срещу калпави закони.

Решаваща предпоставка за успеха на тези граждански акции беше общодостъпността на процедурите пред ВАС. Сега тя е застрашена от две разпоредби на Административно-процесуалния кодекс (АПК), влизащи в сила от 1 март 2007 г. С тях се приема, че не всеки, а само който е пряко засегнат, може да обжалва подзаконови нормативни актове. Нещо повече, хората, чиито жалби бъдат отхвърлени,  ще плащат и съдебните разноски, направени от държавата. По този начин, точно за делата, водени в обществен интерес, чрез които се утвърждават принципите на гражданското общество и правовата държава, се въвеждат  процесуална цензура и ценз за платежоспособност.

Според чл.186 ал.1 от новия АПК: „Право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения.”
Досега в правната доктрина и в практиката на ВАС се приема, че всеки правен субект, независимо дали е пряко засегнат от действието на подзаконов нормативен акт, може да го обжалва. Това разбиране  е аргументирано с принципа за върховенството на закона, прогласен в чл.4 от Конституцията. Според него,  България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите. Поради това, Постановленията, Правилниците и Наредбите, издавани от изпълнителната власт не могат да противоречат на закона и Конституцията. Всяко противоречие на такъв акт със Закона легитимира всеки гражданин, като част от Суверена, да иска отмяната му. В този дух е и практиката на Конституционния съд (КС). В Решение № 21/95 г. КС приема, че: „Съдебният контрол над административните актове е в интерес на държавата и нейните органи. Правозащитната функция на правовата държава в този случай е да ограничава възможната злоупотреба с власт от страна на държавните органи. Поради това, всеки правен субект има правен интерес от законосъобарзност на административното управление, осъществявано чрез подзаконови нормативни актове и има право да обжалва тези актове.”
Допълнителното ограничаване на защитата на гражданите срещу лошо управление произтича от чл.143 ал.4 на АПК. Според този текст, когато съдът отхвърли жалба срещу административен акт, нейният подател заплаща всички направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за един адвокат. Това означава, че жалбоподателят ще трябва да плати не само държавните такси, за завеждане на делото, но и възнаграждението на адвоката, нает от държавния орган. Законодателното послание към гражданите е недвусмислено. Преди да дръзнат да обжалват заповеди на кметове, областни управители и министри, те добре трябва да си направят сметка дали лукса да заплатят 200-300 лева е по джоба им.

Досега, при отхвърляне на жалба срещу административен акт, гражданинът не дължеше разноски. Аргументация за юридическата и морална издържаност на този подход са  мотивите на ВАС, изложени в определение № 6925/2005 г. по адм.дело № 2133/2004 г., според които:
„Функцията на административните органи е издаването на законосъобразни административни актове, за което те получават съответно възнаграждение. Ако при обжалване на административен акт бъде установено, че той е законосъобразен, издалият го орган няма основание да претендира разноски, тъй като е получил полагащото му се за това възнаграждение. Същият извод се обосновава от друга страна и с целта на законодателя да демократизира контрола върху административните актове и да даде възможност на засегнатите от тях лица да ги обжалват без опасение, че в случай на неблагоприятен за тях изход на съдебния спор, ще бъдат обременени с отговорността за разноски."
От гледна точка на тези безупречни в концептуалната си и логическа издържаност мотиви, фактическото въвеждане на имуществен ценз за обжалване на административни актове, е противоконституционно.

Относими към проблема са и мотивите на петчленния състав на ВАС, с които през 2004 г. бе отменено увеличението на съдебните такси като препятствие пред свободния достъп до съд (Решение № 295/16.01.2004 г.). Според тях:
„Безспорен факт е, че цената на дадена услуга определя нейната достъпност. Когато едно лице, за да защити правата си по съдебен ред, следва да заплати в полза на държавата парична сума, надвишаваща значително средномесечния му доход, то това реално ще ограничи конституционно гарантираното му право по чл. 56 и чл. 120, ал. 2 от Конституцията за достъп до правосъдие. Ограничаването на достъпа на гражданите и юридическите лица до съдебна защита фактически ограничава и контрола за законност върху актовете и действията на административните органи, който съдебната власт съгласно чл. 120, ал. 1 от Конституцията е длъжна да осъществява, след като бъде сезирана. Основната функция на правораздаването да защити гражданите и юридическите лица при нарушаване на правата им може да бъде реализирана единствено чрез гарантиране на действителен достъп до правосъдие.”
С разпоредбата на чл.143 ал.4 от АПК се въвежда диаметрално противоположен принцип. Този законодателен подход противоречи и на чл.56 и чл.57 от Конституцията, според които всеки гражданин има неотменимо право на съдебна защита.Това с особена сила важи за закрилата от произвол на държавата. Благодарение на нея  човешкият индивид се еманципира от държавата и става гражданин. Нуждата от гаранции за спазване на човешките права е смисъл и  първопричина за относително най-голямата институционална независимост на съдебната власт, която е длъжна да брани хората и от държавата.  Заплахата, която, като Дамоклев меч тегне върху дръзналия да съди държавата, ще откаже много от хората, чиито права са нарушени, да търсят справедливост в България. Ограничаването на достъпа до съд несъмнено ще  забави демократизирането на обществения живот и прехода към правова държава. То допълнително ще отчуждава и дистанцира гражданското общество от капсулираната съдебна система, на която се доверяват едва 10-15 % от българите. Загубата на обществено доверие и критиките от ЕС явно не трогват законотворците. Изглежда за тях безконтролността на администрацията е ценност, която се нуждае от интензивна закрила срещу върховенството на закона и нашите права. По парадоксален начин народните избраници ограничават възможностите на хората да бранят законите от присъщия на всяка администрация стремеж да ги деформира в своя изгода.
До влизането ни в Европейския съюз тази ситуация може да бъде коригирана само от Конституционния съд. Той ще бъде  сезиран с жалба на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”, отправена чрез Омбудсмана на Република България. Това е подходящ тест и първи достоен повод общественият защитник да докаже своя авторитет и защитавайки хората, да изправи на съд противоконституционния закон.