НЕПРАВОМЕРНОТО ПОДСЛУШВАНЕ И ПРАВОТО НА ЛИЧЕН ЖИВОТ
И УПОТРЕБАТА НА СПЕЦИАЛНИ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ СРЕДСТВА
В БЪЛГАРИЯ

Михаил Екимджиев

•  Ретроспекция

На 17 ноември 1972 г. 37-мият американски президент Ричард Никсън постига съкрушителна изборна победа срещу кандидата на демократите Джордж Макгъвърн - сенатор от Южна Дакота. Въпреки кризата във Виетнам, за втори пореден президентски мандат на кандидата на Републиканската партия гласуват над 60 % от избирателите. Това е един от най-категоричните изборни резултати в американската политическа история. След по-малко от 2 години, на 8 август 1974 г., Ричард Милхауз Никсън става първият президент на САЩ, принуден от Конгреса да подаден оставка, чрез процедурата "импийчмънт".

Първопричина за сгромолясването на един от най-успешните американски президенти е журналистическо разследване, започнато от "Ню Йорк таймс" и продължено от "Вашингтон пост". Случаят добива публична известност като аферата "Уотъргейт". В основата на скандала е секретно подслушване на лидери на опозиционната Демократическа партия. Конкретното обвинение срещу Никсън също е базирано на звукозапис. Той е осъществен от записващо устройство, поставено в Овалния кабинет на Белия дом, по нареждане на самия президент. На записа се чува ясно как Никсън инструктира началника на канцеларията си Халдеман да използва ЦРУ за възпрепятстване на разследването на ФБР по случая "Уотъргейт". След като този запис става публично достояние, Никсън е заплашен от наказателно обвинение за препятстване на правосъдието и е принуден да подаде оставка.

В края на месец юли 2000г. , в дома на Главния прокурор – г-н Н. Филчев бяха открити подслушвателни устройства. Въпреки разразилият се грандиозен политически скандал и последвалия обществен дебат, не беше установено по категоричен начин нито кой и кога е монтирал подслушвателните устройства, нито за какви цели е използвана събраната чрез тях информация.

По този повод, н а 25 януари 2001г., в средствата за масова информация бяха разпространени резултатите от проверка на Върховна та касационна прокуратура /ВКП/ за правомерността на използването на специални разузнавателни средства /СРС/ в периода 1 януари 1999г. – 1 януари 2001г.

Изнесените данни са шокиращи. За две години са дадени над 10 000 разрешения за използване на СРС /според в.”Труд” и в.”Сега” те са 10 034, а според в.”24 часа” – 10 020/.

От тях само в 269 случая, което представлява 2,67% от общия брой, събраната чрез СРС информация е процесуално легализирана, т.е. тя е “пренесена” в съответните следствени протоколи и е използвана като доказателствено средство. Според данни от в.”Труд”, само в 100 от горните 269 случая, в съда са внесени дела, съдържащи доказателства, събрани чрез СРС.

В доклада на Върховната касационна прокуратура, който е представен в Народното събрание и пред Висшия съдебен съвет, са констатирани многобройни и флагрантни нарушения на процедурите по разрешаване и при използването на СРС:

•  В 243 случая СРС са използвани срещу лица, за които няма данни, че са извършили “ тежко умишлено престъпление ” по смисъла на чл.93, т.7 от НК.

•  В “множество” случаи е констатирано, че разпорежданията за използване на СРС, които само по изключение се дават от министъра на вътрешните работи, са подписани с отбелязване “за министър”, без да е ясно кои лица, в какво качество и на какво основание са ги подписали.

•  В 36 случая са констатирани поправки в датите на исканията и разрешенията за използване на СРС, без отбелязване от кого и с каква цел са извършени поправките.

•  В 28 случая върху разрешенията за използване на СРС липсва регистрационен номер и дата от съда, издал разрешението.

•  Изброени са конкретни случаи, в които председателите на окръжните съдилища в Кюстендил, Пловдив, Враца, Русе, Бургас са издали разрешения за използване на СРС със "стара" дата, т.е датата, от която използването е разрешено, предхожда с повече от 24 часа деня на разрешението.

•  В два случая председателят на Окръжен съд – Пловдив е дал разрешение за използване на СРС по отношение на лица, които не съвпадат с обектите на разследване. Това означава, че за да бъде подслушван или следен "нароченият" обект, се използва произволно наказателно дело, с което той може да няма нищо общо. Важно е само обвинението да е за "тежко умишлено престъпление", което е формалното основание за включване на СРС.

Резултатите от доклада са обобщени по следния начин:

”В службите на МВР се концентрира огромно количество информация, която съдържа данни, несъотносими към непосредствената дейност в борбата срещу престъпността. Тъй като унищожаването на материалните носители, съдържащи тази информация не се извършва, са създадени своеобразни централни регистри, които освен исканията и разрешенията, съхраняват и събраната информация. Фактически това ги превръща от опретивно-технически в информационни служби. По този начин се създава предпоставка за недобросъвестно използване на информация от служители, имащи достъп до нея.

Безкритично, формално и незаинтересовано е отношението на съдиите при даването на разрешения за използване на СРС.”

Във в.”Труд” от 26 януари 2001г. са публикувани материали от интервю на бившия министър на вътрешните работи г-н Емануил Йорданов, който признава, че в периода 1 декември 1999г. – 1 януари 2001г. е дал над 4000 разрешения за използване на СРС.

Тази информация е обезпокоителна, тъй като правомощията министърът да “разпорежда” използването на СРС са регламентирани като изключителна мярка в чл.18, ал.1 от ЗСРС. Тя се прилага само при непосредствена опасност от извършване на тежко умишлено престъпление или при “заплаха за националната сигурност”.

Фактът, че в продължение на 13 месеца “по изключение” са дадени над 4 000 разрешения /средно по 15 на ден/, мотивира логично предположение, че министърът на вътрешните работи е злоупотребил с предоставените му “изключителни” правомощия.

•  Новото време и новият морал

През декември 2002 г. неправомерната употреба на СРС отново е на фокуса на общественото внимание. Повод са оперативните разработки с екзотични имена - "Гном", "Моряк" и "Двойник", с които се оказват съпричастни министърът на правосъдието и други публични фигури. След медийното огласяване на иначе секретните данни от подслушването, е сформирана специална парламентарна подкомисия, която е натоварена да разследва случая. Според заключенията на подкомисията, "МВР незаконно е подслушвало лидери на опозицията, журналисти, както и бивш президент, контитуционен съдия, председател на съд, политически лидери на СДС".¹ Според нейния председател Й.Бакалов "... в България се правят около 12 подслушвания на минута или между 600 и 700 подслушвания на час." ²

Според комисията: "Обичайната практика на службите е да се образува разследване срещу даден човек, за да се подслушват хората, с които той поддържа контакти. По този начин се заобикаля законът."

Парламентарната комисия заключава, че министърът на вътрешните работи е нарушил както процедурите по даване на разрешение за използване на СРС, регламентирани в ЗСРС, така и чл.33 от Закона за защита класифицираната информация. Според неговата разпоредба, унищожаването на документите, върху които се съхраняват данни, събрани чрез СРС, може да става само след разрешение на Държавната комисия по сигурността и информацията, една година след изтичането на крайния срок за защита на съответната информация.

В интервю пред в."24 часа" от 11 декември 2002г. /стр.13/, министърът на правосъдието А.Станков, който е бивш съдия в СГС, заявява:

"В България страшно много се подслушва, но подслушването явно обслужва други цели, а не целите на наказателния процес ... В Софийския градски съд ежедневно се дават около 15 разрешения."

Въпреки многобройните и разнопосочни призиви за промени в ЗСРС и за оставка на министъра на вътрешните работи, явно и този скандал ще отшуми без властите да предприемат адекватни действия в защита на обществения интерес и правата на гражданите. В такава ситуация на институционална "импотентност" добива актуалност девизът на Илф и Петров "Делото по спасяването на давещите се е дело на самите давещи се."

В правозащитен план "делото на давещите се" може да приеме и форма та на оплакване до Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Основания за това не липсват. Някои от разпоредбите на ЗСРС, съчетани с традиционното за България пренебрежение на държавата към свободи те на гражданите , поставят всеки българ ин в ролята на "потенциална жертва" на нарушение на правата му по чл.8 от ЕК, според който:

“1.Всеки има право на неприкосновеност на личния и семеен живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществена сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

Липсата на регламентирана в ЗСРС възможност за уведомяване или узнаване от "лицата - обекти", след приключване на използването на специални разузнавателни средства срещу тях, "легитимира" всеки, намиращ се под юрисдикцията на България, като жертва на нарушение на чл.8.

Обезпокоително е и обстоятелството, че когато използването на специално разузнавателно средство срещу дадено лице приключи, без да бъде получена информация с процесуална стойност, законът не предвижда съдебен контрол върху начина на съхраняване, респективно върху унищожаването на материалните носители на събраната информация. Така се стига до реална заплаха от произвол по отношение на неприкосновеността на личния и семеен живот, на жилището и тайната на кореспонденцията.

В съответствие с принципните положения, възприети от Еропейския съд по делото Klass and others v Federal Republic of Germany , всеки може обосновано да твърди, че е потенциална жертва на нарушение на чл.8; чл.13 и чл.41 от ЕКЗПЧОС. В България нарушенията са причинени от самия ЗСРС, който позволява във всеки момент, срещу всекиго да бъдат предприети секретни мерки за следене, фотографиране, подслушване и пр., за чието използване той няма да бъде уведомен, дори ако те не донесат очакваните процесуални резултати. Българските граждани са лишени от правна възможност да узнаят дали някога са били обект на използване на СРС, както и съдбата на събраната чрез СРС информация. По тази причина те de facto нямат и право на обезщетение за претърпените вреди, в случай, че използването на СРС е било неправомерно или неоправдано.

Както Европейският съд е приел в решенията по делата Malone v United Kingdom и Kruslin v France , при изследването на твърдение за нарушение на чл.8, на първо място следва да се отговори на въпроса дали намесата, от страна на държавните власти, е “предвидена в закона”.

Законът, от своя страна, трябва да бъде достатъчно ясен , за да дава адекватни указания относно обстоятелствата и условията, при които властите могат да се намесват в правото, защитено от чл.8 и да очертава точно границите и начина на упражняване на предоставената им дискреция, за да се избегне произвол.

Предоставяйки неограничена дискреция на министъра на вътрешните работи при съхраняването и разпореждането със събраната СРС информация, ЗСРС не дава надеждна гаранция срещу произволна намеса в правата по чл.8/1/ от Конвенцията. Липсва и ефективен механизъм, чрез който съдията, дал разрешение за използване на СРС, да контролира дейността на лицата, които директно прилагат СРС. Непосредствените изпълнители са служители в секретната служба на МВР. Те са анонимни, не могат да бъдат разпитвани като свидетели и по процесуален ред не може да се установи дали пряко или косвено са заинтересувани от разработката. Под прикритието на анонимността, събираната информация може да бъде манипулирана и деформирана.

Изискването за яснота на закона и най-вече на нормите, очертаващи допустимата намеса в основните права, юридически се конфронтира с чл.18 от ЗСРС, който оторизира министъра на вътрешните работи да разпорежда използване на СРС, без съдебно разрешение при " заплаха за националната сигурност ". Едва ли случайно в българското право липсва легална дефиниция на понятието "национална сигурност". Решението на законодателя да "делегира" тълкуването му на министъра на вътрешните работи позволява като заплаха за националната сигурност да бъдат интерпретирани както шпионажът и тероризмът, така и политическите вицове. Възможността за разширително прилагане на нормата, без ясни фактически и правни основания, е предпоставка за злоупотреба и противоречи на Европейската конвенция.

При делото Клаас, жалбоподателите са имали възможност да се обърнат към “Комисията” и Конституционния съд на ФРГ, който е могъл да провери дали срещу тях са използвани СРС и дали използуването им е било съвместимо с държавната сигурност. Нещо повече, в случаите, когато дадено лице е било уведомявано за предприетите спрямо него секретни мерки, след тяхното прекратяване, то е разполагало, съгласно правото на ФРГ, с 4 правни способа за защита срещу неправомерната намеса в правото на личен живот.

Използването на СРС, което остава неизвестно на следените лица и след прекратяването му, de facto игнорира прав ото им по чл.8 от ЕК. Те обаче не са в състояние нито да установят нарушението, нито да защитят правото си.

На тази плоскост ЗРСР драматично се конфронтира с ЕК и релевантната практика на Съда в Страбург. Евентуално българско оплакване в разглеждания аспект би било интересно предизвикателство към все по-консервативния Европейски съд. Едва ли могат обосновано да се прогнозират изгледите за успех на "потенциалните жертви". Сигурно е, обаче, че липсата на право на индивидуална конституционна жалба, прави жалбата до Европейския съд единствена мислима защита срещу "Големия брат", който зорко следи и слуша ли, слуша ...

(1) *в."Капитал" 21 декември 2002 - 10 януари 2003г.
(2) **в. "Труд" 20 декември 2002г., стр.1