СЛЕДСТВЕНИТЕ АРЕСТИ В БЪЛГАРИЯ – ИЗВЪНПРОЦЕСУАЛЕН ИНСТРУМЕНТ ЗА ПРОЦЕСУАЛНА ПРИНУДА

Михаил Екимджиев, адвокат

Следствените арести са помещения със специален режим, разположени в  сградите на съответните следствени служби. В тях пребивават задържаните под стража от момента на задържането им до внасянето на обвинителен акт срещу тях.

В съответствие с конституционната презумпция за невиновност, „задържането под стража” се разглежда като временно ограничаване на  личната свобода, с цел разкриване на престъпленията и наказване на техните извършители. Именно поради презумпцията за невиновност, съгласно чл.31 ал.4 от Конституцията, не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието. В очертания правен контекст е парадоксално фактическото положение на задържаните под стража в България. Те пребивават месеци наред в следствени арести, чиито битови условия са значително по-тежки от тези в затворите. Юридическият и морален парадокс е в това, че въпреки цитираната конституционна разпоредба, държавата се отнася значително по-сурово към задържаните, чиято вина не е доказана, в сравнение със затворниците – рецидивисти, които изтърпяват влезли в сила присъди при по-приемливи условия.

Условията в българските следствени арести са обект на  наблюдение и критики при три последователни посещения на делегации от Комитета за предотвратяване на изтезания (КПИ), извършени през 1995, 1999 и 2003 г.

Въпреки че между първото и последното посещение изминават близо 8 години, наблюдателите не констатират съществени позитивни изменения. Еднозначни са заключенията на трите инспекции, обхващащи множество следствени арести, че арестите са пренаселени, че храната е лоша и недостатъчна, че в помещенията няма достъп на чист въздух, че на задържаните не е осигурена възможност за физически упражнения и престой на открито, както и надеждна медицинска помощ. След всяко посещение КПИ изготвя доклад с препоръки до българското правителство. Липсата на съществена промяна на условията в арестите доказва неглижирането на проблема от българските власти. Фрапираща е упоритостта, с която националните власти игнорират абсолютната забрана на нечовешкото и унизително отношение, визирана както в Конституцията, така и редица международни договори.

С влязло в сила Решение от 17.02.2003 г. по гр.дело № 1380/2002 г. на Пловдивски апелативен съд (ПАС), за първи път в България, условията в следствен арест бяха признати за „нечовешки и унизителни” по смисъла на чл.3 от ЕКЗПЧОС. Делото е образувано по иск на Б.Н., който е задържан в Пловдивския следствен арест в периода 05.04.1997 г. – 29.08.1997 г.

През релевантния период Б.Н. е шестнадесетгодишен, в много добро общо здравословно състояние и със завидна физическа кондиция на състезател по туристическо ориентиране. В резултат от условията в ареста и неадекватна медицинска помощ, той развива туберколозен плеврит. Заболяването създава реална опасност за живота му, а медицинските прогнози за пълно възстановяване не са благоприятни. Според ПАС условията, при които е държан Б.Н. са „проявление на жестоко, на безчовечно и на унижаващо отношение, допуснато в пряко противоречие с абсолютните забрани по чл.29 ал.1 от Конституцията и по чл.3 на ЕК”. Присъдено е обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8 600 лв., заедно със законната лихва от 15.09.1997 г.

Въпреки широкия и позитивен медиен отглас, решението не води до съществени промени в състоянието на следствените арести. Този факт е отразен в доклада на КПИ, отразяващ констатациите и препоръките на делегацията през 1999 г. За този обезсърчителен резултат допринася и  „политиката” на националните съдилища, които, след делото на Б.Н., не допуснаха друг правозащитен пробив, за условията в арестите.

Междувременно Европейският съд по правата на човека системно беше сезиран с жалби на български граждани по чл.3 от ЕКПЧОС, забраняващ абсолютно изтезанията, нечовешкото и унизително отнасяне. Голяма част от оплакванията са свързани с хигиенните условия в следствените арести. Първоначално Съдът е резервиран към тях. Няколко такива  жалби, подадени в периода 1995 г.-1996 г., са обявени за недопустими поради „явна необоснованост”. Растящият брой оплаквания на българи и на граждани от посткомунистическите страни, както и повтарящите се негативни констатации на КПИ, водят  до промяна на позицията.

С Решение по делото „Иван Кехайов” от 18 януари 2005 г. Съдът в Страсбург за първи път квалифицира условията в българските следствени арести като нечовешки и унизителни. Европейският съд интерпретира конкретните факти, свързани със задържането на Н., продължило от 25 декември 1997 г. до 16 юни 1998 т., през призмата на трите доклада на КПИ.
Според мотивите към решението: „фактът, че жалбоподателя е прекарвал 24 часа в денонощието, в продължение на близо 6 месеца, в пренаселена килия, без дневна светлина, без възможности за физически упражнения и дейности на открито, може да бъде погубено за неговото здраве и да причини интензивно страдание.”

На базата на горната констатация, практически всеки задържан под стража в България може да разчита на успех пред Страсбургския съд.

Съдът не подценява финансовите трудности на българската държава, но същевременно отбелязва, че „голяма част от препоръчаните от КПИ подобрения не са изисквали значителни средства, но въпреки това не са изпълнени в продължение на повече от 8 години”.

Последната констатация отново поставя ключовия въпрос „Защо?”. Неговият отговор е отвъд „дежурното” официално оправдание с липса на финансови средства. Юристите, практикуващи в наказателноправната сфера, знаят, че следствените арести традиционно се използват като извънпроцесуален инструмент за процесуална принуда. Поставен при каторжни условия, нормалният човек е склонен да съобрази процесуалната си позиция с очакванията на разследващите органи. Нещо повече, в такава ситуация задържаните много бързо „узряват” за възможността да откупят освобождаването си. Така арестите се оказват важно звено в корупционния механизъм, който, за сметка на съдебната система, работи ефективно и безотказно.

В заключение бих желал да засегна и проблема с медицинското обслужване в следствените арести. Без да навлизам в проблемите, свързани с квалификацията, заплащането и зависимостта на медиците, обслужващи арестите, ще илюстрирам тезата си с три примера:
А) Б.Н., за когото стана въпрос в началото, е хоспитализиран, след като в продължение на три седмици е имал силни болки в гърдите. През това време е получавал от медицинския персонал болкоуспокояващи. Резултатът е туберколоза, непосредствен риск за живота на момчето и необратимо функционално увреждане на белите дробове.
Б) На 18 октомври 2003 г. в пловдивския следствен арест умира 21 годишния Илия Асенов Йорданов. Истинската причина за смъртта му е ненавременна и неадекватна медицинска помощ. Съдът в Страсбург е сезиран от неговите родители.
В) В началото на декември 2004 г.в ареста на ОСлС – Пловдив умира Мариян Георгиев Димитров – на 22 години. Въпреки че разследването не е приключено, предполагаемата причина за смъртта му е идентична.

Черната статистика от смъртни случаи, тежки заболявания, психически и морални поражения, може да бъде продължена.

Посочените шокиращи случаи и маркираните проблеми поставят принципно въпроса за нуждата от следствени арести. Тяхното официално предназначение е да улесняват работата на разследващите със задържаните под стража, които са в същата сграда. Технологията на разследването и професионалният комфорт не следва да бъдат морално и ценностно противопоставяни на живота и здравето на задържаните хора. Поради това и поради обективната невъзможност за повечето следствени служби да осигурят приемливи битови условия на задържаните (разходки и дейности на открито, физически упражнения), би следвало да се обсъди възможността за тяхното закриване. Така, след полицейското задържане, „арестантите” ще бъдат отвеждани в съответните затвори, където условията за живот са значително по-добри. При нужда те ще бъдат транспортирани до следствените служби или следователите ще извършват възможните следствени действия в затвора. Такава промяна очевидно би ангажирала сериозен организационен и финансов ресурс, но би подпомогнала решаването на изключително тежките правни, морални и хуманитарни проблеми, свързани със следствените арести.