Слушай, да не те подслушват!

Михаил Екимджиев

Вчера Европейският съд по правата на човека постанови решение по дело, заведено през 2000 г. от мен и от „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”. Въпреки че осъдителните решения срещу България надхвърлят 120, този казус може да предизвика изключителен обществено-политически резонанс и радикални законодателни промени. Делото е провокирано от серийния публичен скандал, свързан с нерегламентирано подслушване на политици, магистрати, журналисти и други обществени фигури. Като в театър на абсурда, през лятото на 2000 г., жертва на незаконно подслушване се оказа бившият главен прокурор – Н.Филчев. Само поради това, Прокуратурата реагира подобаващо. Беше извършена мащабна проверка, която установи шокиращия факт, че от 1 януари 1999 г. до 1 януари 2001 г., са дадени над 10 000 разрешения за използване на специални разузнавателни средства (СРС). От тях само в 269 случая, или 2,67% от общия брой, събраната информация е използвана като доказателствено средство. Само в 100 от горните 269 случая, дела, съдържащи доказателства, събрани чрез СРС, са били внесени в Съда. Според заключението на проверяващите:
”В службите на МВР се концентрира огромно количество информация, която съдържа данни несъотносими към непосредствената дейност в борбата срещу престъпността. След като и унищожаването на материалните носители, съдържащи тази информация не се извършва, са създадени своеобразни централни регистри, които освен исканията и разрешенията, съхраняват и събраната информация. Фактически това ги превръща от оперативно-технически в информационни служби. По този начин се създава предпоставка за недобросъвестно използване на информация от служители, имащи достъп до нея.

Безкритично, формално и незаинтересовано е отношението на съдиите при даването на разрешения за използване на СРС.”

В основата на правозащитния проблем са дефекти в Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС), който предоставя цялата власт по съхранението и унищожаването на събраната чрез СРС информация на министъра на вътрешните работи. Без независим контрол, тази власт само по изключение служи за процесуални нужди или за защита на националната сигурност. Традиционно, тя се използва от управляващите на „ротационен принцип” партии, които, чрез МВР, контролират политически опоненти, магистрати, журналисти и представители на бизнеса. Това обяснява перманентната липса на политическа воля за промени в закона. От друга страна, през 1998 г. Конституционният съд отхвърли искане на главния прокурор за противоконституционност на текстове от ЗСРС, които в най-голяма степен застрашаваха правото на личен живот, неприкосновеността на жилището и тайната на кореспонденцията. След Решението на КС, единствено възможна остана защитата пред съда в Страсбург.

В жалбата до Европейския съд не твърдим, че сме контролирани чрез СРС. Тезата е, че всеки българин, според ЗСРС, може да бъде следен от властите, без да получи информация за това, дори когато наблюдението е приключило безрезултатно. Липсата на информация прави практически невъзможно обезщетяването на хората за намесата на държавата в правото им на личен живот. Когато това право може да бъде засегнато, без неговият носител да знае това, респективно без да може да го защити, то девалвира до семпъл етикет. Излагайки брилянтни мотиви, Европейският съд възприема нашата теза. Той прави прецизна юридическа „дисекция” на ЗСРС, съпоставяйки го с подобни закони, действащи в Германия и във Великобритания. Той единодушно заключава, че в България има, меко казано, свръхупотреба на СРС, произтичаща от липса на надеждни гаранции за правата на хората в ЗСРС.

Критиката на закона започва с чл.18, който дава възможност на министъра на вътрешните работи, в изключителни случаи, да разпорежда използване на СРС, без разрешение на съдебен орган. Според Съда в Страсбург, ситуация, при която органи и служби от една и съща институция (МВР), инициират, разрешават и контролират използването на СРС, е неприемлива и не дава правна защита срещу полицейски произвол.

Проблемът се задълбочава в чл.34 от ЗСРС, който декларативно възлага цялостния контрол върху използването на СРС и на събраната с тях информация на министъра на вътрешните работи. Европейският съд иронично отбелязва, че законът дори не указва начина, по който този контрол следва да бъде упражняван. Отделно стои въпросът, че министърът, като орган на изпълнителната власт и политическа фигура, не може да бъде независим гарант, че събраната информация ще бъде използвана само за борба с престъпността и в защита на националната сигурност.

Съдът в Страсбург обръща особено внимание и на факта, че българските граждани нямат процедурна възможност да получат информация дали срещу тях са използвани СРС. Така правото им на личен живот, на неприкосновеност на дома и на кореспонденцията, гарантирано от чл.8 на ЕКЗПЧОС, става практически незащитимо.

На базата на тези констатации и с идентични аргументи, всеки български гражданин би могъл да осъди държавата в Страсбург, легитимирайки се като потенциална жертва на лошия ЗСРС. За да се избегне това и поради задължителния характер на решението на Европейския съд, държавата трябва незабавно и радикално да промени закона, въвеждайки следните минимални правозащитни стандарти:
- Пълен контрол върху използването на СРС и на събраната чрез тях информация, осъществяван от независим орган.
- Процедурни гаранции за уведомяване на гражданите, срещу които неправомерно и/или безрезултатно са използвани СРС.
- Регламент за обезщетяване на хората, които са били следени неправомерно или когато използваните срещу тях СРС не са били процесуално легитимирани.