ПРАВНИЯТ СТАТУС НА МАГИСТРАТИТЕ И
ТЯХНАТА ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ОБЩЕСТВОТО

случаят “Росен Димов” и
делото П.И. срещу България*

Михаил Екимджиев

Увод

Темата на първия брой на списание “Правна алтернатива” е предопределена от скандалните разкрития за извършени нарушения на митническото и валутно законодателство от страна на Апелативния прокурор на Пловдив и член на Висшия съдебен съвет г-н Росен Димов, както и от поредното осъдително решение на Европейския съд в Страсбург по делото “П.И. срещу България”, в основата на което са нарушения на ЕКПЧОС , допуснати от българските съдебни власти.

Тези два казуса отново поставят, макар и в различни аспекти, въпроса за несъответствието между предоставените от обществото правомощия и гаранции за независимост на съдебните органи и липсата на работещи механизми за институционален и обществен контрол върху тяхната дейност.

В условията на посттоталитарна България, при липсата на традиция и ясни обективни критерии за назначаване и професионално израстване на магистратите, този дисбаланс крие опасност независимостта на съдебните органи да бъде употребявана персонално като “независимост” от Закона, а несменяемостта - като професионална безотговорност.

І. Юридически статус на съдебните органи. /Конституционна рамка/

Съвместимостта на разделението на властите с демократичния режим и конституционно ограниченото управление е същностната характеристика на правовата държава, обективирана за първи път в чл.16 на френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. Разделението на властите, установено в първите поколения конституции, е класическата триада на учредената законодателна власт, поверена на парламента, изпълнителната власт, поверена на държавния глава и правителството и съдебната власт /Дж. Лок, Ш.Монтескьо, Дж. Медисън и др./ Първите конституции акцентират върху самостоятелността и независимостта на учредените органи – власти, както и върху противопоставянето като метод за разрешаване на конфликтите между тях, за взаимното им уравновесяване и предотвратяване на съединяването им ¹ .

Принципът за разделението на властите е прогласен в чл.8 от Българската Конституция, според който:

“Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”.

Традиционно възприетото гледище за съдържанието на този принцип е обективирано в мотивите на Решение № 6/1993 г. на Конституционния съд на Република България, според което разделението на властите е метод за оптимално функциониране на върховната държавна власт и средство, което предотвратява произвола, който би засегнал свободата на гражданите. ²

Съгласно чл.117 от Конституцията:

“Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.”

Независимостта на съдебната власт се изразява преди всичко в конституционна недопустимост на въздействие от другите власти, което по някакъв начин би поставило съдебната власт в организационна и функционална зависимост от тях. При осъществяването на своите функции всички участници в реализацията на съдебната власт – съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона. ³ Това “единствено подчинение” е генералната конституционна гаранция за тяхната независимост.

Специфични лични гаранции за независимостта на съдебната система са несменяемостта и наказателноправният имунитет на магистратите.

Съгласно чл.129 ал.3 от Конституцията:

“Съдиите, прокурорите и следователите стават несменяеми след навършване на тригодишен стаж на длъжността, която заемат.”

В подкрепа на същия принцип е изчерпателното изброяване на случаите, при които магистратите могат да бъдат освобождавани от длъжност, направено в същата разпоредба:

“… Те се освобождават от длъжност само при пенсиониране, подаване на оставка, при влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление, както и при трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от една година.”

Личният наказателен имунитет на магистратите, регламентиран в чл.132 ал.1 от Конституцията, на практика означава, че съдиите, прокурорите и следователите, докато притежават тези длъжностни качества, не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване. Имунитетът обаче не е абсолютен. Той е преодолим и може да бъде снет при определени условия и по определен ред.⁴

Допълнителна гаранция за независимостта на магистратите е и редът за тяхното назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност, както и за снемането на имунитета им. Решенията в тази насока се вземат от Висшия съдебен съвет – орган съставен на професионален признак, чиито членове, съгласно чл.130 ал.2 от Конституцията, са “юристи с високи професионални и нравствени качества”. Очевидно, за да обезпечи институционалната независимост на съдебните органи, конституционният законодател залага главно на вътрешни механизми за регулация на системата. В държавите с демократични традиции тези механизми, съчетани с публичния контрол, осъществяван от медиите и неправителствените организации, а в някои държави и чрез преки избори на съдии и прокурори, са доказали своята ефективност. Едва ли същото би могло да се твърди за държавите “в преход” от бившия социалистически лагер, в които взаимното ограничаване и балансът между държавните органи и останалите субекти на гражданското общество все още не са намерили своето “златно сечение”.

Въпросът за липсата на надежден обществен контрол по отношение на държавните институции се поставя с особена острота по отношение на съдебната система. Това е така, защото тя по дефиниция не може да бъде пряко контролирана нито от законодателната, нито от изпълнителната власт. Както беше посочено по-горе, в институционален и функционален аспект това е условие за нейната независимост. Тази конституционална “макро-рамка” е предпоставка за относително безконфликтно функциониране на институциите и за реализиране на държавността в конституционно определената форма. Когато обаче съдебната система “дефектира” отвътре, възникват усложнения, които в българските реалности са изключително трудно преодолими. Липсата на външни корективи и неефективността на вътрешните “капсулира” тези дефекти и нерядко води до компрометиране на самата идея за независимост на магистратите. Емблематичен пример в тази насока беше гротескната сага на прокурора от Върховна касационна прокуратура Н.Колев, когото ВСС така и не успя да накаже, въпреки наличието на данни за изключително тежки нарушения. Абсолютно неадекватно, но за сметка на това впечатляващо организирано, управляващото парламентарно мнозинство реагира, като приоритетно прие поправка в ЗСВл., с която на практика осуети възможността за търсене на отговорност от Колев. С приемането на закон “ intiuto personae ”, в духа на традициите на тоталитарната държава, Парламентът, прилагайки превратно законотворческата си власт, арогантно се намеси в управлението на съдебната система, за да осуети прилагането на закона спрямо един прокурор. Парадоксален контрапункт на случая “Н.Колев” е актуалният случай “Росен Димов”, при който компетентните държавни органи не по-малко арогантно “заспаха”.

ІІ. Случаят “Росен Димов”

На 26 септември 2001 г. в. “Сега”, позовавайки се на централни гръцки ежедневници – в.”Катимерини” и в.”Ангелиофорос”, излезе с водеща статия на първа страница, озаглавена “Пловдивският прокурор Росен Димов имал сметка в Солун”. Според вестника, Апелативният прокурор на Пловдив “ще се изправи пред гръцкото правосъдие”. Позовавайки се на Македонската прес-агенция, в. “Сега” посочва, че г-н Димов е обвинен в пране на пари. Димов и съпругата му са поддържали обща банкова сметка с гръцки бизнесмен, който е обвинен в контрабанда. Солунският прокурор г-н Калидис е предложил Димов и още шест души да бъдат изправени пред правосъдието. Според в. “Катимерини” прокурор Калидис е поискал Димов и останалите да бъдат задържани по обвинения за пране на пари. Според в.”Ангелиофорос” Р.Димов е имал 65 000 долара в обща сметка с братята Гиориос и Ираклис Антемидис, които, според журналиста от в. “Етнос” Христос Телидис, в момента са в затвора.

В същия брой на в.”Сега” е поместено и изявление на г-н Димов по случая, в което той признава, че е изнесъл около 19 000 долара и е имал обща сметка с Геориос Антемидис, но тъй като последният е бил титуляр на същата, Димов не поискал разрешение от БНБ. В изявления пред в.”Труд” от 27 септември 2001 г., както и пред b Т V, г-н Димов със съжаление призна, че е извършил “тежко нарушение” на действащия през 1996 г. валутен режим.

ПРАВОТО:

Съгласно чл.36 от Закона за сделките с валутни ценности и валутния контрол:

“Износът и вносът на български банкноти и монети, чуждестранна валута и други валутни ценности става по ред и в размери, определени от Министерския съвет и Българската народна банка.”

Според чл.37 от ЗСВЦВК:

“Който наруши установения с този закон и с издадените от Министерския съвет актове по прилагането му режим на: 1. сделките с валутни ценности; 2. вноса и износа на валутни ценност; 3.…… се наказва с глоба до петстотин хиляди лева.”

Съгласно чл.251 от НК:

“ ( 1 ) Който наруши разпоредба на закон, на акт на Министерския съвет или на обнародван акт на Българската народна банка относно режима на сделките, вноса, износа или други действия с валутни ценности или задълженията за тяхното деклариране и стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери, се наказва с лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението.

(2) Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, а когато липсва или е отчужден, присъжда се неговата равностойност”

За целите на настоящата статия не смятам за нужно да давам точна юридическа квалификация на “нарушението” на апелативния прокурор Росен Димов, дори ако трябва да изхождам от “чистосърдечните” самопризнания, които той направи пред медиите. Такава правна квалификация би имала практическа стойност само ако е дадена от институция, овластена да приложи закона и да наложи предвидените в него санкции.

Засега единствената “санкция” за признатото “нарушение” на г-н Димов е Решението на Висшия съдебен съвет и Главния прокурор, съгласно което Р.Димов ще представлява Прокуратурата на Република България пред делегацията на Европейската комисия в България /вж. в. “Сега” от 4 октомври 2001 г., стр.4/. Припомняйки скандалните разкрития на гръцката преса, оповестени пред българската общественост 7 дни по-рано, в. “Сега” отбелязва: “На запитване на “Сега” дали прокуратурата ще провери случая “Димов”, оттам отговориха, че не се занимават с клевети.”

Висшият съдебен съвет също запази съпричастно мълчание. Очевидно “високите професионални и морални качества”, които чл.132 ал.2 от Конституцията изисква от неговите членове, не изглеждат несъвместими с признатите “простъпки” на техния колега. Същите изисквания налага чл.126 ал.1 т.4 от ЗСВл. по отношение на всички съдии, прокурори и следователи. Описаната ситуация е немислима за държава, която претендира да е правова. Компетентните органи – Главният прокурор и Висшият съдебен съвет фактически абдикират от задълженията си да търсят дисциплинарна, административна, а според в.”Капитал” /бр.39, стр.1/ и наказателна отговорност за признати от самия Димов “тежки нарушения”. Ако българското гражданско общество беше достатъчно “зряло”, това съучастническо бездействие на институциите би предизвикало грандиозен обществен скандал. Независимите медии и правозащитните организации биха подложили на унищожителна критика както “провинилия” се магистрат, така и прикриващите го чрез бездействието си държавни органи. Общественият натиск би принудил институциите да предприемат предписаните от закона действия. В случая “Димов”, след “новинарското отразяване на събитието на 26 и 27 септември, темата беше “забравена” или забранена за медиите. Само в бр.39 на в.”Капитал” е поместено редакционно “каре” със заглавие “Престъпление и обяснение”. Според автора бившият кандидат за главен прокурор /Р.Димов/ е извършил тежко престъпление, заради което “трябва да му бъде свален имунитетът и той да бъде разследван”. След тази последна медийна публикация темата изглежда “затворена”.

Разглежданият случай налага извода, че специализираните органи за ръководство и контрол на съдебната система, не са готови да отговорят на обществената потребност от законност, справедливост и равенство пред закона, в името на която са създадени. Медиите не улавят или не искат да отразят обществените настроения по въпроса. Очевидно случаят “Димов”, както и случаят “Н.Колев”, както и случаят “Н.Джамбов” ще останат в аналите на българската съдебна история, която в началото на ХХІ век добива все по-сюрреалистична визия. В резултат на това случаят “Р.Димов” ще се окаже поредната “тухла” в стената на общественото недоверие към съдебната власт, към държавата и държавността изобщо. Доверието на обществото е цената, която всяка власт плаща, когато не спазва “обществения договор”. Това недоверие ще агравира дотогава, докато обществеността не получи “гаранции” за контрол и защита от неприкосновеността на магистратите. Съдебните органи, макар и независими, трябва да бъдат отговорни пред обществото. В противен случай то неизбежно ще възприеме тяхната независимост като заплаха и ще се опита да я ограничи. В разглеждания аспект само приемането на промени в Конституцията и в Закона за съдебната власт, които са условие за асоциирането ни към Европейския съюз, би създало предпоставки за възстановяване на доверието и баланса между обществения интерес от законност и независимостта на съдебните органи. Изглежда разумна идеята “ de lege ferenda ” имунитетът на магистратите да се ограничи само до техните действия по служба, тъй като Конституцията гарантира преди всичко тяхната служебна независимост. Що се отнася до несменяемостта, която сега настъпва автоматично, след навършване на тригодишен стаж на длъжността, която заемат, очевидна е необходимостта от въвеждането на обективни комплексни изисквания за нейното придобиване и запазване. Разгледаните по-горе случаи, илюстрират и необходимостта от конституционно регламентиране на допълнителни възможности за временно и постоянно отстраняване на длъжност, при действия, несъвместими с изискванията за заеманата длъжност.

В разглеждания контекст изглежда съвсем разумна, макар и твърде закъсняла, споделената от Министъра на правосъдието идея за въвеждането на принципите на “мандатността” и “конкурсното начало” за висшите магистратски длъжности /в.”Капитал” бр.42/2001 , стр.11/.

ІІІ. Рискът “професионален деликт” и отговорността на съдебните органи. /Делото “П.И. срещу България”./

Н а 26 юли 2001 г. Европейският съд в Страсбург постанови седмото поред осъдително решение срещу България по делото “П.И. срещу България”. Държавата беше осъдена да заплати на жалбоподателя общо 16 000 лв. обезщетение за нарушените права по Конвенцията и разноски по делото. И по това дело, както и по делата “Николова срещу България” и “Асенов срещу България”, нарушенията произтичаха от несвоевременното разглеждане на жалбите срещу задържането под стража, липсата на всеобхватен съдебен контрол върху законността на задържането в контекста на процедурата “ habeas corpus ”, както и прекомерна продължителност на наказателния процес /5 години и 4 месеца/. На заседание на Министерския съвет от 18 октомври 2001 г. Правителството, в съответствие с утвърдената процедура, взе решение за изплащане на присъдената на жалбоподателя сума. Според в.”Труд” от 19 октомври 2001 г. /стр.4/ “… Съдебният министър Антон Станков казал на колегите си, че България се отървала леко тъй като тъжителят искал общо 48 000 лв."

До сега, сумите изплатени от държавата само за обезщетения, присъдени от Европейския съд, надхвърлят 130 000 лв. От друга страна, по данни на Президента на Съда, изнесени в началото на януари 2001 г., регистрираните жалби срещу България са над 760. Изхождайки от вече констатираните от Европейския съд базисни несъответствия на националното законодателство и практики с европейските правозащитни стандарти, със сигурност може да се твърди, че в близките години България многократно ще бъде осъждана, а присъдените обезщетения ще придобият обезпокояващи размери. От друга страна, пред националните съдилища се водят все повече дела срещу съдебните органи по ЗОДВПГ. Тези тенденции очертават перспективата в близките години делата срещу държавата от чисто юридически въпрос да се превърнат в сериозен икономически и политически проблем. Всяко правителство ще трябва да дава на обществеността задоволителен отговор на въпроса защо гражданите трябва не само да предоставят изключителни правомощия на съдебните органи /несменяемост и неприкосновеност/, да осигуряват бюджета на съдебната система, но и да плащат и обезщетения за зле свършена работа.

Тези перспективи, които управляващите няма как да избегнат, поставят категорично въпроса за имуществената и дисциплинарната отговорност на магистратите, за “професионални грешки” или небрежност.

Актуална правна уредба

Съгласно чл.135 ал.1 от ЗСВл.:

“Съдиите, прокурорите и следователите не носят гражданска отговорност за вреди, причинени при изпълнение на техните служебни задължения, освен когато извършеното е престъпление.”

ЗОДВПГ, макар и мълчаливо, също изключва персоналната регресна отговорност спрямо съдебните органи, чиито актове са причинили вреди на граждани и са компенсирани за сметка на държавния бюджет.

В немалко държави имуществената отговорност на магистратите се “покрива” чрез система от професионални застраховки. Подобен подход в България не би дал трайни позитивни резултати. Приложен изолирано, той не би довел до разрешаване на проблема, а до “туширане” на част от неблагоприятните му последици. За българските условия е необходим комплексен подход, който да започва от повсеместно прилагане на конкурсното начало за всяка съдебна длъжност, при ясно определени процедури и критерии за подбор, съчетани с възможност за обжалване на резултатите от конкурсите. Безспорно позитивна, но недостатъчна в разглеждания аспект, е осъществяваната от няколко години следдипломна квалификация в Центъра за обучение на магистрати, създаден по инициатива на Министерството на правосъдието, Съюза на съдиите в България и Алианса за правно взаимодействие. Тази идея би могла да се доразвие и институционализира, като обучението стане задължително, а резултатите от него се отчитат като своеобразен тест и персонален атестат за годността на всеки кандидат за работа в съдебната система. Личните резултати на всеки, преминал през училището за магистрати, заедно с комплексна оценка на професионалната му дейност, могат да станат основата на комплексен критерий, въз основа на който да се придобива несменяемост, след определен минимум прослужени години на съответната длъжност. Същите показатели могат да бъдат база за обективна преценка на предложенията за повишаване и понижаване в съдебната йерархия. В държави като Франция, Испания, Португалия, Гърция, а от няколко години и в Румъния, приемането в подобни школи става чрез национален конкурсен изпит, при изключителна конкуренция. Приетите се подготвят за конкретната съдебна професия, съчетавайки обучението с практика в съдилищата. “Специализантите” се оценяват непрекъснато и се класират по успех. Едва тогава, най-високо оценените, придобиват правоспособност за работа в съдебната система.

Друг подход, който се прилага успешно в немалко страни е “ротацията” на магистратите. Той би бил особено полезен в българските условия и би осуетил създаването на “регионални практики”, които нерядко нямат много допирни точки със закона и разума в правото, а по-скоро наподобяват феодално обичайноправно нормотворчество и правоприлагане. Периодичната смяна на магистратите на ротационен принцип би намалила и предпоставките за корумпиране на съдебните служители и обвързването им с местни частни интереси. Разгледаните възможности de lege ferenda са само част от неотложните мерки, които трябва да отговорят на острата обществена потребност от качествена промяна в хората, работещи в съдебната система, в техния манталитет, отношение към професията и правата на човека. Само трайна и последователна държавна политика за приемане, специализация и издигане в йерархията, съчетана с ефективна система от икономически и дисциплинарни стимули и санкции, би могла да постави основите на същинската, качествена съдебна реформа, която е предпоставка за реална независимост на съдебната власт и действително върховенство на закона.

(1) * По молба на жалбоподателя името му се изписва с инициали. Е.Танчев – Конституция на Република България. Коментар.
(2)Е.Танчев – Конституция на Република България. Коментар.
(3) Е. Танчев – Конституция на Република България. Коментар.
(4) Снежана Начева – Конституция на Република България. Коментар.