 |
Миризмите в „кухнята“ на
МВР раждат безумия
(Как МВР спретна подкуп на прокурори)
адвокат
Михаил Екимджиев
Според Фройд, оръжията – ножове и саби, мечове и пистолети,
са фалически символи. Поради това не беше изненада, че точно
министърът, който се доказа като изкусен познавач на женската
душа, с фразата „тишината в спалнята ражда безумия”, наложи
фройдиска стилистика и в пиара на МВР.
Паметни ще останат снимките, на които Р.Петков връчва кортик,
с внушителни размери и позлатена кания на гражданина, разкрил
подкуп във фонд „Републиканска пътна инфраструктура”. Междувременно
доблестният архитект беше обявил, че заради обнародването
на името му се страхува за живота си и ходи с два ножа. С
МВР- кортика ножовете на арх.Янев станаха три, а министър
Петков пак впечатли с първичен инстинкт към водевила.
Карнавалният формат на назидателната полицейска акция не
изненада следящите „смешните движения” в МВР под ръководството
на Р.Петков. Голямата изненада беше сред изпълнителите. На
специалната пресконференция, непосредствено до човека с ножовете,
пред министър Петков, застана главният прокурор на републиката,
блестящият юрист и уважаван университетски преподавател доц.
Борис Велчев. Въпреки овладяната мимика, езикът на тялото
му буквално крещеше, че не иска снимки в тази компания. За
негова сметка, министърът и гражданинът с ножовете, блестяха
пред камерите. Пародийният сценарий и гротеската в изпълнението
излъчиха ясно послание – който занимава полицията и прокуратурата
с корупция няма да получи закрила, а тридесетсантиметров
нож за близък бой. В края на „първото действие” видяхме арх.Янев
и Коритаров, с гол в ръката кортик, да си говорят за Кафка
в „Нова телевизия”. Антрактът обаче бе кратък. Явно скандалът
„Куйович”, поредната „двойка” на МВР в доклада на Европейската
комисия и личният провал на Р.Петков в делото срещу председателя
на БЧК – Христо Григоров докараха до истерия сценичната треска
на вътрешния министър. Само седмица след снимките с артистичния
архитект, той отново раздаваше пред камерите ножове и пищови
– този път на полицаи и прокурори, работили по делото срещу
Митьо Очите. Самият повод за награждаване е твърде спорен.
За юридически необременените, четиригодишната присъда на
Митьо Очите, който от години е демонизиран от пропагандните
центрове на МВР, е подигравка с чувството им за справедливост.
Те не могат да бъдат убедени, че има разум, право и морал,
ужасяващият престъпник да получи колкото други получават
за кражба на кокошка. За юристите обаче е ясно, че споразумението
е фактическо признание на провала на прокуратурата да докаже
повдигнатите обвинения.
Освен заради нелепата развръзка на делото срещу Димитър
Желязков, награждаването на магистрати от министър се бие
с разделението на властите и с логиката на наказателния процес.
В правовата държава прокурорът, като независим магистрат,
може да бъде награждаван само от органа, ръководещ съдебната
система. Затова и в чл.303 от Закона за съдебната власт (ЗСВл),
в прав текст е написано, че само Висшият съдебен съвет може
да награждава съдия, прокурор и следовател за висок професионализъм
и нравствени качества. Дори министърът на правосъдието няма
право да поощрява представители на съдебната власт, а само
да предлага това на Висшия съдебен съвет (чл.304 от ЗСВл).
От друга страна, в рамките на наказателния процес и най-висшестоящият
полицай е функционално подчинен на прокуратурата. Затова
сценката, в която „господарят на досъдебното производство”
е награден за добра работа от шефа на МВР е откровен абсурд.
Ето защо шоуто с ножове и патлаци е не само неадекватна проява
на лош вкус. То е незаконно. След като ЗСВл забранява магистрати
да получават дарове от министри, случаят попада в класическата
хипотеза на „подкуп” (чл.301 ал.1 от Наказателния кодекс
(НК). Според нея „длъжностно лице, което приеме дар, който
не му се следва, загдето е извършило действие по служба се
наказва за подкуп.”) Следователно, прокурорите, които публично
получиха дарове, забранени от ЗСВл, за изпълнение на служебните
им задължения по делото с Митьо Очите, са получили символичен
подкуп от МВР. Така, след като награди арх.Янев за разкриване
на корупция, министър Петков инициира и публично корумпира
на дребно четирима прокурори. Добре, че този път поне главният
прокурор не участваше във фарса. Законосъобразният и същевременно
сюрреалистичен за нашите георграфски ширини завършек на оперетата
изглежда така:
След приключване на церемонията по награждаването, Борис
Велчев разпорежда повдигане на обвинение за подкуп срещу
Р.Петков и иска от Висшия съдебен съвет имунитета на дарените
с ножове и пищови прокурори. В Брюксел са доволни. Европейският
парламент налага предпазна клауза на Европейската комисия,
с която й забранява да критикува борбата с престъпността
в България. Татяна Дончева е новият министър на вътрешните
работи...
Реалностите в България обаче са други - Борис Велчев тъжно
мълчи в Хамлетово раздвоение между демоничната сянка на Филчев
и мечтата му за човешки облик на прокуратурата. Тя се размива
в тежкия сън на Р.Петков, в който прокурорите са под пагон,
а ръбът на закона, по който министърът обеща да се движи
при встъпването си в длъжност, е кръгъл. От Брюксел гледат
лошо и питат как пред камерите МВР громи престъпността, а
осъдени криминални босове няма. Емблематичен отговор на този
въпрос даде делото срещу председателя на БЧК Христо Григоров.
Преди две години Румен Петков го обвини пред националните
телевизии в крупни злоупотреби със средства на Червения кръст.
После същите телевизии показваха г-н Григоров окован с белезници,
влачен от яки полицаи из съдебни зали. Всички го видяхме.
Видяха го и близките му, и дарителите на БЧК. За две минути
ефирно време беше съсипан животът на човек и беше компрометирана
институция със 135-годишна история. После, за две години
разследване, нарушения не бяха открити. Поради личния залог
на Р.Петков в това дело, в безумната битка с Григоров и БЧК
е впрегнат огромен организационен и технически ресурс. Вместо
за бой с престъпността, нашите пари са харчени за имиджа
и Егото на министъра. Казусът „Григоров” не е изключение
в политиката на МВР за медийната симулация на борба с престъпността.
Често, на базата на измишльотини или на умишлена дезинформация,
които МВР авторитетно нарича „оперативни данни”, се правят
неща, пред които филмите на Тарантино бледнеят. При полицейска
акция срещу интернет-залагания например, спецовете от БОП
бяха иззели монитори на компютри, преди някой да ги „светне”,
че компютърът е „онова нещо отдолу”. При друга операция „срещу
ислямистки сайт”, камерата, придружаваща полицаите, натрапчиво
фиксираше две страховити книги със заглавия, изписани на
арабски. Оказа се, че едната е „Коранът”, а другата - детски
приказки. За „мозъчния тръст”, който измисля тези сценарии,
човешките съдби и законът нямат особено значение. Важно е
публиката да е доволна от полицейското „реалити”, което й
дава измамно усещане за сигурност и за смисъл в действията
на МВР. По-паметливите обаче помнят оперетния развой и безславното
отшумяване на редица „ювелирни акции”. След гръмогласното
обявяване, провалът им се отбелязва „мимоходом” от медиите,
а обръгналата на злоупотреби с хора и права „общественост”
гузно мълчи. Както по делото с Христо Григоров, вътрешният
министър напуска сцената с репликата „Нищо лично”.
Извън личното, общественият проблем е в това, че показните
полицейски екшъни помпят очакванията на хората лошите да
бъдат наказани. Прокурори и съдии често стават слуги и жертви
на тези очаквания. За да осигурят подобаващ край на полицейската
бутафория, те загърбват закон и съвест, обвинявайки и осъждайки
хора, чиято вина не е доказана. Други, които не ламтят за
награди от МВР и отстояват независимостта си, поемат както
негатива от излъганите очаквания, така и рефлекторни съмнения
за корупция. Тогава зазвучава сакралната полицейска фраза
„Ние ги ловим, те ги пускат” и проблемът се прехвърля от
болната на здравата глава. Целенасочено МВР лъска имиджа
си за сметка на доверието в прокуратура и съд. За да приключи
този абсурд, е достатъчно да се намери прокурор, който да
образува дело за злоупотреба с власт срещу поредния полицай,
раздаващ пред медиите присъди срещу хора, чиято вина не е
призната от съд.
Между другото, в речниците „кортик” е много близо до „корупция”.
Сигурно и за това е виновен Зигмунд Фройд ...
|
|
