 |
Типичните нарушения на Конвенцията за
защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и
неефективността на вътрешноправните средства
за защита на основните права и свободи
адвокат
Михаил Екимджиев
На 7 септември 2009 г. се навършиха 17 години от ратификацията на Конвенцията
за защита на основните права и свободи (КЗПЧОС) от България. Макар Конвенцията
вече да не се възприема само като екзотична чуждица в българското право,
тя все още не е работещ и ефективен правен инструмент за защита. За съжаление,
през тези 17 години, в нарушение на чл.13 от КЗПЧОС, държавата не създаде
и ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу нарушенията на Конвенцията.
Значимостта на темата за наличието и ефективността на вътрешните средства
за защита на основните права и свободи се определя както от щедро предлаганите
в последните месеци законотворчески намерения, така и от поредното заклеймяване
на адвокатите и Адвокатурата като „обичайните заподозрени” за
несполуките в наказателноправната политика на държавата от последните години.
Съгласно чл.13 от КЗПЧОС (Конвенцията):
„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция,
са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита
пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено
от лица, действуващи при упражняване на служебни функции.”
Анализът на съществуващите вътрешни правни средства и преценката на тяхната
ефективност предполага изследване на типичните, повтарящи се нарушения
на Конвенцията, водещи до осъдителни решения на Европейския съд по правата
на човека (ЕСПЧ).
Поради това, на първо място, без претенция за изчерпателност, ще бъдат
маркирани някои конфликтни зони между българското право и правозащитните
стандарти, обективирани в практиката на ЕСПЧ:
І. Лошите закони
Основна причина за незащитимостта на държавата
и за големия брой идентични, повтарящи се нарушения на Конвенцията, констатирани
от Европейския съд, са законови норми, които юридически се конфронтират
с Конвенцията и с практиката на Съда в Страсбург.
1.1. Член 120 ал.2 от Конституцията и необжалваемите административни
актове
Според чл.120 ал.2 от Основния закон:
„Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни
актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон.”
Тази “резерва” ефикасно беше използвана за създаване на закони,
изрично изключващи възможността за обжалване на определени категории административни
актове, в противоречие с чл.6§1 от Конвенцията, гарантиращ достъп
до съд при определяне на граждански права. Тези закони очевидно бяха доминирани
от политическа целесъобразност и създадоха предпоставки за осъждане на
държавата от Европейския съд. Освен чужденците, експулсирани от страната
по съображения, свързани с „националната сигурност”, жертва
на административен произвол станаха много банки, чиито разрешения за банкова
дейност бяха отнети с неподлежащи на съдебен контрол актове на БНБ. Подобен
беше и режимът за обявяване на банкова несъстоятелност по инициатива на
БНБ. При опита на засегнатите банки да потърсят съдебна защита срещу БНБ,
националните съдилища приеха, че техните акционери следва да бъдат представлявани
процесуално от синдици, назначени от БНБ. Драматичното несъответствие на
този законотворчески подход с принципите на справедливия съдебен процес,
беше констатирано от Съда в Решенията по делата „Капиталбанк”, „Ал
Нашиф” и „Булинвар и Хрусанов” срещу България. Проблемът
може да бъде разрешен само чрез промяна в чл.120 ал.2 от Конституцията,
предвиждаща съдебен контрол върху всички административни актове, засягащи
права и свободи, защитени от Конвенцията и от българската Конституция.
1.2. Законът за ДДС и Данъчно-процесуалният кодекс
Законът за данък върху добавената стойност (ЗДДС) и Данъчно-процесуалният
кодекс създадоха регламент, при който добросъвестни и коректни към фиска
търговци нерядко са "санкционирани" чрез отказ на данъчните
власти да им възстановят платен ДДС. Този отказ често не е свързан с действия
на търговците, на които се отказва възстановяване на данъчен кредит, а
с твърдени нарушения на техни съконтрахенти.
Тази уредба не отговаря на изискванията на Европейския съд за яснота на
закона и предвидимост на неговото действие. Тя разкъсва логическата, правна
и морална връзка между нарушението и санкцията като негова последица. Парадоксално "наказанието" се
налага на добросъвестни и коректни участници в стопанския оборот, а не
на същинските нарушители.
Въпреки че Конвенцията предоставя максимална дискреция на държавите относно
данъчната регулация, разпоредби и практики, водещи до отнемане на признато
от закона право на данъчен кредит от лица, които не са извършили данъчно
нарушение, не отговарят на изискванията за пропорционалност на държавната
намеса в правото на собственост.
С Решение от 22 януари 2009 г., по жалба № 3991/03 („БУЛВЕС” АД
срещу България”), Съдът в Страсбург прие, че това законодателство
и допълващите го съдебни и административни практики водят до дебалансирана
намеса в правото на собственост, защитено от чл.1 от Протокол 1 на КЗПЧОС.
Визираната в чл.177 от ЗДДС отговорност на добросъвестни участници в стопанския
живот за чужди данъчни задължения не отговаря и на изискванията, залегнали
в правото на Европейския съюз и в релевантната практика на Съда на европейските
общности за правна сигурност, пропорционалност на намесата и зачитане на
човешките права. Според чл.177 от ЗДДС:
(1) Регистрирано лице - получател по облагаема
доставка, отговаря за дължимия и невнесен данък от друго регистрирано
лице, доколкото е ползвало право на приспадане на данъчен кредит, свързан
пряко или косвено с дължимия и невнесен данък.
Този нормотворчески подход на българския законодател драматично се конфронтира
с европейски правни стандарти, обективирани в The First Council Directive
67/227/EEC of 11 April 1967 on the harmonisation of legislation of Member
States concerning turnover taxes (OJ, English Special Edition 1967, p.
14), as amended by Sixth Council Directive 77/388/EEC of 17 May 1977 on
the harmonisation of the laws of the Member States relating to turnover
taxes –Common system of value added tax: uniform basis of assessment
(OJ 1977 L 145, p. 1, ‘the First Directive’), and The Sixth
Directive 77/388, as amended by Council Directive 95/7/EC of 10 April
1995 (OJ 1995 L 102, p. 18, ‘the Sixth Directive’), както
и с Решението от 12 януари 2006 г. на Съда в Люксембург по делото Optigen
Ltd (C-354/03), Fulcrum Electronics Ltd (C-355/03), Bond
House Systems Ltd (C-484/03) v. Commissioners of Customs & Excise.
1.3. Таванът на пенсиите (КСО)
Друг законодателен проблем е свързан с т.нар. “таван
на пенсиите”, регламентиран в Кодекса за социално осигуряване (КСО).
От една страна, Кодексът въвежда принцип за пропорционалност на размера
на пенсиите с големината на пенсионно-осигурителните вноски и с продължителността
на осигурителния стаж. От друга страна, §6 от Преходните и заключителни
разпоредби на КСО ограничава максималния размер на пенсиите, ощетявайки
точно хората, които са работили най-дълго, при най-тежки условия и са плащали
най-високи осигурителни вноски.
С Решение от 10 ноември 2009 г. ЕСПЧ de facto прие за допустими оплакванията
на 8 български граждани за нарушение на правото им на собственост и на
равно третиране, произтичащи от този регламент. Поради това, останалите
над 42 000 пенсионери, ощетени от „тавана” на пенсиите, имат
съвсем реални шансове за успех в Страсбург.
1.4. Законът за специалните разузнавателни средства (ЗСРС)
Потенциал за правозащитни проблеми съдържа и новият Закон за специалните
разузнавателни средства (ЗСРС). Липсата на надежден контрол по отношение
на съхраняването и използването на събраната чрез специалните разузнавателни
средства информация застрашава неприкосновеността на жилището и правото
на личен живот на всяко лице под българска юрисдикция. Илюстративни в разглеждания
аспект са скандалите с подслушването на главния прокурор, на политици,
журналисти и висши магистрати, които, като в сапунен сериал, се разгарят
през няколко месеца.
С Решение от 27.06.2007 г., по жалба № 62540/00 – „Асоциация
за европейска интеграция и права на човека” и Екимджиев срещу България”,
Европейският съд прие, че правозащитните дефекти на ЗСРС правят всеки в
България потенциална жертва на нарушение на чл.8 от ЕК, защитаващ личния
живот, неприкосновеността на дома и кореспонденцията.
Въпреки законодателните промени, провокирани от осъдителното решение,
новият ЗСРС, Законът за електронните съобщения и Наредба № 40, осигуряваща
почти безконтролен достъп на МВР до интернет-кореспонденцията, все по осезаемо
навлизат във все по-интимни сфери на личния ни живот.
1.5. Член 7 от ЗВСВОНИ
Показателен пример е чл.7 от Закона за възстановяване на собствеността
върху одържавени недвижими имоти (ЗВСВОНИ). Обществената потребност от
справедливост и идеята за обезщетяване на собствениците, чиито имоти са
одържавени от комунистическия режим, не получиха адекватен отговор от българския
законодател. Той сътвори неясен, дебалансиран и несправедлив реституционен
регламент, който вместо да възстанови справедливостта „роди” нова
несправедливост.
Въпреки многобройните изменения и атаките пред Конституционния съд, този
нормативен “мутант” лиши от жилища много българи, добросъвестно
закупили държавни апартаменти през 70-те и 80-те години. Ситуацията е абсурдна,
тъй като държавата, чрез съответните общински съвети, първо продава, а
после, чрез съдебните си органи, de facto отнема жилищата от добросъвестни
собственици. Често единствено основание за прилагане на чл.7 са грешки
на държавни служители, отговарящи точно за законността на сделките. Последиците
от техните пропуски се стоварват безмилостно върху купувачите. Жертвите
на чл.7 от ЗВСВОНИ остават без жилищата, в които понякога са родени и са
живели десетилетия наред. Те губят безвъзвратно парите, платени на държавата
при покупката на имота, без да имат право на справедливо обезщетение, поради
проведената от същата държава деноминация на националната парична единица.
Нещо повече, в хипотезиса на чл.7, договорите за покупко-продажба, сключени
с държавата, се обявяват за нищожни. Така, макар и добросъвестни, приобретателите
на бившите държавни жилища се оказват просто техни държатели, без право
на репарация за направените подобрения. Понякога правоимащите по реституция
дори успяват да ги осъдят за пропуснати ползи в размер на пазарния наем,
от влизането в сила на чл.7 от ЗВСВОНИ до освобождаването на имота. Този
законодателен подход накърнява правата на купувачите на държавни жилища
на собственост и на неприкосновеност на дома, които са защитени от ЕК.
Първите девет жалби срещу последиците от приложението на чл.7 от ЗВСВОНИ
бяха обединени за съвместно разглеждане от Европейския съд. С Решение от
15 март 2007 г. Съдът уважи оплакванията на четирима от жалбоподателите
за нарушения на правото на собственост и за липса на ефикасни вътрешноправни
средства за защита срещу това нарушение (чл.1 от Протокол 1 и чл.13 от
ЕКЗПЧОС). Въпреки поправката „Корнезов” в ЗВСВОНИ, все още
български граждани стават жертви на непредвидимите му последици.
1.6. Делото „Кирилова срещу България”
Сходен правозащитен проблем, свързан с правото на собственост, беше разгледан
в Решението на Европейския съд от 9 юни 2005 г. по делото „Кирилова
и други срещу България”. Четиримата жалбоподатели са собственици
на жилищни имоти, които, през осемдесетте години на миналия век, са отчуждени
по ЗТСУ за обществени нужди, свързани с благоустройството. По документи
те са обезщетени с нови жилища, които повече от двадесет години след отчуждаването,
не са построени. След като един от жалбоподателите „спечели” обезщетение
по ЗОДВПГ, в размер на 500 лв., Европейският съд прие, че държавата-ответник
е нарушила правото на собственост на всички жалбоподатели и не им е предоставила
ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу това нарушение. Макар
че правозащитният проблем възниква преди тридесетина години, оказа се,
че случаят Кирилова не е изолиран. Решението дава ясна перспектива за всички
подобни казуси, с които е сезиран Европейския съд.
1.7. Законът за вероизповеданията
С Решение от 26 октомври 2000 г. по делото “Хасан и Чауш срещу България”,
Съдът в Страсбург даде пределно ясен за сигнал за държавата, че нейната
намеса в църковните дела трябва да бъде сведена до минимум. България беше
осъдена да заплати общо 20 000 лв. на жалбоподателите заради намеса на
Дирекцията по вероизповедания в организационните проблеми на мюсюлманската
религиозна общност. Този сигнал явно не беше разбран или съзнателно беше
игнориран от българските власти. Въпреки многократните обсъждания на законопроекта
за вероизповеданията в Народното събрание, със съдействието на Конституционния
съд, който de facto отказа да се произнесе по неговата конституционосъобразност,
в края на 2002 г., беше приет нов Закон за вероизповеданията. Той е откровено
дискриминационен по отношение на т.нар. “нетрадиционни вероизповедания” и
спрямо свещенослужителите от Синода на Инокентий. Ето защо познаващите
последователната практика на Европейския съд не бяха изненадани от осъдителното
решение от 22 януари 2009 г. по жалба на свещеници от т.нар. „алтернативен” Синод.
Истинска изненада беше само реакцията на българския президент, който отиде
при руския патриарх да търси помощ срещу Европейския съд.
1.8. Член 519 от ГПК и Решението по делото „М.Манчева срещу
България”
Седемнадесет години след като "новата" Конституция провъзгласи
България за правова държава, Гражданският процесуален кодекс /ГПК/ не позволява
на гражданите, осъдили държавни учреждения, да търсят принудително изпълнение
на паричните си вземания срещу тях. Ситуацията е явно дискриминационна.
Ако човек дължи нещо на държавата или на нейни монополи, ГПК е безмилостно
ефективен. Редица разпоредби създават разнородни предимства при събирането
на държавните вземания. За сметка на това, според чл.519 и чл.520 от ГПК,
гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да "принуди" държавата
да му се издължи. Той смирено трябва да представи изпълнителния лист пред
финансовите органи на осъдената институция и да чака нейното благоволение.
Според ГПК, ако осъденото учреждение няма пари, то трябва да предвиди плащането
за следващата бюджетна година. Така лошият закон създава неоправдано, от
гледна точка на обществения интерес, процедурно неравенство между правни
субекти с идентично положение в изпълнителния процес. Този юридически и
морален парадокс на ГПК вече е констатиран от Европейския съд в Решението
от 30.09.2004 г. по делото „М.Манчева срещу България”. След
това решение, прогнозите за останалите български дела, засягащи същия проблем,
са категорични. Въпреки това и въпреки последвалите промени в ГПК, дискриминационната
привилегия остана непокътната.
1.9. ЗНЗ и принудителното настаняване в психиатрични заведения
След Д.Върбанов и И.Кепенеров, още четирима българи осъдиха държавата
в Страсбург заради несъответствия между българския Закон за народното здраве
(ЗНЗ) и Европейската конвенция. Съдът констатира, че ЗНЗ не дава надеждни
гаранции срещу произволно лишаване от свобода чрез принудително настаняване
в психиатрични болници.
След решението по делото “Върбанов”, бяха направени известни
корекции в ЗНЗ, които обаче не доведоха до принципно преодоляване на правозащитния
проблем, произтичащ от процедурите по принудително настаняване в специализирани
медицински заведения. Поради това всеки, лишен от свобода, на това основание,
има реални шансове да спечели дело в Европейския съд, за нарушения на чл.5
от КЗПЧОС, визиращ правото на лична свобода и сигурност.
1.10. Делото „Кехайа и други срещу България” и проблемът
със „силата на пресъденото нещо”
На 12.01.2006 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение
по делото „Кехая и други срещу България”. Решението илюстрира
парадоксален, но често срещан правозащитен проблем в реституционните практики
на националните съдилища и налага преосмисляне на персоналните и материални
предели на понятието „сила на пресъдено нещо” в българското
право.
В началото на 90-те години жалбоподателите подават пред местната Поземлената
комисия искания за реституция на около 140 хектара наследствени земеделски
земи, намиращи се в непосредствена близост до язовир “Доспат”.
С Решение от 19.02.1993 г., Поземлената комисия отхвърля исканията. Нейният
отказ е обжалван и отменен от Велинградския районен съд, който признава
жалбоподателите за собственици на земите. Съдебното решение е окончателно
и не подлежи на инстанционен контрол. Въпреки това, няколко месеца по-късно,
главният прокурор инициира процедура по отмяната му.
С Решение от 20.09.1996 г., Върховният касационен съд (ВКС), разглеждайки
спора по същество, отхвърля искането на главния прокурор и оставя в сила
решението на Районен съд - Велинград. В изпълнение на това решение, на
3 февруари 1997 г, Поземлената комисия възстановява правото на собственост
на жалбоподателите. Хората са въведени във владение на наследствените си
имоти и се снабдяват с нотариални актове. Междувременно, Държавното лесничейство
предявява ревандикационна претенция, твърдейки, че реституираната земя
е част от горския фонд. С Решение от 30 април 1998 г., Велинградският районен
съд уважава иска. При обжалването, Пазарджишки окръжен съд постановява
противоположно решение и отхвърля иска. С Решение от 10.10.2000 г., игнорирайки
реституционния ефект на окончателните решения от 29.06.1995 г. и от 20.09.1996
г., ВКС уважава претенциите на Лесничейството.
Причината за тази парадоксална, но често срещана при реституционни дела
ситуация, е доминиращата в съдебната практика формална концепция за субективните
предели на действие на съдебните решения. Според нея, няма процесуална
пречка в делото, водено от Държавното лесничейство, решенията на Велинградския
районен съд от 29.06.1995 г. г. и на ВКС от 20.09.1996 г., по искането
на главния прокурор, да бъдат пренебрегнати, тъй като Лесничейството не
е участвало в тези процеси. Това схващане не държи сметка, че и Лесничейството,
и Прокуратурата са държавни институции. Макар формално да са различни юридически
лица, чрез тях de facto държавата участва и в двете дела, претендирайки
едни и същи права.
От друга страна, в доктрината и в съдебната практика доминира разбиране,
че решенията на Поземлените комисии и на съдилищата, постановени в административните
процедури, нямат сила на пресъдено нещо. Поради това те могат инцидентно
и без ограничения във времето, да бъдат преразглеждани и игнорирани чрез
т.нар. „косвен съдебен контрол”.
Тази „правна рамка” е подложена на унищожителна критика от
Европейския съд. Според него, след като жалбоподателите са доказали още
в първото дело срещу Поземлената комисия правото си на собственост, държавата
няма право, макар и чрез друга своя институция, да оспорва това право.
Макар и допустим, от гледна точка на съдебната ни практика, този подход
е несъвместим с фундаменталните принципи за върховенство на закона и правна
сигурност. Той практически дава „втора възможност” на държавата
да възобнови спор за собственост, който вече е приключил с окончателно
решение.
Поради задължителния си характер, решението на съда в Страсбург налага
промяна в разбиранията за някои аспекти от пределите на „пресъденото
нещо”. Правната теория и съдебната практика в България фиксират ефекта
на съдебното решение само между съда и страните по конкретния спор. Трети
лица, неучаствали в процеса, не са обвързани от него. Това разбиране дава
възможност на различни държавни учреждения последователно да се конституират
като страна по дела с един и същ предмет и да претендират едно и също право,
заобикаляйки субективните ограничения на влязлото в сила съдебно решение.
Така се стига до диаметрално противоположни решения по дела с един и същ
предмет, базирани на едни и същи факти, но с участие на различни „еманации” на
държавата. Тази юридическа „шизофрения” илюстрира изключително
деликатния баланс между нуждата от правна стабилност на съдебните решения
и защитата на лицата, неучаствали в дела, чиито решения засягат правата
им. Европейският съд отчита, че всички национални правни системи признават
ограничения в материалния и персонален обхват на силата на „пресъденото
нещо”. Според него окончателните решения по дела, в които страна
е публична институция, обвързват всички държавни „учреждения”,
независимо дали са били страна в конкретното дело. Съотнесено към делото „Кехайа”,
това означава, че Прокуратурата и Лесничейството са обвързани от първото
решение на Велинградския районен съд, признаващ правото на собственост
на жалбоподателите в делото срещу Поземлената комисия. Игнорирайки неговия
реституционен ефект, националните съдилища са нарушили принципите на справедливия
съдебен процес и правото на жалбоподателите по чл.1 от Протокол 1 на КЗПЧОС.
Впечатляващо е, че решаващите мотиви на Европейския съд напълно кореспондират
с чл.220 ал.1 от ГПК (отм.), според който, освен за страните и за съда,
който го е издал, влязлото в сила решение е задължително „и за
всички други съдилища и учреждения в Републиката”. Явно, европейският
правозащитен стандарт съответства на духа и буквата на ГПК, а проблемът,
както обикновено, произтича от съдебната практика, довела до деформиране
на понятието „сила на пресъденото нещо”. Въпреки че след Решението „Кехайа”,
новите ГПК и АПК детайлизираха уредбата на „пресъденото нещо” и
прецизираха значението на решенията на административния съд за гражданските
спорове (чл.297 – чл.302 от ГПК), виталната съдебна практика възпроизвежда
правозащитни проблеми. Тя позволява на държавата в реституционни дела,
като при „руска рулетка”, чрез различни свои „еманации”,
да инициира поредица от процеси с един и същ предмет. Така практиките на
националните съдилища поставят държавата в привилегировано положение спрямо
гражданите, чиито права перманентно са застрашени от претенции на различни
нейни структури, формално обособени като самостоятелни юридически лица.
Особено вредна в разглеждания аспект е т.4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на
ОСГК на ВКС. Изследвайки силата на пресъдено нещо и пределите на инцидентния
съдебен контрол над реституционните актове, ОСГК, в противоречие със стандарта „Кехайа”,
игнорира въпроса дали третото, неучаствало в реституционната процедура
лице, е частен или публичноправен субект. Така, с общозадължителния си
характер, Решението „легализира” и масовизира това нарушение
на Конвенцията.
1.11. Според чл. 339а от НК:
(1) Който без надлежно разрешение, което се изисква по закон, произвежда,
използва, продава или държи специално техническо средство, предназначено
за негласно събиране на информация, се наказва с лишаване от свобода
до три години.
През 2004 г. бяхме свидетели на два абсурдни „инцидента”,
които по недвусмислен начин илюстрираха съществуващата заплаха за разследващата
журналистика в България:
А) През лятото на 2004 г., в контекста на мащабно журналистическо
разследване на британската обществена медия „ВВС”, двама нейни
журналисти филмират със скрита камера „преговори”, в които
участват членът на Международния олимпийски комитет (МОК) г-н Иван Славков,
сръбският „посредник” Г.Такач и британски „бизнесмени”.
Тема на филмирания разговор са възможностите за „купуване” на
гласове от членове на МОК, подкрепящи кандидатурата на Лондон за домакин
на Олимпийските игри през 2012 г. В заснетите кадри се обсъждат конкретни
парични суми, които, според Славков и Такач, могат да „мотивират” някои
членове на МОК да подкрепят кандидатурата на Лондон. По случая „ВВС” изготвя
филм, озаглавен „Да купиш игрите”, излъчен в предаването „Панорама” на
същата телевизия. Филмът е излъчен и в България. Той предизвиква грандиозен
международен скандал в спортните среди. В резултат от неговото излъчване,
членството на Иван Славков в МОК е „замразено” и са му отнети
всички привилегии, произтичащи от него. Славков дори не е допуснат да присъства
в служебно качество на Олимпийските игри в Атина през август 2004 г.
Вместо българските власти да започнат разследване срещу г-н Славков за
корупция или за злоупотреба със служебно положение, на 28 септември 2004
г. е съобщено, че Софийска градска прокуратура (СГП) започва разследване
срещу „ВВС” и авторите на филма „Да купиш игрите” за
престъпление по чл.339”а” от НК.
Б) На 16 ноември 2004 г., в района на Граничния контролно-пропусквателен
пункт (ГКПП) „Дунав мост” край гр.Русе, е арестуван румънският
журналист Джордже Бухнич. Повод за ареста са открити в него видеозаписващи
устройства.
Непосредствено след ареста на Бухнич е установено, че средствата за видеозапис
са предназначени за подготовка на документален филм, разкриващ корупционни
практики сред граничните и митническите служители на българо-румънската
граница. Въпреки това, журналистът е арестуван и задържан под стража. Нещо
повече, на 17 ноември 2004 г., срещу г-н Бухнич е повдигнато обвинение
по чл.339”а” от НК. На 05.12.2004 г. той е признат за виновен
от Районен съд – гр.Русе в престъпление по чл.339”а” от
НК. Наложено му е наказание глоба в размер на 1 000 лв. Въпреки че журналистът
е оправдан от въззивния съд, правозащитният проблем, свързан със злоупотребата
на чл.339”а” от НК, остава.
1.12. Правото на личната свобода по чл.5 от ЕК и новия НПК
Стотици българи се оплакват пред Европейския съд от задържането им под
стража. Десетки са осъдителните решения за нарушения на чл.5 от Конвенцията,
визиращ правото на лична свобода и неприкосновеност. До 1 септември 1999
г., според НПК, тази най-тежка мярка за неотклонение се вземаше еднолично
от прокурор. При обжалване, тя автоматично биваше потвърждавана, ако задържаният
е обвинен в “тежко умишлено престъпление”.
Тази архаична регламентация от времето на Вишински беше коригирана едва
в края на 1999 г., след категоричните решения на Европейския съд по делата “Асенов” и “Николова”.
Мотивите към тези решения разкриха шокиращия факт, че тогава всеки, задържан
под стража в България, би могъл да спечели дело в Страсбург. Тази перспектива
ускори най-радикалната наказателнопроцесуална реформа след началото на
демократичните промени в България. Междувременно, през следващите години,
държавата беше осъдена още многократно за задържане под стража, противоречащо
на Конвенцията (вж. решения по дела „Илийков, Христов, Хамънов, Белчев).
До 6 август 1999 г. мярката за неотклонение “домашен арест” не
подлежеше на съдебно обжалване. Поради това, 7 години след ратифицирането
на Конвенцията, всеки домашен арест беше потенциален повод за осъждане
на държавата от Европейския съд. С решение от 8 юли 2004 г. по делото „Въчев
срещу България” Съдът в Страсбург констатира очевидното несъответствие
между старата уредба на този наказателнопроцесуален институт и чл.5§4
от ЕКПЧОС.
След 6-ти август 1999 г. беше въведен съдебен контрол върху законността
на домашния арест, но не и максимален срок на неговата продължителност.
Различният подход на НПК към “задържането под стража”, чийто
максимален срок на досъдебната фаза е фиксиран и “домашният арест”,
който, от гледна точка на Конвенцията, е само друга форма на “лишаване
от свобода, беше санкциониран с Решението на Европейския съд от 30.09.2004
г. по делото „Иванка Николова срещу България (2)”. Нарушението
се агравира от факта, че ЗОДОВ, в нарушение на чл.5§5 от ЕК, не предвижда
отговорност на държавата за незаконен домашен арест.
За съжаление максимална продължителност на домашния арест не е фиксирана
и в новия НПК, в сила от 29 април 2006 г. За разлика от чл.63 ал.4 от НПК,
който определя максимално допустими срокове на задържането под стража в
досъдебната фаза, законодателят неоправдано „забрави” да определи
съответен лимит за продължителността на домашния арест.
Очевиден и необясним порок в регламентацията на задържането под стража
на съдебната фаза от процеса е възпроизведен в новия НПК. Както чл. 274”б” т.3
и чл.255 от отменения НПК, така и реципрочните разпоредби на чл.256 ал.1
т.2 и чл.270 ал.2 от „новия” НПК директно се конфронтират с
базисен правозащитен стандарт, възприет в практиката на Европейския съд
по чл.5 от ЕК. В множество Решения по български дела Съдът в Страсбург
е подчертавал, че „обоснованото подозрение за извършено престъпление” по
смисъла на чл.5§1 „с” от Конвенцията, е първо и задължително
условие за законността на задържането под стража (вж. решения по дела „Илийков”, „Христов”, „Николов”, „Белчев”, „Янков”, „Хамънов”).
В директно противоречие с този принцип, чл.256 ал.1 т.2 и в чл.270 ал.2
от НПК изрично повеляват, че на съдебната фаза от наказателния процес,
съдът не обсъжда наличието на обосновано предположение за извършено престъпление.
Този законодателен подход е в състояние да генерира огромен брой жалби
пред Европейския съд. Подобно на ситуацията преди 1999 г., всеки задържан
под стража би могъл да разчита на успех в Страсбург, ако националните съдилища
стриктно спазват НПК, а не прилагат директно чл.5§1 (с) от Конвенцията.
1.13. Лишаването от свобода по УБДХ
С Решение от 01.10.2009 г. по делото „Станков срещу България”,
ЕСПЧ прие, че налагането на необжалваемо административното наказание „принудително
задържане в поделенията на МВР” по Указа за борба с дребното хулиганство
(УБДХ) нарушава чл.2 от Протокол № 7 към Конвенцията, гарантиращ двуинстанционност
(право на обжалване) на всички наказателни процедури. Предстои за разглеждане
и жалба на български граждани, според който „общественополезният” труд,
полаган задължително според УБДХ, по време на задържането в поделенията
на МВР, представлява по естеството си „принудителен труд” по
смисъла на чл.4 от КЗПЧОС.
1.14. Срокът за оспорване на бащинство по СК и правото на личен живот
Въпреки съществените промени в СК, в сила от 16.10.2009 г., българският
законодател не промени разпоредбата, според която съпругът може да оспорва
бащинството си само до изтичане на една година от узнаване на раждането
(чл. 62, ал.1 от новия СК). Абсолютният характер на този срок, който не
подлежи на удължаване при никакви „специфични” обстоятелства,
нерядко превръща презумпцията за бащинство в чиста фикция. Този подход
не отговаря на принципната позиция на ЕСПЧ по такива казуси за търсене
на справедлив баланс между правото на личен живот на съпруга и интереса
на детето от установен произход, който е аспект на същото право.
В близките месеци предстои произнасяне на Европейския съд по този принципен
въпрос по жалбата на М.Д. срещу България.
ІІ. Лошите практики
Значителна част от хората, които се обръщат към Съда в Страсбург, са жертва
на витални посттоталитарни практики на българските институции. Като неписани
правила, въведени за улеснение и комфорт на техните създатели, тези практики
са изключително устойчиви и репродуктивни. Често пъти тяхната фактическа
нормативна сила доминира над законите и Конвенцията.
2.1. Прекомерната продължителност на делата
Голям брой български жалби са подадени от хора, на които съдебната система
е демонстрирала своята независимост чрез отказа си да се съобрази с правото
им на правосъдие в “разумен срок”. Съдебните битки, които се
водят в България, нерядко са сравними по времетраене с Троянската война.
Почти всеки българин, чиито дела продължават повече от 4-5 години, има
реални шансове да осъди държавата в Страсбург. Първите спечелени дела за
неразумна продължителност на наказателния процес бяха по жалбите “Илийков”, “Христов” и “Янков”,
а за неоправдано забавяне на гражданско дело – казусът “Джангозов”.
На 8 август 2004 г. държавата беше осъдена от Европейския съд заради често
прилагана от местните съдилища процесуална “клопка”. През 1994
г., в провинциален вестник, е публикувана статия с откровено клеветническо
съдържание срещу жалбоподателя г-н Джангозов. Той търси защита едновременно
от Прокуратурата и Съда. Районният съд използва прокурорската преписка
като основание за спиране на производството по гражданското дело (чл.182 ”д” от
ГПК). От друга страна, следственото дело не приключва до изтичането на
абсолютната погасителна давност за престъплението “клевета”.
По този начин жалбоподателят, опитвайки се да получи от държавата максимално
ефективна гражданскоправна и наказателна защита, в продължение на близо
10 години, е лишен от реален достъп до съд. Делото “Джангозов” става
и първият български казус, по който Европейският съд намира нарушение на
изискването за “разумен срок” в контекста на граждански процес.
В този случай забавянето на гражданския процес струваше на българския данъкоплатец
4 400 евро.
Принципно идентични бяха и оплакванията на г-н Н. Тодоров, който осъди
държавата за аналогичен проблем, възникнал пред пловдивските съдилища (вж.
Решение от 18.01.2005 г.).
2.2. Невъзможността да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди
от неизпълнение на договорни отношения.
Невъзможността да се обезщетяват неимуществени вреди от договорна
отговорност не се съдържа изрично в закона. Тя е изведена от превратното
тълкуване на разпоредбите на ЗЗД относно договорната и деликтната отговорност
и от систематичното място на чл.52 от ЗЗД, поставен в раздела за непозволеното
увреждане.
В практиката си от 60-те и 70-те години, Върховният съд приема, че когато
е налице договор, причинените вреди трябва да се търсят само на плоскостта
на договорната отговорност, която не допуска обезщетение на неимуществените
вреди, а само на „претърпяната загуба и пропуснатата полза”.
В Решение № 1786 от 02.07.1970 г., по гр.д. № 1148/70 г., на І гражданско
отделение, Върховният съд излага пространни мотиви защо, при наличие на
договорно правоотношение, не може да се търси обезщетение за неимуществени
вреди. Според съда:
„От точния разум и общия смисъл на разпоредбите на този член
следва, че дължащото се обезщетение при неизпълнение на едно договорно
задължение обхваща само онези вреди, които намаляват имуществото на
кредитора или не увеличават същото, т. е. само имуществените вреди.
Само такива вреди могат да се изразят в претърпяна загуба или процесуална
полза. При неточно изпълнение на едно договорно задължение в действуващото
ни гражданско право не се предвижда заплащането на неимуществени вреди.
Заплащането на такива по него се предвижда само при непозволено увреждане. Това
следва от обстоятелството, че чл. 52 ЗЗД, в който се говори за обезщетение
за неимуществени вреди, се намира в главата за непозволено увреждане,
и от обстоятелството, че при последното се предвижда пълно обезщетяване
за претърпените вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, а не само в рамките на претърпяна загуба и пропусната
полза, в които рамки се дължи обезщетение при неточно изпълнение на
договорно задължение (вж. чл. 51 ЗЗД и 82 от с. з.). Заплащането
на неимуществени вреди поначало е едно изключение.”
С Тълкувателно решение № 54 от 23.06.1986 г., по гр.дело № 21/86 г., Общото
събрание на гражданските колегии на Върховния съд слага край на възможностите
за справедливо прилагане на закона, като изрично приема, че „продавачът
на вещ с недостатъци не дължи неимуществени вреди, а само имуществени”.
Цитираното становище на ВС е възникнало в условията на „зрелия” социализъм,
когато правата на човека не са на особена почит, а договорите са маргинализирани
като източник на правоотношения. Въпреки очевидната неадекватност на принципите,
заложени в тълкувателното решение, към пазарните условия на демократичната
държава, неговите постулати механично се пренасят и прилагат в качествено
различна социална и правна среда. По парадоксален начин българските граждани
са лишени от право да търсят обезщетение за морални вреди, дори от доставчиците
на топлинна и електрическа енергия. Това е така, защото отношенията между
гражданите и енергийните предприятия са договорни, а вредите, които хората
търпят от спиране на енергозахранването и/или некачествена доставка на
енергия, най-често са неимуществени. Така гражданите са лишени от възможност
да търсят репарация на морални вреди, както от некачествени стоки и услуги,
така и за ежедневно причиняваните им проблеми и притеснения от енергийните
монополисти. Подобен проблем възниква и с възможностите за репариране на
моралните вреди, претърпени от пациенти, тъй като техните отношения с лекари
и болнични заведения също са договорни.
Националното право дава приоритет на формата на правоотношението (договор)
пред същността и тежестта на правонарушението, което често носи белезите
на деликт и дори на престъпление. По силата на това схващане, щом формално
е налице договор, увредената от неизпълнението му страна може да търси
само сравнително „по-меките" форми на отговорност за вредите,
свързани с пороци на действителното облигационно правоотношение. Дори когато
договорът е сключен с измамлива цел или е недействителен на друго основание,
националното право не дава възможност за търсене на по-големи вреди, каквато
съществува при непозволеното увреждане. Даже при договор, признат за нищожен
по вина на една от страните, местното право не признава нито репарация
за неимуществени вреди, нито лихва от момента на опорочаващото договора
действие, каквито са последиците на непозволеното увреждане (вж. чл. 82,
ал.З от ЗЗД).
Националното право и практики не отчитат хипотезите, при които, зад паравана
на облигационната връзка, недобросъвестно договарящата страна извършва
вредоносни деликти и дори престъпления срещу коректния си съконтрагент.
Така се стига до правен и етичен парадокс, при който местното право не
държи сметка и не санкционира недобросъвестността при сключването и неизпълнението
на договорите. Това се прави въпреки очевидния факт, че измамливото неизпълнение
на договор е морално по-укоримо от непредпазливия деликт, защото договорната
измама винаги е предумишлена. От тази гледна точка, нейните последици са
съпоставими и дори по-тежки от тези на деликти, извършени при сходни факти,
но неприкрити под договорна форма.
2.3. Невъзможност да се присъждат обезщетения за неимуществени вреди на юридически лица и еднолични търговци.
Въпреки житейската и правна категоричност на факта, че физическите лица – собственици
на еднолични търговци, както и тези, представляващи търговски дружества,
търпят значителни морални вреди от нарушения срещу техни „фирми”,
българското право не им предоставя право на обезщетение. Тази ситуация,
както и невъзможността да се търси репарация за морални вреди от неизпълнение
на договорни задължения, възпроизвежда многобройни поводи за осъждане на
държавата от Европейския съд.
2.4. Случаят Г.Йовчев и доказването на моралните вреди по българското
право.
На 2 февруари 2006 г., Европейският съд постанови решение по делото „Георги
Йовчев срещу България”. То налага промяна на възприетите от националните
съдилища стандарти за доказване на неимуществените (морални) вреди. Според
доминиращата съдебна практика, всеки, който претендира обезщетение за претърпени „болки
и страдания”, трябва да докаже, че действително е изпитал такива
негативни емоции. Доведен до крайност, този принцип поражда абсурдни ситуации.
Правният формализъм стига до там, че се налага свидетели да доказват, дори
скръбта на родители по загиналите им деца. В конкретния случай Г.Йовчев
се е опитал да осъди Министерство на правосъдието за изключително лошите
хигиенни и битови условия в пловдивския следствен арест, където е задържан
близо 6 месеца. Местните съдилища приемат, че условията в ареста са „нечовешки
и унизителни”, но отхвърлят иска, с аргумента, че г-н Йовчев не е
доказал дали, как и колко е страдал. Този подход противоречи както на житейската
и правна логика, така и на чл.52 от ЗЗД, според който:
„Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост.”
Според Европейския съд, въз основа на доказателства, които
установяват факта на увреждането, би могло, по справедливост, да се присъжда
и обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Само когато се претендира
обезщетение, различно от обичайно приеманото за „справедливо”,
има нужда от самостоятелно доказване на специфичните обстоятелства, обуславящи
такава претенция.
2.5. Условията в местата за лишаване от свобода
Друг тежък правозащитен проблем, който от години фигурира
в докладите на Комитета за предотвратяване на изтезанията, е състоянието
на следствените арести. В тях, при нечовешки хигиенни и битови условия,
месеци наред, пребивават хора, без присъди, които по силата на конституционна
презумпция, са невинни. В България традиционно следствените арести се използват
като извънпроцесуален инструмент процесуална принуда за получаване на “самопризнания” или
на свидетелски показания с твърде съмнителна процесуална стойност. Фактът,
че арестите се използват “за тормоз” беше публично признат
от бившия заместник-министър на правосъдието г-жа Златка Русева. Десетки
са арестантите, заболели от хепатит, туберколоза и други тежки заболявания,
които очакват обезщетение от Европейския съд за нечовешкото отношение на
което са били подложени. Налице са и смъртни случаи. С Решение от 18.01.2005
г., по делото „Кехайов срещу България”, Съдът в Страсбург,
за първи път по българско дело, прие, че условията в следствения арест
на Окръжна следствена служба – Пловдив, при които жалбоподателят
е държан в продължение на близо 6 месеца, са проява на нечовешко и унизително
отношение по смисъла на чл.3 от ЕК. Аналогични бяха изводите на Европейския
съд и в Решението от 30 януари 2003 г. по делото „Борислав Николов” срещу
България” (жалба № 38884/97 г.). Налице са и множество жалби, дори
решения по допустимост, свързани с оплаквания за условията в българските
затвори.
2.6. Полицейското насилие
Най-трагичните български прецеденти пред Европейския съд са провокирани
от неправомерно полицейско насилие. В тях неотменно се възпроизвеждат следните
функционални дефекти в дейността на МВР:
А) Свръхупотреба на сила от полицейски служители.
В основата на този проблем е Законът за МВР, който недостатъчно ясно регламентира
условията за употреба на огнестрелно оръжие. Законът позволява използване
на оръжие и по отношение на лица, които не са въоръжени, не оказват съпротива
и не представляват опасност за никого. По делото “Начова и др. срещу
България”, две момчета от ромски произход бяха разстреляни от служители
на Военна полиция, само защото се отклонили от военна служба и се опитали
да избягат от преследващия ги патрул.
Б) Фактическият отказ на Военна прокуратура да разследва
престъпления, извършени от полицейски служители.
По делата Асенов, Великова, Ангелова и Начова, Казакова, Европейският
съд заключава, че разследването e неефективно и е водено по начин, целящ
по-скоро прикриване на престъпленията. Подобни са констатациите на Съда
и по делото „Осман и Осман срещу България”.
В) Етническа мотивация на полицейското насилие.
През последните четири години България три пъти беше осъдена от Европейския
съд за полицейско насилие, спрямо хора от ромски произход, довело до тяхната
смърт.
Явно шокиран от повтаряемостта на това най-тежко нарушение на Конвенцията
и от липсата на задоволително обяснение от страна на властите за мотивите
на това насилие, по делото “Начова и др. срещу България”, за
първи път в своята практика, Съдът констатира нарушение на чл.14 от ЕКПЧОС,
произтичащо от отказа на местните власти да разследват данните за етническа
мотивация на престъплението.
2.7. Позиция на държавата по повод осъдителните решения на ЕСПЧ
Седемнадесет години след ратификацията на Конвенцията, държавата няма
ясна визия и съгласувана институционална политика относно последиците от
решенията на Европейския съд. По правило тя се движи след събитията. Правителството
прави най-лесното – плаща присъдените обезщетения, които са за сметка
на българските граждани, но нито анализира причините за правозащитния проблем,
довел до осъждането, нито взема адекватни мерки за тяхното елиминиране.
Показателна в разглеждания аспект е позицията на Правителство, което неотменно
апелира Европейският съд да присъжда по-малки обезщетения на българските
граждани, съобразени със стандарта на живот в България. След първото осъдително
решение на съда в Страсбург срещу България по делото „Луканов”,
тогавашният главен прокурор и председателят на ВКС „разясниха” по
националните медии, че решението не е задължително за България и, че тя
няма да го изпълни.
Естествено, държавата плати на наследниците на Луканов. Само откровения
абсурд в тезата на двамата висши магистрати позволи тя да бъде обяснена
в Страсбург като „изгубване в превода”.
Българското законодателство не предвижда нито дисциплинарна, нито имуществена
отговорност за длъжностните лица, чиито действия или бездействия са довели
до осъждането на държавата. Не е търсена отговорност на полицейските служители,
станали причина за осъдителните решения по делата “Асенов”, “Ангелова”, “Великова” и “Начова”,
нито от прокурорите, водели по порочен начин разследването на полицейското
насилие.
Никой не обяви дори за укоримо поведението на магистратите, чиито флагрантни
процесуални нарушения са в основата на осъдителните решения по делата Илийков,
Христов, Янков, Николова, Николов, Белчев, Хамънов и много други. Съвсем
логично тези нарушения се възпроизвеждат от същите съдебни състави, които
демонстрират завидна “независимост” и от Конвенцията, и от
българската Конституция.
След едно от най-значимите осъдителни решения срещу България, постановено
на 22 януари 2009 г., по жалба на свещеници от синода на Инокентий, президентът
на България призна, че е търсил съдействие за отмяна на решението на Съда
от руския патриарх. Явно не се намери кой да каже на г-н Първанов, че нито
руският патриарх, нито „арменският поп”, биха променили категоричната
позиция на Европейския съд за ненамеса на държавата в църковните дела.
ІІІ. Вътрешните средства за защита
3.1. Индивидуална жалба до КС
Единственото мислимо средство за защита срещу лошите закони, генериращи
нарушения на КЗПЧОС, е индивидуалната жалба до Конституционния съд:
Индивидуалната конституционна жалба, съчетана със законодателна промяна,
позволяваща „жертвите” на противоконституционни закони да
получат справедливо обезщетение, би редуцирала значително броя на делата
срещу България пред Европейския съд, тъй като конституционните норми, визиращи
основните права и свободи, почти дословно възпроизвеждат Европейската конвенция
за правата на човека. Поради това значителна част от жалбите до Европейския
съд, съдържащи оплаквания срещу законови разпоредби, противоречащи на Конвенцията,
биха могли да бъдат адресирани до КС под формата на конституционни жалби.
Така би било изпълнено и изискването на Европейския съюз и Съвета на Европа
за изработване на механизми от работещи и по-ефикасни „вътрешни” средства
за защита правата на човека.
Възможността всеки да иска от КС юридическа съпоставка на Конституцията,
отразяваща в най-висока степен исконни обществени ценности, със законодателството,
в което често доминират конюнктурни приоритети, е безусловно достижение
на правовата държава. Неслучайно почти всички „нови” демокрации
в Централна и Източна Европа предоставиха това право на гражданите си,
а конституционното правосъдие зае подобаващо място в обществено-политическия
им живот.
Въпреки очевидната обществена полза от конституционна жалба и подчертано
демократизиращата й роля в посттоталитарното общество, тя се оказа извън
приоритетите на българския законодател.
Според действащата Конституция, право да сезират Конституционния съд (КС)
имат една пета от народните представители, президентът, Министерският съвет,
Върховният касационен съд, Върховният административен съд, Главният прокурор
и Омбудсманът. По данни от интернет – страницата на КС, през 2001
г. той е постановил 17 решения, през 2002 г. и 2003 г. по 13, през 2004
г. – 7, през 2005 г. и 2006 г. по 9, през 2007 г. – 11, през
2008 – 6 и през 2009 - 11. В немалка част от решенията си КС обсъжда „вътрешноведомствени” въпроси
като мандатите на ВСС, на Главния прокурор и на ръководителите на ВАС и
ВКС. Тези решения нямат пряк правозащитен ефект и по правило отразяват
конюнктурното съотношение на политическите сили по върховете на съдебните
йерархии. Друга част от решенията на КС директно се конфронтират с европейски
правни стандарти. Емблематични в тази насока са делото за забраната на
ОМО „Илинден”, както и откази на КС да обяви за противоконституционни „старият” чл.47
от Закона за чужденците, според който експулсирането на чужденци, по съображения,
свързани с националната сигурност, не подлежат на съдебен контрол, чл.7
от ЗВСВОНИ и разпоредби от Закона за вероизповеданията. Така, вместо да
разреши очевидни правозащитни проблеми, КС стана част от тези проблеми
и допринесе за осъждането на България от Европейския съд в Страсбург. Вероятно
поради това, броят на делата пред КС очертава явно намаляване на доверието
в КС, респективно на шансовете за конституционна защита срещу „лошите” закони.
Юридически и морален контрапункт на тази тенденция е стряскащото, лавинообразно
увеличаване на българските жалби пред Европейския съд в Страсбург. Едва
ли случайно, при последните си посещения в България, президентът на Европейския
съд неотменно апелира за създаване на работещи и по-ефикасни национални
механизми за защита на основните права и свободи. В този контекст, идеята
за промяна в Конституцията, даваща право на гражданите пряко да атакуват
противоконституционни закони пред КС, изглежда съвсем уместна. Нещо повече,
осъществяването на тази промяна е съвсем реалистично, тъй като за нея не
би било необходимо свикване на Велико Народно Събрание.
3.2. Жалба за бавност
Единственото вътрешноправно средство за защита срещу прекомерна продължителност
на граждански дела е т.нар. „жалба за бавност”, регламентирана
в чл.255 – чл.257 от ГПК, според които:
Чл. 255. (1) Когато съдът не извърши своевременно
определено процесуално действие, страната може във всяко положение
на делото да подаде молба за определяне на подходящ срок за извършването
му.
(2) Молбата се подава чрез същия съд до горестоящия съд. Съдът,
който разглежда делото, изпраща незабавно молбата заедно със своето
становище до горестоящия съд.
Чл. 256. (1) Когато съдът
извърши незабавно всички действия, посочени в молбата, и съобщи за
това на страната, молбата се смята за оттеглена.
(2) Молбата се изпраща за разглеждане на горестоящия съд, ако в
едноседмичен срок от получаване на съобщението по ал. 1 страната заяви,
че продължава да я поддържа.
Чл. 257. (1) Молбата за
определяне на срок се разглежда от съдия на горестоящия съд в едноседмичен
срок от постъпването й.
(2) Ако съдът установи необосновано забавяне, определя срок за извършване
на действието. В противен случай съдът отхвърля молбата. Определението
не подлежи на обжалване.
Вече в няколко решения по български дела, Европейският съд критикува неефективността
на жалбата за бавност като вътрешноправно средство за защита срещу прекомерна
продължителност на гражданския процес.
По делото Рачеви срещу България (Решение от 23 септември 2004г.)
Европейският съд приема следното:
“98. Средствата за защита, с които разполага жалбоподателят
на национално ниво по отношение на продължителността на процеса, са “ефикасни” по
смисъла на чл.13, ако те “предотвратяват твърдяното нарушение
или неговото продължаване или предвиждат адекватна компенсация за вече
извършено нарушение” (виж Kudla, цит.горе, § 158). Поради
това чл.13 предвижда алтернатива: средството ще бъде определено като “ефикасно”,
ако може да бъде използвано, за да ускори решаването на делото от съдилищата
или да осигури на жалбоподателя адекватна компенсация при вече осъществено
забавяне (виж Mifsud v. France (dec.)[GC], no. 57220/00, ECHR 2002-VIII).
.........
100. В тази връзка Съдът препраща към по-горните си заключения,
базирани на становището на жалбоподателя, че директното приложение
на Конвенцията във вътрешното право, както и жалбата за бавност по
чл.217 от ГПК, не са ефикасни вътрешноправни средства (вж.68 по-горе).
101. Още повече не се установява българското право да предвижда
други средства, чрез които жалбоподателят би могъл да ускори гражданския
процес. В частност, възможността на жалбоподателя да направи неформална
жалба до Министерство на правосъдието или до Висшия съдебен съвет не
може да се определи като правно средство. Възможността да се уведомяват
определени държавни органи за липсата на специални процедури не може
да се определи като ефикасно средство, защото тези сигнали целят да
подтикнат властите да упражнят правомощията си но не дават персонално
право на жалбоподателбя да принуди Държавата да упражни контролните
си функции. (вж. Gibas v. Poland, no. 24559/94г., Решение на Комисията
от 6 септември 1995г., Решения и Доклади 82, p. 76, at p. 82, Kuchar
and Štis v. the Czech Republic (dec.), 37527/97г., 23 май 2000г.,
Horvat, цит.горе, §§ 47 and 64 and Hartman v. the Czech
Republic, no. 53341/99г., § 66, ECHR 2003-VIII).
102. В заключение, Съдът намира, жалбоподателите не са разполагали
с ефикасни вътрешноправни средства за ускоряване на гражданския процес.
От тази гледна точка, адекватна реакция от страна на държавата би била,
по подобие на Италия и Полша, да създаде вътрешен регламент, предвиждащ
справедливо обезщетение на „пострадалите” от бавното правосъдие.
3.3. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ)
Извън маркираните в изложението лоши закони и съдебни практики, Законът
за отговорността на държавата е типичното вътрешно средство за защита на
правата по Конвенцията.
А) Принципът за отговорност на държавата за вреди, причинени
на граждани, е заложен още в социалистическата конституция, в сила до 12
юли 1991 г.
Съгласно чл. 56, ал.1 и ал. 3 от „стария” Основен закон:
„(1) Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни
актове или незаконни служебни действия на нейните органи и длъжностни
лица.
............
(3) Гражданите имат право съобразно условия, установени от закона,
на обезщетение от длъжностните лица за причинените им вреди от незаконно
изпълнение на службата им.”
В съответствие с тази разпоредба, в началото на 1989 г., влезе в сила
Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ).
По разбираеми причини, той започна да се прилага „бавно и полека” едва
след промените в България, при действието на приетата от Великото народно
събрание Конституция от 12 юли 1991 г.
Б) За разлика от Живковата Конституция, „новият” Основен
закон възприе като основен принцип прякото действие на конституционните
разпоредби (чл.5 ал.2). Това означава, че отговорността на държавата може
да се реализира непосредствено, без специална законова уредба, на основание
чл.7 от Конституцията, според който:
„Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове
или действия на нейни органи и длъжностни лица.”
Непредубеденият прочит на цитираната конституционна норма налага извода,
че отговорност за всички вреди, причинени от държавата, могат да търсят
не само гражданите (физически лица), но и всички останали правни субекти – еднолични
търговци, търговски дружества и юридически лица с нестопанска цел.
Това тълкуване е в съответствие и с чл.13 от Европейската конвенция за
защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията), в сила за
България от 7 септември 1992 г.
В) Прякото действие на Конституцията и прогласеният в
нея юридически примат на Конвенцията пред противоречащите й вътрешноправни
норми дадоха пределно ясен сигнал за насоките, в които следва да се тълкува
ЗОДВПГ. За да бъде съобразена разпоредбата на чл.13 от Конвенцията и всеки
правен субект в България да разполага с надеждни ефикасни вътрешни средства
за защита срещу държавата, би следвало да се приеме, че извън приложното
поле на ЗОДВПГ и на специалните норми, визиращи отговорността на държавата,
увредените лица могат да реализират правата си директно, на основание чл.7
от Конституцията.
От процедурен аспект всички дела срещу държавата, включително и тези,
които не попадат в материалния обхват на ЗОДВПГ, би трябвало, по аналогия
на закона, (вж. чл.46 от ЗНА), да се водят по неговите специални процесуални
правила, при субсидиарно приложение на ГПК. Така всеки правен субект би
могъл да търси съдебна защита срещу държавата, при идентични процесуални
условия за нейното реализиране.
Г) Тези принципни изисквания на Конституцията и Конвенцията
са неглижирани в Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Обсъждайки
приложимостта на ЗОДВПГ по отношение на юридическите лица, ОСГК на ВКС
стигна до твърде смущаващ извод. Според него:
„Разпоредбата на чл.7 от Конституцията обаче не е
пряк път за защита. Тя прогласява основен принцип, осъществяването
на който трябва да се уреди със закон. След приемане
на Конституцията от 1991 г. такъв закон не е приет и по отношение
на гражданите ЗОДВПГ изпълнява успешно тази функция.”
Вероятно, изхождайки от необжалваемостта на тълкувателните решения и от
значимостта на институцията, от чието име действат, върховните съдии са
пропуснали да обяснят защо приемат, че „разпоредбата на чл.7
от Конституцията не е пряк път за защита, а принцип, осъществяването на
който трябва да се уреди със закон.” Този извод драстично се
конфронтира с чл.5 ал.2 от Основния закон, според който:
„Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.”
Така след повече от 20 години законотворческо и тълкувателно лутане, ЗОДОВ
не дава надеждна защита срещу много повтарящи се нарушения на Конвенцията.
Д) В генерален план Законът въвежда обща клауза на защита
срещу неправомерни актове, действия или бездействия на администрацията
и изчерпателно изброява седем хипотези, в които се ангажира отговорността
на органи от съдебната система.
Е) Неоправдано отстъпление от принципа за отговорност
на административните органи е изключването на възможността за инцидентно
установяване на незаконосъобразността на административните актове по пътя
на т.нар. „косвен съдебен контрол”. Тя произтича от чл.204,
ал.1 от АПК, към който препраща втората алинея от чл.1 от ЗОДОВ.
Според чл.204, ал.1 от АПК:
„Иск може да се предяви след отмяната на административния
акт по съответния ред.”
Изхождайки от принципа за върховенство на закона (чл.120 ал.1 от Конституцията),
в правната доктрина и в съдебната практика доминира тезата, че освен при
прякото обжалване на административните актове, съдилищата могат инцидентно
да контролират тяхната законосъобразност. Това правомощие на Съда се реализира
в хода на граждански, административни и дори наказателни дела. Без да може
да отменя административния акт, който е от значение за изхода на делото,
всеки съд може, в мотивите на своите решения и определения, да констатира
ad hoc неговата законосъобразност, преценявайки какви са правните му последици
за конкретното дело. Безпричинно този принцип категорично е изключен точно
за хипотезите, при които се търси защита от увреждащи административни актове.
От юридическа и морална гледна точка е парадоксално инцидентният съдебен
контрол да е приложим във всички останали правни сфери, а точно при най-тежките
правонарушения на администрацията той да бъде изключен. Практическа последица
от този нелогичен законодателен подход е неоправданото стесняване на приложното
поле на чл.1 от ЗОДОВ. Извън него остават всички случаи, при които са пропуснати
преклузивните срокове за обжалване на индивидуалните и общите административни
актове.
Ж) Правозащитният проблем, произтичащ от чл.2 на ЗОДОВ,
е в неговата фрагментарност. Както беше посочено, той визира само седем
хипотези на отговорност на държавата за вреди, причинени от органи на съдебната
система.
Особено съществено е отклонението от чл.13 и чл.5§5 от Конвенцията
в т.1 от първата алинея на чл.2. Според нея:
„Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите
на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно:
1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение,
когато то е отменено поради липса на законно основание;”
Явно и тук, като при отговорността на администрацията,
законодателно е изключена възможността за косвен съдебен контрол, който
инцидентно, в производството по ЗОДОВ, да установява противоречие на задържането
под стража с КЗПЧОС. Така извън предметния обхват на ЗОДОВ остават:
- Всяко задържане под стража, което независимо от противоречието му с
Конвенцията, не е отменено „поради липса на законово основание”;
- Задържане под стража, в нарушение на изискването за „разумен
срок” по чл.5§3 от Конвенцията;
- Многообразните „рутинно” допускани нарушения на българските
съдилища в контекста на процедурата „habeas corpus” – чл.5§4
от КЗПЧОС.
Както беше посочено, ЗОДОВ не осигурява защита и срещу прекомерна продължителност
на гражданските и наказателни процедури, водещи до нарушение на чл.6§1
от Конвенцията.
З) Очевидно този проблем може да бъде решен не само законодателно,
но и по тълкувателен път, ако се приеме, че в съответствие с чл.7 от Конституцията
и с чл.13 от КЗПЧОС, държавата отговаря за всички вреди, причинени на граждани,
а ЗОДОВ дава само специфичната процедура и типичните хипотези, при които
се реализира тази отговорност. Нужни са само законодателна воля и правораздавателен
разум. За съжаление, традиционно точно те не достигат.
|
|
