НАЦИОНАЛНИТЕ „ОСОБЕНОСТИ” НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВО – ПРЕДПОСТАВКА ЗА УСПЕШНО ВОДЕНЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИ ДЕЛА ПРЕД ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД В СТРАСБУРГ

адвокат Михаил Екимджиев

            * Въведение

            Настоящето изложение има за цел, без претенция за изчерпателност, да маркира някои конфликтни зони между българското право и правозащитните стандарти, обективирани в практиката на Европейския съд по правата на човека (Съда), като ориентир за успешно водене на стратегически дела в публичен интерес. Сравнителният анализ и прогнозите за успех на правозащитни действия пред Европейския съд се базират най-вече на ключови български „прецеденти”, както и на принципно сходни решения от юриспруденцията на съда в Страсбург.
Европейската конвенция защитава основните права и свободи на човешкия индивид, които са ценностен и морален фундамент на демократичното общество. Тя задължава държавите да създадат ефикасни механизми - институции, законодателство и властови практики, които да гарантират въздържане от намеса или ефективна защита на тези права. Конвенцията създава и специален съд, пред който държавите отговарят, когато нарушат това задължение – Европейския съд по правата на човека.
България ратифицира Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) на 7 септември 1992 г. Съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията, Конвенцията е част от вътрешното право, а нейните норми имат пряко действие и юридически приоритет спрямо противоречащите им национални разпоредби. Така държавата доброволно ограничи суверенитета си, признавайки за задължителна юрисдикцията на Съда и правото на индивидуална жалба. Декларирайки своята съпричастност към общоевропейските демократични и правозащитни ценности, българската държава пое международен публичноправен ангажимент да съблюдава и гарантира основните права и свободи, прогласени от Конвенцията.
За съжаление, близо 14 години след ратифицирането на Конвенцията, нито българското законодателство, нито начинът, по който функционират националните институции, отговарят на правозащитните стандарти на Съда в Страсбург. Това, в генерален план, е основната причина за лавинообразното увеличаване на „българските” жалби през последните години. Неслучайно, съотнесен към броя на населението, техният брой  е впечатляващ.

            * Първите български дела

            Многообразни са случаите и различни са хората, търсещи помощ от  Европейския съд. Показателен в това отношение е фактът, че първият българин, спечелил дело пред Европейския съд, е бившият министър-председател Андрей Луканов. Делото се помни като куриоз в Страсбург с парадоксалната позиция на правителството, което твърдеше, че не носи отговорност за действията “на органите от независимата съдебна власт”.
Емблематична беше и реакцията на такъв “независим орган” по повод на решението по жалбата на г-н Луканов. Тогавашният главен прокурор г-н Татарчев в прав текст заяви, че държавата няма да плати на наследниците на покойния премиер, тъй като решенията на Европейския съд не са задължителни за България. Държавата, разбира се, плати. Само поради юридическата му абсурдност, изявлението на главния прокурор не бе прието сериозно в Съвета на Европа и не предизвика дипломатически проблеми.
Обществената известност на г-н Луканов вероятно създаде впечатление, че само публични личности, с неговите възможности могат да се преборят с държавата в сърцето на Европа. Тази заблуда беше разсеяна от никому неизвестния  Антон Асенов – 16-годишно момче от ромски произход, което стана вторият български гражданин, получил обезщетение от съда в Страсбург, за упражненото срещу него полицейско насилие.

* Кой може и кой търси защита от съда в Страсбург?

            Сравнителният преглед на спечелените дела и на решенията по допустимост в полза на жалбоподателите позволява, макар и твърде условно, профилиране на търсещите защита от Европейския съд.
Това са хора, които, в процедурен аспект, не са разполагали с вътрешноправни средства за защита или са изчерпили тези средства, преминавайки през “Голготата” на българското правосъдие. В морален план те са загубили надежда да получат защита и справедливост от българската държава. Използвам думата “справедливост”, защото нерядко, макар и спазвани стриктно, нашите закони „произвеждат” несправедливост. Една от причините за незащитимостта на държавата пред Европейския съд, са законови норми, които юридически се конфронтират с Конвенцията и с практиката на Съда в Страсбург. Въпреки това, при последните конституционни промени, народните избраници не предоставиха на гражданите право да сезират Конституционния съд (КС) с индивидуална жалба. Глава ІІ от Конституцията, визираща основни права на гражданите, почти дословно възпроизвежда ЕКЗПЧОС. Поради това, индивидуалната жалба до КС би представлявала надеждно вътрешно средство за защита и срещу законите, противоречащи на Конвенцията. Тъй като това средство не беше предоставено на хората, за тях защитата от Европейския съд срещу “лошите” закони остана единствен „полезен ход”.

* Лошите закони

            А) Член 7 от ЗВСВОНИ

Показателен пример е чл.7 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСВОНИ). Обществената потребност от справедливост и идеята за обезщетяване на собствениците, чиито имоти са одържавени от комунистическия режим, не получиха адекватен отговор от българския законодател. Той сътвори неясен, дебалансиран и несправедлив реституционен регламент, чиито последици не кореспондират с понятието “социална справедливост”.
Въпреки многобройните изменения и атаките пред Конституционния съд, този нормативен “мутант” лиши от жилища стотици (вероятно и хиляди) българи, които добросъвестно са купили държавни апартаменти през 70-те и 80-те години. Ситуацията е абсурдна, тъй като държавата, чрез съответните общински съвети, първо  продава, а после, чрез съдебните си органи, de facto отнема жилищата от добросъвестни собственици. Често единствено основание за прилагане на чл.7 са грешки на държавни служители, отговарящи точно за законността на сделките. Последиците от техните пропуски се стоварват безмилостно върху купувачите. Жертвите на чл.7 от ЗВСВОНИ остават без жилищата, в които понякога са родени и са живели десетилетия наред, губят безвъзвратно парите, платени на държавата при покупката на имота, без да имат право на реално и справедливо обезщетение. Този законодателен подход накърнява правото им на собственост и неприкосновеността на жилището, които са обект на защита от ЕК. Това вероятно е най-многобройната група жалбоподатели, които са злепоставени, дори когато законът е приложен точно от националния съд. Първите десет жалби срещу последиците от приложението на чл.7 от ЗВСВОНИ бяха обединени за съвместно разглеждане от Европейския съд. С Решения от 12 май 2005 г. Съдът прие за допустими оплакванията на жалбоподателите за нарушения на правото на собственост и за липса на ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу това нарушение (чл.1 от Протокол 1 и чл.13 от ЕКЗПЧОС).
От гледна точка на практиката на Съда, решението по допустимост практически обуславя изхода на делото в полза на жалбоподателите.

Б) Делото „Кирилова срещу България”

Сходен правозащитен проблем, свързан с правото на собственост на жалбоподателя беше разгледан в Решението на Европейския съд от 9 юни 2005 г. по делото „Кирилова и други срещу България”. Четиримата жалбоподатели са собственици на жилищни имоти, които през осемдесетте години на миналия век са отчуждени по ЗТСУ за обществени нужди, свързани с благоустройството. По документи те са обезщетени с нови жилища, които все още, повече от двадесет години след отчуждаването, не са построени. Европейският съд приема, че държавата-ответник е нарушила правото на собственост на жалбоподателите и не им е предоставила ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу това нарушение.

            В) Делото „Кехайа и други срещу България” и проблемът със „силата на пресъденото нещо”

На 12.01.2006 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по делото „Кехая и други срещу България”.  Решението илюстрира парадоксален, но често срещан правозащитен проблем в реституционните практики на националните съдилища и налага преосмисляне на персоналните и материални предели на понятието „сила на пресъдено нещо” в българското право. Жалбоподатели пред съда в Страсбург са 14 жители на гр. Сърница. В началото на 90-те години те подават пред местната Поземлената комисия искания за реституция на около 140 хектара наследствени земеделски земи, намиращи се в непосредствена близост до язовир “Доспат”. С Решение от 19.02.1993 г., Поземлената комисия отхвърля исканията. Нейният отказ е обжалван и на 29.06.1995 г. е отменен от Велинградския районен съд, който признава жалбоподателите за собственици на земите. Съдебното решение е окончателно и не подлежи на инстанционен контрол. Въпреки това, няколко месеца по-късно, Главният прокурор инициира процедура по отмяната му.
С Решение от 20.09.1996 г., Върховният касационен съд (ВКС), разглеждайки спора по същество, отхвърля искането на Главния прокурор и оставя в сила решението на Районен съд - Велинград. В изпълнение на това решение, на 3 февруари 1997 г, Поземлената комисия възстановява правото на собственост. Хората от Сърница са въведени във владение на наследствените си имоти и се снабдяват с нотариални актове. Междувременно, местното Държавно лесничейство предявява ревандикационна претенция, твърдейки, че реституираната земя е част от горския фонд и поради това е държавна. С Решение от 30 април 1998 г., Велинградският районен съд уважава иска. При обжалването, Пазарджишки окръжен съд постановява противоположно решение  и отхвърля иска. Върховният касационен съд (ВКС) е сезиран с жалба на Държавното лесничейство. С Решение от 10.10.2000 г., игнорирайки реституционния ефект на решенията от 29.06.1995 г. и от 20.09.1996 г., той уважава претенциите на Лесничейството.
Причината за тази парадоксална, но често срещана при реституционни дела ситуация, е доминиращото в съдебната практика формално разбиране за пределите на  действие на съдебните решения. Според него, няма процесуална пречка в делото, водено от Държавното лесничейство, решенията на Велинградския районен съд от 29.06.1995 г. г. и на ВКС от 20.09.1996 г. да бъдат пренебрегнати, тъй като Лесничейството не е участвало в тези процеси. Сред някои магистрати битува и разбирането, че решенията на Поземлените комисии и на съдилищата, постановени в административните процедури по Закона за собствеността и ползването на земеделски земи (ЗСПЗЗ), нямат сила на пресъдено нещо. Поради това те могат инцидентно и без ограничения във времето, да бъдат de facto преразглеждани или игнорирани чрез т.нар. „косвен съдебен контрол”. Това схващане е подложено на унищожителна критика от Европейския съд. Според него, след като държавата, в лицето на Поземлената комисия, е признала жалбоподателите за собственици, тя няма право, макар и чрез друга своя институция, да оспорва или да отрича това им качество. Макар и допустим от гледна точка на  съдебната ни практика, този подход е несъвместим с фундаменталните принципи за върховенство на закона и правна сигурност. Той практически дава „втора възможност” на държавата да възобнови спор за собственост, който вече е приключил с окончателно решение.
Поради задължителния си характер, решението на съда в Страсбург налага промяна в разбиранията за материалните и персонални предели на „пресъденото нещо”. Правната доктрина и съдебната практика фиксират ефекта на дадено съдебно решение само между съда и страните по конкретния спор. Трети лица, неучаствали в процеса, не са обвързани от него. Поради това те могат, в друго дело, без ограничения във времето, да претендират същото право.  Съдът, разглеждащ техния иск, не е обвързан от предходни решения, дори когато  те са с идентичен предмет, стига страните да са различни. Така понякога се стига до диаметрално противоположни решения  по дела с един и същ предмет, базирани на едни и същи факти, но различаващи се по някоя от страните. Тази „юридическа шизофрения” илюстрира изключително деликатния баланс между нуждата от правна стабилност на съдебните решения и защитата на лицата, неучаствали в дадено дело, чието решение засяга правата им. Европейският съд намира компромис между тези „конкурентни” принципи, „разпростирайки” силата на пресъдено нещо на всички съдебни решения спрямо държавните институции. Той отчита, че всички национални правни системи признават ограничения в материалния и персонален обхват на „пресъденото нещо”. Въпреки това Съдът приема за недопустимо държавата, чрез една институция да дава, а чрез друга да отнема права, „финтирайки” персоналните ограничения на влезли в сила съдебни решения чрез различни свои органи. Тъй като държавата, чрез решаващия орган (съд или особена юрисдикция), участва във всички съдебни и квази-съдебни процедури, окончателните решения следва да имат действие спрямо всички държавни „учреждения”, независимо дали те са страни в конкретното дело. Съотнесен към делото „Кехайа”, този принцип означава, че както Поземлените комисии и Прокуратурата, така и Лесничейството, са били обвързани от решението на Велинградския районен съд, признаващ собствеността на жалбоподателите. Игнорирайки неговия реституционен ефект, националните съдилища са нарушили принципите на справедливия съдебен процес и правото на собственост на жалбоподателите.
Впечатляващо е, че решаващите мотиви на Европейския съд напълно кореспондират с чл.220 ал.1 от ГПК. Според тази разпоредба, освен за страните и за съда, който го е издал, влязлото в сила решение е задължително „и за всички други съдилища и учреждения в Републиката”. Явно, европейският правозащитен стандарт съответства на духа и буквата на ГПК, а проблемът, както обикновено, произтича от съдебната практика, довела до деформиране на понятието „сила на  пресъденото нещо”. Възприетото от съдилищата стеснително тълкуване на това понятие максимално облагодетелства  държавата. Само тя може да си позволи, като при „руска рулетка”, чрез различни свои „еманации”, да инициира поредица от процеси с един и същ предмет. Така, практиките на националните съдилища поставят държавата в привилегировано положение спрямо гражданите, чиито права са перманентно застрашени от претенции на различни нейни структури, формално обособени като самостоятелни юридически лица.

Г) Случаят Г.Йовчев и доказването на моралните вреди по българското право.

На 2 февруари 2006 г., Европейският съд, постанови решение по делото „Георги Йовчев срещу България”. То налага промяна на възприетите от националните съдилища стандарти за доказване на неимуществените (морални) вреди. Според доминиращата съдебна практика, всеки, който претендира обезщетение за претърпени „болки и страдания”, трябва да докаже, че действително е изпитал такива негативни емоции. Доведен до крайност, този принцип поражда абсурдни ситуации. Правният формализъм стига до там, че се налага свидетели да доказват, дори скръбта на родители по загиналите им деца. В конкретния случай Г.Йовчев се е опитал да осъди Министерство на правосъдието за изключително лошите хигиенни и битови условия в пловдивския следствен арест, където е задържан близо 6 месеца. Местните съдилища приемат, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърлят иска, с аргумента, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Този подход противоречи както на житейската и правна логика, така и на чл.52 от ЗЗД, според който:

            „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.”

            Европейският съд остро критикува възприетия от българските съдии доказателствен стандарт. Според него:

            „Заключението на националните съдилища се основава на презумпцията, че неимуществените вреди като болки, стрес, фрустрация и безпокойство се доказват само чрез формални, „външни” доказателства. Те не приемат, че доказателствата, разкриващи лошите условия в следствения арест – които са напълно доказани – биха могли също да бъдат използвани, заедно с твърденията на жалбоподателя, като доказателство, че той е преживял трайно психическо страдание в резултат на тези условия. Вместо това, те изискват самостоятелно доказване на претърпените неимуществени вреди. Поради спецификата на  оплакванията, този подход изглежда прекалено формалистичен. Той позволява множество искове, в които страданията нямат обективно, външно проявление (както е в повечето случаи,когато лошите условия на задържането причиняват емоционални травми, но не и физическо нараняване или заболяване), да бъдат отхвърлени като недоказани.

Позицията на Съда в Страсбург налага „обръщане” на българската съдебна практика към духа и буквата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. Винаги, когато бъде установено непозволено увреждане, моралните вреди би трябвало да се презюмират и присъждат „по справедливост”. Нуждата от доказване остава за специфичните случаи, когато страните твърдят, че в конкретната ситуация ищецът е „страдал” повече или по-малко от обичайното и поради това обезщетението за неимуществени вреди би следвало да се различава от обикновено приеманото за „справедливо”.

            Д) Член 399 от ГПК и Решението по делото „М.Манчева срещу България”

Тринадесет години след като "новата" Конституция провъзгласи България за правова държава, Гражданският процесуален кодекс /ГПК/ не позволява на гражданите, които са осъдили държавни учреждения, да търсят принудително изпълнение срещу тях. Ситуацията е явно дискриминационна. Ако човек дължи нещо на държавата или на нейни монополи, ГПК е безмилостно ефективен. Редица разпоредби /чл.157 от ДПК, чл.136 от ЗЗД и др./ създават разнородни предимства при събирането на държавните вземания. За сметка на това, според чл.399 от ГПК, гражданинът не може чрез съдия-изпълнител да "принуди" държавата да му се издължи. Той смирено трябва да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака нейното благоволение. Според ГПК, ако осъденото учреждение няма пари, то трябва да предвиди плащането за следващата бюджетна година. Така "лошият" закон създава неоправдано от гледна точка на обществения интерес процедурно неравенство между правни субекти с идентично положение в изпълнителния процес. Този юридически и морален парадокс на ГПК вече е констатиран от Европейския съд в Решението от 30.09.2004 г. По делото „М.Манчева срещу България”. След това решение, прогнозите за останалите български дела, засягащи същия проблем, са категорични.

            Е) Законът за ДДС и Данъчно-процесуалният кодекс

Законът за данък върху добавената стойност (ЗДДС) и Данъчно-процесуалният кодекс създадоха регламент, при който добросъвестни и коректни към фиска търговци нерядко са "санкционирани" чрез отказ на данъчните власти да им възстановят платен ДДС. Този отказ често не е свързан с действия на търговците, на които се отказва възстановяване на данъчен кредит, а с нарушения на техни съконтрахенти.
Тази уредба не отговаря на изискванията на Европейския съд за яснота на закона и предвидимост на неговото действие. Тя разкъсва логическата, правна и морална връзка между нарушението и санкцията, като негова последица. По парадоксален начин "наказанието" се налага на добросъвестни и коректни участници в стопанския оборот, а не на същинските нарушители.
Въпреки че Конвенцията предоставя максимална дискреция на държавите по отношение на данъчната регулация, разпоредби, водещи de facto до отнемане на признатото от закона право  на възстановяване на данъчен кредит от лица, които не са извършили данъчно нарушение, не отговарят на изискванията за необходимост и  пропорционалност на държавната намеса в правото на собственост по чл. 1 от Протокол 1 на ЕКПЧОС.
През последните 3-4 години Съдът в Страсбург нееднократно е сезиран с такива жалби. Няколко от тях вече са комуникирани на Правителството, като Съдът е уведомил страните, че ще се произнесе едновременно по допустимостта и основателността им. На жалбоподателите е определен срок за предявяване на претенциите за справедливо обезщетение. Макар и без окончателно решение, това процедурно развитие обосновава обнадеждаващи прогнози за успешен развой на делата.

Ж) Таванът на пенсиите (КСО)

Друг законодателен проблем е свързан с т.нар. “таван на пенсиите”, регламентиран в Кодекса за социално осигуряване (КСО). От една страна, Кодексът въвежда принцип за пропорционалност на размера на пенсиите с големината на пенсионно-осигурителните вноски и с продължителността на осигурителния стаж. От друга страна, §6 от преходните и заключителни разпоредби на КСО ограничава максималния размер на пенсиите, ощетявайки точно хората, които са работили най-дълго, при най-тежки условия и са плащали най-високи осигурителни вноски.

            З) Законът за вероизповеданията

С Решение от 26 октомври 2000 г. по делото “Хасан и Чауш срещу България”, Съдът в Страсбург даде пределно ясен за държавата сигнал, че нейната намеса в църковните дела трябва да бъде сведена до минимум. Държавата беше осъдена да заплати общо 20 000 лв. на жалбоподателите заради намесата на Дирекцията по вероизповедания в организационните проблеми на мюсюлманската религиозна общност в България. Очевидно този сигнал не е разбран или съзнателно е игнориран от българските власти. Въпреки многократните обсъждания на законопроекта за вероизповеданията в Народното събрание и със съдействието на Конституционния съд, който de facto отказа да се произнесе по неговата конституционосъобразност, беше приет закон, който е откровено дискриминационен по отношение на т.нар. “нетрадиционни вероизповедания” и спрямо свещенослужителите от бившия Синод на Инокентий. В противоречие с конституционния принцип за свобода на вероизповеданията и отделеност на държавата от религиозните институции, Законът за вероизповеданията практически определи “правилния” Синод и “правилния” патриарх и обяви за тяхно имуществото на Българската православна църква. По този начин, в противоречие с решението на Европейския съд, държавата се намеси в прерогативите на Църковно-народния събор, който единствен може да решава тези въпроси.

си закони. Тъй като срещу тези действия няма ефикасни вътрешноправни средства за защита, десетки свещеници от Синода на Инокентий и миряни, желаещи да извършват религиозните си ритуали пред тях, са потърсили защита от Съда в Страсбург.

И) Правото на личната свобода по чл.5 от ЕК  и новия НПК

Десетки българи се оплакват пред Европейския съд от задържането им под стража. До 1 септември 1999 г., според НПК, тази най-тежка мярка за неотклонение се вземаше еднолично от прокурор. При обжалване, тя автоматично биваше потвърждавана, ако задържаният е обвинен в “тежко умишлено престъпление”.
Тази архаична регламентация от времето на Вишински беше коригирана  едва в края на 1999 г., след  категоричните решения на Европейския съд по делата “Асенов” и “Николова”. Мотивите към тези решения разкриха шокиращия факт,  че тогава всеки, задържан под стража  в България, би могъл да спечели дело в Страсбург. Тази перспектива ускори най-радикалната наказателнопроцесуална реформа от последните години. Междувременно, през следващите години, държавата беше осъдена още многократно за задържане под стража, противоречащо на Конвенцията (вж. решения по дела „Илийков, Христов, Хамънов, Белчев).
До 6 август 1999 г. мярката за неотклонение “домашен арест” не подлежеше на съдебно обжалване. Поради това, 7 години след ратифицирането на Конвенцията, всеки домашен арест беше потенциален повод за осъждане на държавата от Европейския съд. С решение от 8 юли 2004 г. по делото „Въчев срещу България” Съдът в Страсбург констатира очевидното несъответствие между старата уредба на този наказателнопроцесуален институт и чл.5§4 от ЕКПЧОС.
След 6-ти август 1999 г. беше въведен съдебен контрол върху законността на домашния арест, но не и максимален срок на неговата продължителност. Нелогично различният подход на НПК към “задържането под стража”, при което максималният срок на досъдебната фаза е фиксиран и “домашния арест”, който, от гледна точка на Конвенцията, е само друга форма на “лишаване от свобода”, ползваща се с всички процедурни гаранции на чл.5 от Конвенцията, беше санкциониран с Решението на Европейския съд от 30.09.2004 г. по делото „Иванка Николова срещу България (2)”. Нарушението се агравира от факта, че ЗОДВПГ, в нарушение на чл.5§5 от ЕК, не предвижда отговорност на държавата за незаконен домашен арест. На този фон въпросът защо българският законотворец трябваше да чака 7 години, за да промени НПК, въвеждайки съдебен контрол по отношение на домашния арест и защо тези промени не засегнаха всички несъответствия на тази мярка за неотклонение с чл.5 от ЕКПЧОС, звучи риторично.
За съжаление максимална продължителност на домашния арест не е фиксирана и в новия НПК, в сила от 29 април 2006 г. За разлика от чл.63 ал.4 от НПК, който определя максимално допустими срокове на задържането под стража в досъдебната фаза, законодателят неоправдано „забрави” да определи съответен лимит за продължителността на домашния арест.
Очевиден и необясним порок в регламентацията на задържането под стража на съдебната фаза от процеса е възпроизведен в новия НПК. Както  чл. 274”б” т.3 и чл.255 от отменения НПК, така и реципрочните разпоредби на чл.256 ал.1 т.2 и чл.270 ал.2 от „новия” НПК директно се конфронтират с базисен правозащитен стандарт, възприет в практиката на Европейския съд по чл.5 от ЕК. В множество Решения по български дела Съдът в Страсбург е подчертавал, че „обоснованото подозрение за извършено престъпление” по смисъла на чл.5§1 „с” от Конвенцията, е първо и задължително условие за законността на задържането под стража (вж. решения по дела „Илийков”, „Христов”, „Николов”, „Белчев”, „Янков”, „Хамънов”).
В директно противоречие с този принцип,  чл.256 ал.1 т.2 и в чл.270 ал.2 от НПК изрично повеляват, че на съдебната фаза от наказателния процес, съдът не обсъжда наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Този законодателен подход е в състояние да генерира огромен брой жалби пред Европейския съд. Подобно на ситуацията преди 1999 г., всеки задържан под стража, би могъл да разчита на успех в Страсбург, ако националните съдилища стриктно спазват НПК, а не прилагат директно чл.5§1 (с) от Конвенцията.

            Й) Законът за специалните разузнавателни средства (ЗСРС)

Потенциал за правозащитни проблеми, с които е сезиран Съдът в  Страсбург, съдържа и Законът за специалните разузнавателни средства (ЗСРС). Липсата на достатъчно надежден контрол по отношение на съхраняването и използването на събраната чрез специалните разузнавателни средства информация застрашава неприкосновеността  на жилището и правото на личен живот на всеки човек под българска юрисдикция. Илюстративни в разглеждания аспект са скандалите с подслушването на главния прокурор, на политици и висши магистрати, които, като в сапунен сериал,  се разразяват и утихват през 2-3 години, без да бъде търсено и намерено адекватно законодателно решение. По жалба на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”, пред Европейския съд е образувано дело, визиращо правозащитните  дефекти на ЗСРС. В основата на оплакването по чл.8 от ЕК е тезата, че ЗСРС не дава легална възможност на българските граждани да узнаят дали срещу тях са използвани СРС, нито да търсят репарция, ако това използване е било неправомерно. Жалбата е комуникирана на Правителството. Предявени са и претенциите за справедливо обезщетение.

            К) Член 46 от Закона за чужденците

Съгласно чл.46 от Закона за чужденците, принудителните административни мерки, наложени от МВР, включително и експулсирането на чужденци, на основания, свързани с националната сигурност, не подлежат на обжалване. Решението на Европейския съд по делото “Ал Нашиф” показа, че когато експулсирането засяга права, защитени от Конвенцията, липсата на възможност за съдебно обжалване нарушава чл.13 от ЕКПЧОС. След това решение ВАС, позовавайки се директно на Конвенцията, разглежда жалби на чужденци, дори когато в тях няма твърдение за нарушени права по Конвенцията. Точно този „правозащитен” ексцес, който няма основание нито в действащото право, нито в практиката на Европейския съд, доказва, необходимостта от адеквтана законодателна намеса. Традиционната хаотичност в практиката на ВАС едва ли е надеждна гаранция срещу административен  произвол по отношение на чужденци.

            Л) Член 120 ал.2 от Конституцията и необжалваемите административни актове

 Случаят „Ал Нашиф” е илюстративен за тежкия правозащитен проблем, заложен в конституционния компромис с изключението от общата клауза за обжалване на административни актове. Според чл.120 ал.2 от Основния закон:

„Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон.”

Тази резерва ефикасно беше използвана за създаване на закони, изрично изключващи възможността за обжалване на определени категории административни актове. Тези закони очевидно бяха доминирани от политическа целесъобразност и създадоха предпоставки за осъждане на държавата от Европейския съд. Освен чужденците, жертва на административен произвол станаха редица банки, чиито разрешения за банкова дейност бяха отнети с неподлежащи на съдебен контрол актове на БНБ. Подобен беше и режимът за обявяване на банкова несъстоятелност по инициатива на БНБ. При опитите на някои банки да потърсят съдебна защита  срещу БНБ, националните съдилища приеха, че по делата те следва да бъдат представлявани от синдиците, назначени именно от БНБ. Драматичното несъответствие на този подход с правозащитните стандарти на Европейския съд и с принципите на справедливия съдебен процес бяха констатирани от Съда в Решението от 24.11.2005 г. по делото „Капиталбанк срещу България”. Очертаният проблем може да бъде разрешен само чрез промяна в чл.120 ал.2 от Конституцията, предвиждащ съдебен контрол върху всички административни актове, засягащи правата и свободите, защитени от Конвенцията и от българската Конституция.

            М) ЗНЗ и принудителното настаняване в психиатрични заведения

Вече двама  българи – Д.Върбанов и И.Кепенеров осъдиха държавата в Страсбург заради несъответствия между българския Закон за народното здраве (ЗНЗ) и Европейската конвенция. И в двата случая Съдът единодушно прие, че ЗНЗ не дава достатъчно гаранции срещу произволно лишаване от свобода чрез  настаняване  в психиатрични болници.
След решението по делото “Върбанов”, бяха направени известни корекции в ЗНЗ, които обаче не водят до принципно преодоляване на проблема с принудителното настаняване в специализирани медицински заведения. Поради това всеки, лишен от свобода на това основание и сега има реални шансове да спечели дело пред Европейския съд.

* Лошите практики

Значителна част от хората, които се обръщат към Съда в Страсбург са жертва на витални посттоталитарни практики на българските институции. Като неписани правила, въведени за улеснение и комфорт на техните създатели, тези практики са изключително устойчиви и репродуктивни. Често пъти тяхната фактическа нормативна сила доминира над законите и  Конвенцията.

            А) Бавното правосъдие

Голям брой български жалби са подадени от хора, на които съдебната система е демонстрирала своята независимост чрез отказа си да се съобрази с правото им на правосъдие в  “разумен срок”. Съдебните битки, които се водят в България, нерядко са сравними по времетраене с Троянската война. Почти всеки българин, чиито дела продължават повече от 4-5 години, има реални шансове да осъди държавата в Страсбург. Първите спечелени дела за неразумна продължителност на наказателния процес бяха по жалбите “Илийков”, “Христов” и “Янков”, а за неоправдано забавяне на гражданско дело –  казусът “Джангозов”.
На 8 август 2004 г. държавата беше осъдена от Европейския съд заради често прилагана от местните съдилища процесуална “клопка”. През 1994 г., в провинциален вестник е публикувана статия с откровено клеветническо съдържание срещу жалбоподателя г-н Джангозов. Той търси защита едновременно от Прокуратурата и Съда. Районният съд използва  прокурорската преписка като основание за спиране на производството по  гражданското дело (чл. 182”д” от ГПК). От друга страна, следственото дело не приключи до изтичането на абсолютната погасителна давност за престъплението “клевета”. По този начин жалбоподателят, опитвайки се да получи от държавата максимално ефективна гражданскоправна и наказателна защита,  в продължение на близо 10 години, е лишен от реален достъп до съд. Делото “Джангозов” става и първият български казус, по който Европейският съд намира нарушение на изискването за “разумен срок” на делото, в контекста на граждански процес.  В този случай забавянето на гражданския процес струваше на българския данъкоплатец 4 400 евро.
Принципно идентични  са оплакванията на г-н Н.Тодоров, който осъди държавата за аналогичен проблем, възникнал пред пловдивските съдилища (вж. Решение от 18.01.2005 г.).
Вече в няколко решения по български дела Европейският съд критикува неефективността на жалбата за бавност като вътрешноправно средство за защита срещу прекомерна продължителност на гражданския процес.
По делото Рачеви срещу България (Решение от 23 септември 2004г.) Европейският съд приема следното:
“98.  Средствата за защита, с които разполага жалбоподателят на национално ниво по отношение на продължителността на процеса са “ефикасни” по смисъла на чл.13, ако те “предотвратяват твърдяното нарушение или неговото продължаване или предвиждат адекватна компенсация за вече извършено нарушение” (виж Kudla, цит.горе, § 158). Поради това чл.13 предвижда алтернатива: средството ще бъде определено като “ефикасно”, ако може да бъде използвано, за да ускори решаването на делото от съдилищата или да осигури на жалбоподателя адекватна компенсация при вече осъществено забавяне (виж Mifsud v. France (dec.)[GC], no. 57220/00, ECHR 2002-VIII).
            .........
  100.  В тази връзка Съдът препраща към по-горните си заключения, базирани на становището на жалбоподателя, че директното приложение на Конвенцията във вътрешното право, както и жалбата за бавност по чл.217 от ГПК, не са ефикасни вътрешноправни средства (вж.68 по-горе).
             101.  Още повече не се установява българското право да предвижда други средства, чрез които жалбоподателят би могъл да ускори гражданския процес. В частност, възможността на жалбоподателя да направи неформална жалба до Министерство на правосъдието или до Висшия съдебен съвет не може да се определи като правно средство. Възможността да се уведомяват определени държавни органи за липсата на специални процедури не може да се определи като ефикасно средство, защото тези сигнали целят да подтикнат властите да упражнят правомощията си но не дават персонално право на жалбоподателбя да принуди Държавата да упражни контролните си функции. (вж. Gibas v. Poland, no. 24559/94г., Решение на Комисията от 6 септември 1995г., Решения и Доклади 82, p. 76, at p. 82, Kuchar and Stis v. the Czech Republic (dec.), 37527/97г., 23 май 2000г., Horvat, цит.горе, §§ 47 and 64 and Hartman v. the Czech Republic, no. 53341/99г., § 66, ECHR 2003-VIII).
            102.  В заключение, Съдът намира, жалбоподателите не са разполагали с ефикасни вътрешноправни средства за ускоряване на гражданския процес.
От тази гледна точка, адекватна реакция от страна на държавата би била, по подобие на Италия и Полша, да създаде регламент, предвиждащ справедливо обезщетение на „пострадалите” от бавното правосъдие.

            Б) Условията в местата за лишаване от свобода

Друг тежък правозащитен проблем, който от години фигурира в докладите на Комитета за предотвратяване на изтезанията, е състоянието на следствените арести. В тях, при нечовешки хигиенни и битови условия, месеци наред, пребивават хора, без присъди, които по закон са  невинни. В България традиционно следствените арести се използват като извънпроцесуален инструмент за получаване на “самопризнания” или на свидетелски показания с твърде съмнителна процесуална стойност. Фактът, че арестите се използват “за тормоз” беше публично признат от бившия зам.-министър на правосъдието г-жа Златка Русева. Десетки са арестантите, заболели от хепатит, туберколоза и други тежки заболявания, които очакват обезщетение от Европейския съд за нечовешкото отношение на което са били подложени. Налице са и смъртни случаи. С Решението от 18.01.2005 г. по делото „Кехайов срещу България”, Съдът за първи път по българско дело прие, че условията в следствения арест на Окръжна следствена  служба – Пловдив, при които е държан жалбоподателя в продължение на близо 6 месеца са проява на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕК. Налице са и множество жалби, дори решения по допустимост, свързани с оплаквания за условията в българските затвори.

            В) Полицейското насилие

Най-трагичните български прецеденти пред Европейския съд са провокирани от неправомерно полицейско насилие. В тях неотменно се възпроизвеждат следните функционални дефекти в дейността на МВР:
- Свръхупотреба на сила от полицейски служители.
В основата на този проблем е Законът за МВР, който недостатъчно ясно регламентира условията за употреба на огнестрелно оръжие. Законът позволява използване на оръжие и по отношение на лица, които не са въоръжени, не оказват съпротива и не представляват опасност за никого. По делото “Начова и др. срещу България” две момчета от ромски произход бяха разстреляни от служители на Военна полиция, само защото се отклонили от военна служба и се опитали да избягат от преследващия ги патрул.
- Отказът на Военна прокуратура да разследва престъпления, извършени от полицейски служители.
По делата Асенов, Великова, Ангелова и Начова Европейският съд заключава, че разследването e неефективно и е водено по начин, целящ по-скоро прикриване на престъпленията. Подобни са констатациите на Съда и по най-новото Решение, визиращо полицейско насилие – „Осман и Осман срещу България”.
- Етническа мотивация на полицейското насилие.
През последните четири години България три пъти беше осъдена от Европейския съд за полицейско насилие, спрямо хора от ромски произход, довело до тяхната смърт.
Явно шокиран от повтаряемостта на това най-тежко нарушение на Конвенцията и от липсата на задоволително обяснение от страна на властите за мотивите на това насилие, по делото “Начова и др. срещу България”, за първи път в своята практика, Съдът прие, че разстрелът на двете момчета от ромски произход е етнически мотивиран и констатира нарушение на чл.14 от ЕКПЧОС.

* Позицията на държавата

Четиринадесет години след ратификацията на Конвенцията, държавата няма ясна визия и съгласувана институционална политика относно последиците от решенията на Европейския съд. По правило тя се движи след събитията. Правителството прави най-лесното – плаща присъдените обезщетения, които са за сметка на българските граждани, но нито анализира  причините за правозащитния проблем, довел до осъждането, нито взема адекватни мерки за тяхното елиминиране. Повече от две години след решението по делото “Ал Нашиф” Законът за чужденците не е променен. Като не търси радикално решаване на проблемите, довели до осъдителните решения, а предприема палиативни и конюнктурни действия, целящи туширане на техните последици, държавата става част от проблема. Показателна в разглеждания аспект е позицията на Правителство, което апелира Европейският съд да присъжда по-малки обезщетения на българските граждани, съобразени със стандарта на живот в България.
Българското законодателство не предвижда нито дисциплинарна, нито имуществена отговорност за длъжностните лица,  чиито действия или бездействия са довели до осъждането на държавата. Не е търсена отговорност на полицейските служители, станали причина за осъдителните решения по делата “Асенов”, “Ангелова”, “Великова” и “Начова”, нито от прокурорите, водели по порочен начин разследването на полицейското насилие.
Никой не обяви дори за укоримо поведението на магистратите, чиито флагрантни процесуални нарушения са в основата на осъдителните решения по делата Илийков, Христов, Янков, Николова, Николов, Белчев, Хамънов и много други. Съвсем логично тези нарушения се възпроизвеждат от същите съдебни състави, които демонстрират завидна “независимост” и от Конвенцията и от българската Конституция.
Собствен принос за утвърждаването на правата на човека като ценност и обществено благо дава и ген.Бойко Борисов. В интервю от 11 септември 2002 г., дадено пред национален всекидневник, той, в качеството си на Главен секретар на МВР, отговаря на журналистически въпрос, свързан с делата срещу България в Страсбург, по следния начин:
“Ние знаем как да се оправим с адвокатите, дето искат да ходят в Страсбург. Веднага им изкарваме нещата и те се отказват вече да ходят в Страсбург.”
Това отношение на елитни представители на властите към правата на човека, се имитира от органите “по места”, чиито реакции понякога граничат с гротеска. По делото “Асенов”, местни полицаи “съветваха” жалбоподателите да подписват декларации, че не са подавали жалба до Европейксия съд. В резултат от това престараване България беше осъдена и по чл.25 (стар) от Конвенцията, според който държавите по никакъв начин не трябва да препятстват упражняването на правото на индивидуална жалба до Съда.
В последно време, в средите на магистратите, е модно да се отказва на  жалбоподатели и на техни адвокати достъп до делата и възможност за получаване  на копия от документите, необходими за процедурите пред Европейския съд. Проявява се нетипична и неочаквана за сериозността на институциите изобретателност и въображение при мотивирането на тези откази, в рамките на същностната им незаконосъобразност. Този опълченски подход е повсеместен, а неговите последици са предизвестени – държавата отново ще бъде осъдена за препятстване на правото на индивидуална жалба. Това е само един пример как съвсем безпричинно се създават поводи за осъдителни решения, за негативни оценки относно състоянието на правата на човека в България и за дейността на държавните институции.

* Прогнозите

Българските дела пред Европейския съд ще се увеличават докато за българите е по-лесно и по-сигурно да получат право и справедливост в Страсбург, отколкото от националните съдилища. Ако хората вярват, че нашите съдилища бързо и справедливо ще защитават правата им, те не биха имали разумна причина да търсят защита на другия край на континента. Това би могло да се получи само ако бъде извършена същинска съдебна реформа, чиято сърцевина е в промяна на  манталитета и в отношението към правата на човека към човека. Тази реформа е немислима без работеща система от стимули и санкции, без ясни правила за персонална отговорност и без прозрачни критерии за атестиране и професионално израстване на магистратите. Въпреки усилията на няколко души от Правителството, и на няколко „десиденти” в съдебната система, това изглежда утопично.