Правото на свобода и лична неприкосновеност по чл.5
от Европейската конвенция по правата на човека и
необходимостта от радикална промяна на
наказателно-процесуалния кодекс

Михаил Екимджиев

Въпросът за съответствието на националното ни право с ратифицираните от България международни договори и конвенции стои пред българския законодател и националната юриспруденция още от влизането в сила на новата Конституция от 1991 г. В новоприетия Основен закон, за първи път, изрично беше прогласен принципът за пряко и непосредствено действие на ратифицираните от държавата международноправни норми и техния приоритет пред противоречащите им вътрешноправни разпоредби.

Така по силата на Конституцията, държавата се задължи да предприеме всички необходими мерки за привеждане на дейността на националната ни законодателна, правозащитна и правораздавателна система в съответствие с изискванията на ратифицирани от нея международни договори.

За съжаление, през изтеклите години и в тази насока не е направено много. В най-често прилаганите ни закони продължават да „битуват” разпоредби с архаично звучене, неадекватни на драстично променените обществено-политически условия и несъответствуващи на международноправни задължения, поети от държавата.

Въпреки това, тревога буди не толкова състоянието на „заварената” от новата Конституция нормативна база, колкото обезпокоителната тенденция на неглижиране на законодателя към задължението му за съответствие на НОВОПРИЕТИТЕ нормативни актове и АКТУАЛНИТЕ ИЗМЕНЕНИЯ КЪМ ДЕЙСТВУВАЩИТЕ ЗАКОНИ с нормите на инкорпорираното в правната ни система международно публично право.

Типичен пример в тази насока са последните изменения в чл.152 от НПК от 01.06.1995 г., регламентиращи критериите за определяне на най-тежката мярка за неотклонение срещу обвиняемия – „задържане под стража“.

В тези изменения на чл.152 от НПК, националният Законодател не само не постигна съответствие на вътрешните норми с тези от ЕКПЧ и Международния пакт за гражданските и политическите права, но създаде нови основания, въведе нови критерии при определяне мярката за неотклонение „задържане под стража”, с които влезе в конфликт с изискванията на ред международно публичноправни норми с императивен характер.

Актуалността и важността на въпроса за съответствието на критериите за задържане под стража по вътрешното право и тези на международните договори, ратифицирани от България се определя от няколко фактора:

На първо място е изключително високата юридическа и морална стойност на правото на лична свобода, което е от категорията на „ естествените човешки права u“ и поради това неговото ограничаване е изключително деликатен въпрос, при решаването на който, неизбежно се стига до колизия на редица етични, обществени и правни принципи и приоритети. Степента, в която дадена национална правна система съумява да намери „баланс” между тези принципи, е критерий за нейната зрялост и хуманност.

На второ място, въпросът е актуален и поради непрецизността и бланкетния характер на някои от използуваните в чл.152 от НПК критерии за задържане, които създават трудности при преценката на тяхното съответствие с изчерпателно и точно посочените предпоставки, визирани в чл.5 т.1 б „с” от ЕКПЧ. Тези несъвършенства на вътрешната правна уредба на института „задържане под стража” водят до създаването на порочна практика на органите на съдебната власт, която, като непосредствено правоприлагане, още повече се отдалечава от изискванията на Конвенцията.

На трето място, интересът към ЕКПЧ е допълнително провокиран от първото решение на Европейския съд по дело, водено срещу държава от Източна Европа, което беше постановено преди броени дни. Става въпрос за делото „Луканов”, което получи изключително широк обществен и медиен резонанс и стана повод за много, диаметрално противоположни мнения, изразени от водещи за страната магистрати.

Всичко това налага да се обърне особено внимание на въпроса за съотношението между вътрешните и международните норми при определянето на мярката за неотклонение „задържане под стража”. Тази необходимост се подсилва и от липсата на систематизирана информация /теория и практика/, с която практикуващите юристи да разполагат. В тази насока, изключително полезни и навременни се явяват статията на ст.н.с.д-р по право и съдия от Върховния съд Никола Филчев, озаглавена „Задържането под стража на обвиняемия и съдебният контрол върху него”, публикувана в списание „Съвременно право” бр.4/96 г.; разработката на г-жа Екатерина Трендафилова, доктор по право и преподавател по наказателен процес в Софийския университет „Св.Климент Охридски”, озаглавена „Състояние на българското наказателно процесуално право и необходимост от реформа в аспекта на ЕКПЧ” и статията на г-н Румен Ненков – съдия във Върховния касационен съд „Мярката за неотклонение „задържане под стража” по НПК и изискванията на международните договори”, публикувана в сп.”Съвременно право”, бр.2/97 г.

Въпреки задълбочеността и многопосочността на изследваните проблеми в тези разработки, те не могат да дадат изчерпателен отговор на всички възникващи проблеми при преценката на съответствието на нормите от НПК с тези от Конвенцията.

Отделно стои въпросът, че докато няма „български” прецедент с Решение на Европейския съд по тези проблеми, могат да бъдат развивани и защитавани различни авторски концепции.

Прегледът на вътрешноправната регламентация на наказателнопроцесуалния институт „задържане под стража” показва, че тя в много аспекти, излиза извън хипотезите на допустимото ограничаване на правото на свобода, посочени в чл.5 от ЕКПЧ. Конкретизацията и точното определяне на тези несъответствия налагат детайлен анализ на предпоставките, при които свободата на личността може да бъде законосъобразно ограничавана, в контекста на изискванията на ЕКПЧ, респективно според вътрешното право.

1.1. Както вече беше отбелязано, ЕКПЧ поставя защитата на правото на свобода на едно от челните места в системата на основните човешки права. Неслучайно то е регламентирано в чл.5 §1 от ЕКПЧ, непосредствено след правото на живот и свързаните с него забрани за изтезания и нечовешко отношение. Систематичното място на юридическата регламентация на това право в структурата на Конвенцията, доказва неговото приоритетно място в европейския обществен и правов ред, в ценностната система на европейското гражданско общество, което напълно съответствува с духа на европейския хуманизъм.

Ето защо, в Конвенцията, в контекста на чл.5 т.1 от ЕКПЧ, провъзгласяващ правото на свобода и сигурност, в подточки /а; в; с; d; e; f /, като изключения, изчерпателно са посочени шест различни хипотези на допустимо от закона лишаване от свобода. Задържането под стража като мярка за неотклонение и най-интензивна по форма процесуална принуда, кореспондира с чл.5 т.1 б”с” от Конвенцията. Тази разпоредба допуска „ЗАКОНЕН АРЕСТ С ЦЕЛ ДА СЕ ОСИГУРИ ЯВЯВАНЕТО НА ОБВИНЯЕМИЯ ПРЕД ПРЕДВИДЕНАТА В ЗАКОНА ИНСТИТУЦИЯ, ПРИ ОБОСНОВАНО ПОДОЗРЕНИЕ ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ИЛИ КОГАТО ОБОСНОВАНО Е ПРИЗНАТА НЕОБХОДИМОСТТА ДА СЕ ПРЕДОТВРАТИ ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, ИЛИ УКРИВАНЕ СЛЕД ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.”

Според този текст, ОСНОВНАТА ЦЕЛ на задържането под стража е да се осигури явяването на лице, за което има обосновано подозрение, че е извършило престъпление в предвидената в закона институция, а опасността осъществяването на тази цел да бъде осуетено, представлява ПРАВНОТО ОСНОВАНИЕ на самия арест.

Съответствието на чл.5 т.1 б „с” предл. 1 от Конвенцията с чл.147 ал.1 от НПК, регламентиращ целите и процесуалното предназначение на мерките за неотклонение, не буди съмнение. Макар и да не се декларира изрично в чл.147 ал.1 от НПК наличието на „обосновано предположение за извършено престъпление” спрямо конкретно лице като общо основание за законност на наложената мярка за неотклонение, имплицитно се съдържа в този текст. Това е така, защото по българския НПК самата мярка за неотклонение предполага наличието на процесуалната фигура на обвиняемия, т.е. лицето, за чиято виновност в извършване на престъпление от общ характер са събрани ДОСТАТЪЧНО ДОКАЗАТЕЛСТВА /чл.207 ал.1 от НПК/. Макар и формулирано по друг начин, „обоснованото предположение за извършено престъпление”, като общо условие за вземане на мярка за неотклонение е включено и в критериите на НПК.

1.2. По различен начин стои въпросът за съотношението на чл.5 т.1 б „с” от Конвенцията с КОНКРЕТНИТЕ КРИТЕРИИ за задържане под стража, визирани в чл.152 от НПК.

Както вече беше отбелязано, в чл.5 т.1 б”с” от Конвенцията ИЗЧЕРПАТЕЛНО са посочени основанията, при които може да бъде постановен „законен арест”. Това означава, че ВСЯКА СТРАНА, РАТИФИЦИРАЛА ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ НЯМА ПРАВО ДА СЪЗДАВА НОВИ ОСНОВАНИЯ, КАТО ПО ТОЗИ НАЧИН ДА РАЗШИРЯВА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА ЗАДЪРЖАНЕ, ИЗВЪН ИМПЕРАТИВНО ЗАДАДЕНИТЕ ОТ КОНВЕНЦИЯТА РАМКИ.

Анализът на чл.5 т.1 б „ с” от ЕКПЧ показва, че неговата структура се състои от следните моменти:

А/ ЦЕЛ НА ЗАДЪРЖАНЕТО – „осигуряване явяването на обвиняемия пред предвидената в Закона институция”.

Б/ ОБЩО УСЛОВИЕ за задържане под стража – „обосновано подозрение за извършено престъпление”.

В/ СПЕЦИАЛНИ ПРЕДПОСТАВКИ

В.1./ Обосновано призната необходимост да се предотврати извършването на престъпление.

В.2./ Обосновано призната необходимост да се предотврати укриване след извършване на престъплението.

Логическото и юридическо тълкуване на тези разпоредби в тяхната необходима взаимна връзка налага извода, че критериите по б ”А” и б „Б” СА ОБЩИ ПРЕДПОСТАВКИ, КОИТО ЕДНОВРЕМЕННО ТРЯБВА ДА СА НАЛИЦЕ ПРИ ВСИЧКИ ХИПОТЕЗИ НА ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА. Във всеки отделен случай те задължително трябва да бъдат съчетани с обосновано призната необходимост от предотвратяване извършването на престъпление /В.1./, с обосновано призната необходимост от предотвратяване укриването на извършителя /В.2./ и с двете специални предпоставки едновременно.

1.3. Според чл.152 ал.1 от НПК „Мярка за неотклонение „задържане под стража“ се взема за ТЕЖКО УМИШЛЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ”. Тълкувана изолирано, от пръв прочит тази разпоредба създава впечатление, че противоречи на разгледаните критерии от Конвенцията. Това впечатление частично се опровергава от текста на чл.152 ал.2 от НПК, според който „В случаите на ал.1 мярката за неотклонение може да не се вземе, ако няма опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкриването на обективната истина или да извърши друго престъпление”. Тълкуването на чл.152 ал.1 и ал.2 от НПК в тяхната необходима връзка и взаимна зависимост налага извода, че по аргумент на противното на алинея 2, дори при обосновано подозрение за извършено тежко умишлено престъпление, задържането под стража не е задължително. То зависи от конкретната преценка на задържащия орган, която би трябвало да е съобразена с изискванията на ал.2.

Въпреки тази частична корекция в смисъла на чл.152 ал.1 от НПК считаме, че чл.142 ал.2 от НПК СЪЗДАВА ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ПОСТАНОВЯВАНЕТО НА СЪДЕБНИ АКТОВЕ В ПРОТИВОРЕЧИЕ С ИЗИСКВАНИЯТА НА КОНВЕНЦИЯТА ПОНЕ В НЯКОЛКО НАСОКИ:

А/ Използуваната ДИСПОЗИТИВНА ФОРМУЛИРОВКА „МОЖЕ” дава възможност на съдебните органи да постановят „задържане под стража” само при наличието на такъв формален критерий като характера и тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението дори когато няма обосновано призната опасност обвиняемият да извърши престъпление или да се укрие. ТАКА, КРИТЕРИЯТ „ХАРАКТЕР И ТЕЖЕСТ НА ОБВИНЕНИЕТО”, ПРИЛАГАН САМОСТОЯТЕЛНО КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА ЗАДЪРЖАНЕ, БЕЗ ОГЛЕД НА ОПАСНОСТТА ОТ УКРИВАНЕ ИЛИ ИЗВЪРШВАНЕ НА ДРУГО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, ИЗЛИЗА ИЗВЪН РАМКИТЕ НА ЧЛ.5 АЛ.1 Б „С” ОТ КОНВЕНЦИЯТА. Така наложено, задържането под стража не би служило на целите, фиксирани както в чл.5 т.1 от ЕК, така и в чл.147 ал.1 от НПК.

Тук специално трябва да бъде подчертано, че нормата на чл.152 ал.2 от НПК придоби настоящия си диспозитивен характер при последното й изменение от 01.06.1995 г. Използуваната формулировка в предходната редакция на чл.152 ал.2 от НПК, просъществувала от 17.04.1990 г. до 01.06.1995 г. със своя императивен характер, беше далеч по сполучлива и напълно съответствуваше на целите и духа на Конвенцията. Според нея „… мярката за неотклонение по ал.1 не се взема, ако няма опасност обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление”. Възприемайки диспозитивната формулировка „може”, в актуалната редакция на чл.152 ал.1 от НПК, Законодателят буквално възпроизведе текста на същата разпоредба в редакцията й от 15.11.1974 г., което, само по себе си, е показателно за насоката на целените промени.

Б/ Нещо повече, с промяната от 1995 г., в текста на чл.152 ал.2 от НПК беше „ВНЕДРЕНО” И ЕДНО НОВО ДОПЪЛНИТЕЛНО УСЛОВИЕ, което, в съчетание с предпоставките на чл.152 ал.1 от НПК неизбежно води до „задържане”. Това ново условие е „ОПАСНОСТТА ОБВИНЯЕМИЯТ ДА ОСУЕТИ РАЗКРИВАНЕТО НА ОБЕКТИВНАТА ИСТИНА”. Това основание няма точен аналог в чл.5 от Конвенцията. Явно е, че в повечето случаи опитите на обвиняемия да осуети разкриването на обективната истина биха осъществили състава на престъпления срещу правосъдието. Така би се стигнало до „покриване” на този критерий с критерия „опасност от извършване на престъпление”, който съществува както в НПК, така и в Конвенцията. Налице е хипотетична възможност действията на обвиняемия, целящи осуетяване на разкриването на обективната истина да не бъдат съставомерни. Тогава евентуалното задържане под стража на лице, обвинено в тежко умишлено престъпление, за което съществува опасност чрез несъставомерни действия да осуети разкриването на обективната истина, би било в противоречие на чл.5 от ЕКПЧ.

Така, крайно несполучливата законова формулировка на чл.152 ал.2 от НПК води до абсурдни ситуации, при които спрямо обвиняемия се взема най-тежката мярка за процесуална принуда, когато той упражнява свои основни процесуални права като право да не дава обяснения, да прави искания, бележки и възражения, и това поведение се възприема от преценяващия орган като опит да се осуети разкриването на обективната истина.

В/ Смятаме, че самият подход на Законодателя при формулирането на чл.152 ал.1, тълкуван в необходимата му връзка и зависимост от чл.152 ал.2 от НПК, е несполучлив и противоречи на буквата и духа на ЕКПЧ. Това е така, защото тълкуването на чл.5 от Конвенцията налага извода, че мярката за неотклонение „задържане под стража” е едно изключение, което се прилага с точно определена цел и при точно определени предпоставки.

Напротив, чл.152 ал.1 от НПК провъзгласява ПРИНЦИПА, че при тежки умишлени престъпление ЗАДЪРЖАНЕТО Е ПРАВИЛО И ТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОСТАНОВЕНО ПРИ ПЪЛНО ИГНОРИРАНЕ НА ЦЕЛТА НА МЯРКАТА ЗА НЕОТКЛОНЕНИЕ И ОСТАНАЛИТЕ КРИТЕРИИ ЗА ПРЕДВАРИТЕЛЕН АРЕСТ, ВИЗИРАНИ В ЕК И В ЧЛ.152 АЛ.2 ОТ НПК.

1.4. Разпоредбата на чл.152 ал.2 от НПК ПРИВИДНО СЪЗДАВА БАЛАНС между възможностите за задържане и за определяне на друга мярка за неотклонение в хипотезата на чл.152 ал.1 от НПК.

Този баланс обаче е имагинерен и на практика се оказва, че възможностите за определяне на мярка за неотклонение, различна от „задържане под стража”, са силно ограничени. Този ефект е целен и постигнат от Законодателя по няколко начина:

А/ Прогласяване на „ЗАДЪРЖАНЕТО” КАТО ПРИНЦИП в хипотезата на чл.152 ал.1 от НПК, при което възможността за налагане на друга мярка се оказва изключение, зависещо изцяло от волята на преценяващия орган.

Б/ Ограничаване на възможността да бъде взета друга мярка чрез ТРИТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛОВИЯ, визирани в чл.152 ал.2 от НПК, свързани с опасността обвиняемият да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети разкриването на обективната истина.

В/ Самото използуване на ОТРИЦАТЕЛНИ ФОРМУЛИРОВКИ при стилистичната редакция на чл.152 ал.2 от НПК води до негативни промени в процесуалния статус на обвиняемия, в определянето на вида на мярката за неотклонение.

Създава се впечатление, че разпоредбата на чл.152 ал.2 от НПК изисква обвиняемият да докаже пред съответния орган отрицателния факт, че липсва опасност той да се укрие, да извърши друго престъпление, или да осуети разкриването на обективната истина.

За съжаление тази странна логическа и юридическа конструкция беше възприета в няколко акта на ВС на Република България. Особено показателно в тази насока е Определение № 24 от 1995 г. на І н.отделение. В мотивите към това решение е посочено, че при обвинение за тежко умишлено престъпление, мярка за неотклонение „задържане под стража” може да не бъде взета, само АКО НЕСЪЩЕСТВУВА ДОРИ ТЕОРЕТИЧНА ВЪЗМОЖНОСТ ОБВИНЯЕМИЯТ ДА СЕ УКРИЕ, ИЛИ ДА ИЗВЪРШИ ДРУГО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

По този начин много от случаите на задържане под стража, в хипотезата на чл.152 ал.2 от НПК, могат да се окажат постановени в противоречие с чл.5 ал.1 б „с” от ЕК. Това е така, защото и НПК, И ВС ИГНОРИРАТ ИЗИСКВАНЕТО НА КОНВЕНЦИЯТА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА УКРИВАНЕТО НА ОБВИНЯЕМИЯ ИЛИ ИЗВЪРШВАНЕТО НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ДА БЪДЕ ОБОСНОВАНО ПРИЗНАТА. Тъкмо обосноваността преценката на задържащия орган за наличието на опасност обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление НЕ СЪЩЕСТВУВА КАТО КРИТЕРИЙ И НАПЪЛНО СЕ ПРЕНЕБРЕГВА В ЦИТИРАНАТА ПРАКТИКА НА ВС. Следователно, ако обвинението за задържане под стража е взето, без да е налице „ОБОСНОВАНА ПРЕЦЕНКА” тези обстоятелства, то би било в противоречие с изискванията на ЕКПЧ.

ВСИЧКО ИЗЛОЖЕНО ДОТУК, НАЛАГА ИЗВОДА, ЧЕ АКТУАЛНАТА РЕДАКЦИЯ НА ЧЛ.152 АЛ.1 И АЛ.2 ОТ НПК ПРЕЗ 1995 Г. НЕ СЪОТВЕТСТВУВА НА ИЗИСКВАНИЯТА НА ПОЕТИТЕ ОТ БЪЛГАРИЯ МЕЖДУНАРОДНИ ЗАДЪЛЖЕНИЕ. След промените в същите членове от НПК през 1990 г., които максимално приближиха критериите на чл.152 ал.1 и ал.2 до тези от ЕК, макар че тогава тя не беше ратифицирана от България, през 1995 г. българският законодател, абсолютно неоправдано се върна на позициите от преди повече от години.

В РЕЗУЛТАТ НА ТОВА, ПРАВНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ И ОСНОВАНИЯТА ЗА „ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА”, РЕГЛАМЕНТИРАНИ ОТ НПК, СА ЗНАЧИТЕЛНО РАЗШИРЕНИ И ОЧЕВИДНО ИЗЛИЗАТ ИЗВЪН РАМКИТЕ, ФИКСИРАНИ ОТ ИЗИСКВАНИЯТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ДОГОВОРИ.

Ето защо е препоръчително съдебните органи, при определяне на вида на мярката за неотклонение, да не определят „задържане под стража” само при наличие на „обвинение за тежко умишлено престъпление”, когато няма ОБОСНОВАНА ОПАСНОСТ обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление, както и когато обвинението за „тежко умишлено престъпление” е подкрепено само с данни за „опасност от осуетяване на разкриването на обективната истина”, които не сочат на съставомерно поведение на обвиняемия в тази насока.

С актуалната разпоредба на чл.152 ал.3 от НПК /ДВ бр.50 от 01.06.1995 г./ се прие императив за безусловно определяне на мярка за неотклонение „задържане под стража”, когато по отношение на обвиняемия има незавършено производство по обвинение за друго престъпление от общ характер, както и в случаите на рецидив. Тази редакция на разглеждания текст от НПК очевидно противоречи на нормата на чл.5 ал.1 б „с” от Конвенцията. По същество, тя въвежда КАЧЕСТВЕНО НОВИ КРИТЕРИИ, свързани с наличие на предишни осъждания или на „висящо” производство по обвинение за престъпление от общ характер, игнорирайки напълно условията, визирани в Конвенцията и целта на мерките за неотклонение изобщо.

Както точно отбелязва г-н Н.Филчев (Н.Филчев „Задържането под стража на обвиняемия и съдебния контрол върху него” – „Съвременно право”- бр.4/96 г.) „До създаването на тази разпоредба през 1995 г., българският НПК не предвиждаше случай, при който мярката за неотклонение „задържане под стража” да е задължителна. В закона нямаше хипотеза, при която надлежните органи са длъжни да вземат мярка за неотклонение „задържане под стража”, без да отчитат особеностите на конкретния случай”.

Странното е, че точно най-новата редакция на чл.152 ал.3 от НПК, най-драстично противоречи на поетите от България международнопубличноправни задължения. С въвеждането на този нов текст, българският законодател не просто влиза в остра колизия с правни норми от по-висок юридически ранг, но, по същество, ЗАМЕНЯ ЦЕЛИТЕ НА ЗАДЪРЖАНЕТО ПОД СТРАЖА КАТО МЯРКА ЗА НЕОТКЛОНЕНИЕ С ПРЕДВАРИТЕЛНО ЕФЕКТИВНО ИЗТЪРПЯВАНЕ НА ЕДНО ОЩЕ НЕНАЛОЖЕНО НАКАЗАНИЕ. ПО ТОЗИ НАЧИН СЕ СТИГА ДО ПЪЛНО ИГНОРИРАНЕ НА ПРЕЗУМПЦИЯТА ЗА НЕВИНОВНОСТ И ДО ЕДНО ФАКТИЧЕСКО „ПРЕОБРЪЩАНЕ” В ПРОЦЕСУАЛНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА ОБВИНЯЕМИЯ, КОЙТО СЕ ОКАЗВА ОБРЕЧЕН НА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА ДО ПРИКЛЮЧВАНЕТО НА ПРОЦЕСА.

Ето защо, напълно подкрепям мнението на съдия Н.Филчев, че правоприлагащите органи не следва да се позовават на чл.152 ал.3 от НПК, поради прякото му противоречие с чл.9 т.3 от МПГПП и чл.5 от ЕК. Считам за абсолютно уместна и актуална препоръката на съдия Р.Ненков ( Н.Филчев „Задържането под стража на обвиняемия и съдебния контрол върху него” – „Съвременно право”- бр.4/96 г. ) Конституционният съд да упражни правомощието си по чл.149 ал.1 т.4 от Конституцията, което би решило по радикален начин всички спорове по прилагането на тази неадекватна правна норма.

1.6. Разпоредбата на чл.152 ал.4 от НПК регламентира условията за задържане под стража, когато повдигнатото обвинение, за разлика от ал.1 НЕ Е ЗА ТЕЖКО УМИШЛЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. В този случай задържането е допустимо при две хипотези:

· т.1 Когато съществува основателна опасност обвиняемият да се укрие, да извърши друго престъпление, или да осуети разкриването на обективната истина.

· т.2 Обвиняемият няма постоянно местоживеене или не може да се установи самоличността му.

Първата хипотеза, визирана в чл.152 ал.4 т.1 в общи линии кореспондира с критериите на чл.5 т.1 б ”с” от Конвенцията. Както вече стана въпрос в раздел 1.3. от настоящата статия, изключение прави изискването на НПК, свързано с опасността от осуетяване разкриването на обективната истина. По същите причини е препоръчително и в случая на чл.152 ал.4 т.1 предл.3 от НПК, то да не се прилага самостоятелно от съдебните органи при определянето на вида на мярката за неотклонение.

Хипотезата на чл.152 ал.4 т.2 от НПК отново поставя на изпитание магистратите при необходимостта от преценка на съответствието на нейната разпоредба с чл.5 т.1 /с/ от ЕКПЧ.

Както правилно отбелязва д-р Е.Трендафилова (Ек.Трендафилова „Състояние на българското наказателнопроцесуално право и необходимост от реформа в аспекта на ЕКПЧ” . )„… липсата на постоянно местожителство и неустановената самоличност МОГАТ САМО ДА СЪЗДАВАТ ИЗВЕСТНО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ, че лицето няма да се яви пред предвидената в закона институция, НО НЕ И ТВЪРДА УВЕРЕНОСТ”. Ето защо въздигането на една житейски и юридически необоснована презумпция в самостоятелен критерий и основание за ограничаване свободата на личността, неизбежно влиза в конфликт с изчерпателно посочените основания за законен АРЕСТ и с духа на Конвенцията.

1.7. Чл.152 ал.5 от НПК регламентира възможността за обжалване на наложената мярка по съдебен ред, съответствуваща на процедурата „ habeas corpus ”, визирана в чл.5 ал.4 от ЕКПЧ. Според текста от НПК „На задържания се осигурява незабавно възможност да обжалва мярката за неотклонение пред съответния съд”. Тази формулировка напълно кореспондира с цитираната разпоредба от Конвенцията. Потенциал за колизии между НПК и ЕКПЧ се съдържа във второто предложение на чл.152 ал.5, според което „Съдът се произнася в тридневен срок от подаване на жалбата с определение, което е окончателно.”

Първият проблем възниква в резултат на възприетата от Върховния съд на Република България константна практика, според която обжалването пред съд на задържането под стража, на фаза предварително производство, е ЕДНОКРАТНО И ПРИ НЕГО СЪДЪТ МОЖЕ ДА ОБСЪЖДА ЕДИНСТВЕНО ФОРМАЛНАТА ЗАКОНОСЪОБРАЗНОСТ НА ВЗЕТАТА МЯРКА ЗА НЕОТКЛОНЕНИЕ. Както правилно отбелязва съдия Р.Ненков (Р.Ненков „Мярката за неотклонение „задържане под стража” по НПК и изискванията на международните договори”) „Съществуващото у нас правно и фактическо положение е В ОЧЕВИДНО ПРОТИВОРЕЧИЕ с разбирането на европейските институции за смисъла и съдържанието на чл.5 т.4 от ЕКПЧ, според което всяка съществена промяна в релевантните към момента на първоначалното задържане обстоятелства, дава нова възможност на лишеното от свобода лице да търси и получи подобна защита”.

Според същия автор, за да работи в съответствие с изискванията на Конвенцията, органът следва да бъде законово овластен да контролира наличието на всички материалноправни основания за налагането на най-тежката мярка за процесуална принуда. Той трябва да има право да преценява както формалната законосъобразност, така и целесъобразността и обосноваността на задържането, като тази преценка може да бъде периодически преразглеждана през непродължителни времеви интервали. ( вж. „Уинтъруърп срещу Великобритания” /1981г./ )

2. Друго несъответствие възниква между изискванията на Европейския съд в Страсбург и практиката на българските съдилища да разглеждат жалбите срещу задържането под стража и да постановяват определенията по тях В ЗАКРИТИ ЗАСЕДАНИЯ, БЕЗ ПРИЗОВАВАНЕ НА СТРАНИТЕ. Тази практика намира своето законово основание в чл.304 ал.5 във връзка с чл.304 ал.2 от НПК и чл.348 ал.1 от НПК, които налагат закритата съдебна процедура при обжалването на „задържането под стража” като процесуален принцип.

Още през 1986г., по делото „Санчес-Райсе срещу Швейцария”, Европейският съд в Страсбург изрази и обоснова становището си, че ИЗИСКВАНЕТО ЗА „СПРАВЕДЛИВ ПРОЦЕС” И „РАВЕНСТВО НА СТРАНИТЕ”, РЕСПЕКТИВНО НЯКОИ КРИТЕРИИ ЗА СЪСТЕЗАТЕЛНОСТ НА ПРОИЗВОДСТВОТО, ТРЯБВА ДА СА НАЛИЦЕ И В ПРОЦЕДУРАТА ПО „ HABEAS CORPOUS ”. Тази позиция на Европейския съд явно не КОРЕСПОНДИРА с цитираните разпоредби на НПК и възприетата от ВС практика. Едва ли би могла да бъде убедително защитена тезата за някои автори, че възможността да се вземат предвид от съда писмените аргументи на жалбоподателя и писменото становище на прокурора по жалбата, отговаря на изискванията за състезателност на процеса. Тази процесуално нерегламентирана „писмена процедура” едва ли би могла успешно да замени ТАКАВА СЪЩНОСТНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПОНЯТИЕТО „СЪСТЕЗАТЕЛЕН ПРОЦЕС”, КАКВАТО Е ЛИЧНОТО ЯВЯВАНЕ НА СТРАНИТЕ И НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ИЗЛАГАНЕ НА ТЕХНИТЕ АРГУМЕНТИ ПРЕД СЪДА. Това несъответствие става особено явно в процедурата по обжалването на определенията на съда, с които жалбата срещу „задържането” е отхвърлена. Второинстанционното разглеждане на жалбите срещу определения НПК няма строго фиксиран срок и нерядко съдът се произнася след 2-3 месеца. „Закритата съдебна процедура лишава от възможност страните своевременно да изложат пред съда аргументите си, свързани с евентуално новонастъпили факти. Тогава, освен формалният въпрос за състезателност на процеса, отново би могъл да възникне проблем с невъзможността на съда да се произнася по новонастъпилите през горния период обстоятелства, които могат да са от решаващо значение за решението на съда относно „задържането под стража”. Този недостатък би могъл да бъде успешно преодолян само при лично явяване и изслушване на страните. Ето защо, правоприлагащите съдебни органи, би трябвало, поне при второинстанционното разглеждане на жалбите, да се възползуват от процесуалната възможност на чл.348 ал.1 от НПК и да разглеждат подадените частни жалби срещу определенията, потвърждаващи наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”, в открити заседания, след редовно призоваване на страните.

2.1. Друг важен аспект на въпроса за съотношението на наказателнопроцесуалното ни право с изискванията на поетите от държавата международноправни задължения се поставя от разпоредбата на чл.5 т.3 от ЕКПЧ. Според първото предложение на тази норма „Всеки арестуван или лишен от свобода, в съответствие с разпоредбите на точка 1 /с/ на този член, трябва СВОЕВРЕМЕНН ДА БЪДЕ ИЗПРАВЕН ПРЕД СЪДИЯ ИЛИ ДЛЪЖНОСТНО ЛИЦЕ, УПЪЛНОМОЩЕНО ОТ ЗАКОНА ДА ИЗПЪЛНЯВА СЪДЕБНИ ФУНКЦИИ…”.

Конкретният въпрос, който неизбежно възниква пред практикуващия юрист е дали българският наказателен процес предоставя това право на задържания. Отговорът на този въпрос обуславя и отговора на ВЪПРОСА ЗА ЗАКОННОСТТА НА ЗАДЪРЖАНЕТО ПОД СТРАЖА НА ВСИЧКИ ОБВИНЯЕМИ в България, спрямо които най-тежката мярка за процесуална принуда е наложена след ратифицирането на Конвенцията – 07.09.1992 г.

Изводите на българските автори, чиито теоретични изследвания, в една или друга степен, засягат този изключително актуален за България проблем, са разнопосочни.

Според д-р Е.Трендафилова и съдия Н.Филчев, българският НПК не предвижда процедура, която точно да съответствува едновременно и на формалните критерии, визирани в чл.5 т.3 от ЕКПЧ и на практическите изисквания, наложени от няколко решения на Европейския съд, третиращи този въпрос. Според тях формалното „изправяне” на обвиняемия пред следовател или прокурор се извършва при повдигането и предявяването на обвинението, но фактическият процесуален статус на прокурора и следователя не отговаря на критериите, наложени от практиката на Европейския съд и най-вече от мотивите на „емблематичното” в тази насока дело „Шийсер срещу Швейцария” /1979/.

Румен Ненков, в цитираната вече статия, изхождайки от позицията на Европейския съд по същия казус, стига до диаметрално противоположни изводи. Според него, конфликт между чл.5 т.3 от ЕКПЧ и „вътрешния” наказателен процес може да възникне в две хипотези:

А/ Когато обвинението се предявява и задържането се постановява от прокурор, който впоследствие се конституира като държавен обвинител в съдебния стадий на процеса.

Б/ Всякога, когато, вместо предварително следствие, се извършва дознание, по реда на раздел ІV от глава ХІІ на НПК, от помощник-следовател от НСС, който не разполага с изискуемата, според мотивите на Съда към случая „Шийсер”, независимост от изпълнителната власт.

Според г-н Ненков, в общия случай на провеждане на задължителното предварително производство по чл.195 от НПК, следователите и прокурорите, пред които се „изправя” задържания при повдигането на обвинението, притежават както формална принадлежност към съдебната система, така и фактическа ПРОЦЕСУАЛНА САМОСТОЯТЕЛНОСТ И НЕЗАВИСИМОСТ и поради това отговарят напълно на изискванията на чл.5 т.3 от ЕКПЧ.

Това становище не би могло да бъде възприето без много сериозни резерви.

Детайлното разграничаване на процесуалните функции и правомощия на прокурора и следователя по НПК и на техните процесуални роли при извършването на различните следствени действия, води до противоположни изводи.

В подкрепа на това становище следва да се приведат следните аргументи:

1. Мотивите на решението по делото „Шийсер” дават сравнително ясна представа за възприетите от Европейския съд критерии, на които трябва да отговаря едно лице, за да приеме, че то изпълнява съдебни функции по смисъла на чл.5 т.3 от Конвенцията.

Това са преди всичко:

1.1. НЕЗАВИСИМОСТ ОТ ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ И СТРАНИТЕ.

1.2. ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ВЗЕМАТ САМОСТОЯТЕЛНИ РЕШЕНИЯ относно налагането на мярка за неотклонение „задържане под стража”, респективно за нейното изменение.

1.3. ПРОЦЕСУАЛНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ЛИЧНА СРЕЩА НА „СЪДЕБНИЯ ОРГАН” СЪС ЗАДЪРЖАНИЯ И ИЗСЛУШВАНЕ НА НЕГОВИТЕ АРГУМЕНТИ.

На фаза „предварително следствие”, първият процесуално задължителен личен контакт между задържания и представител на съдебната власт се осъществява при акта „предявяване на обвинението”, регламентиран в чл.209 от НПК. По принцип, като процесуално действие, предявяването на обвинението се извършва от следовател от НСС, което е посочено и в цитирания текст от НПК. По изключение, по инициатива на наблюдаващия прокурор, или в изрично предвидените от процесуалния закон хипотези, обвинението може да бъде предявено и от прокурор. /чл.196 ал.2 от НПК/

Логично възниква въпросът доколко прокурорът и най-вече следователят, пред когото често бива изправян обвиняемият при предявяването на обвинението, отговарят на възприетите от Европейския съд критерии.

Безспорно е, че прокурорите, и следователите от НСС, по силата на Закона за съдебната власт, са включени в съдебната система и това ги прави ИНСТИТУЦИОНАЛНО ЗАВИСИМИ от изпълнителната власт.

2. По друг начин стои въпросът с тяхната ПРОЦЕСУАЛНА НЕЗАВИСИМОСТ и предоставената им от Закона възможност да вземат САМОСТОЯТЕЛНИ РЕШЕНИЯ по отношение на „задържането под стража” или, както се изразява г-н Р. Ненков, „ДА СЕ РАЗГЛЕЖДАТ САМОСТОЯТЕЛНО С ПРЕДМЕТА НА ДЕЕЕЛОТО”. По отношение на тези критерии, възприети и от Европейския съд, процесуалният статус на следователите и прокурорите, регламентиран в НПК, е твърде различен и това налага неговото диференцирано разглеждане.

2.1.А . По силата на Закона за съдебната власт, следователите от НСС са самостоятелни и независими магистрати. Тази самостоятелност обаче е преди всичко институционална, разглеждана в контекста на принципа на разделение на властите и функционалната диференцираност на различните държавни институции в системата на съдебната власт.

Разглеждана В ЧИСТО ПРОЦЕСУАЛЕН АСПЕКТ, САМОСТОЯТЕЛНОСТТА НА СЛЕДОВАТЕЛЯ Е СИЛНО ОГРАНИЧЕНА. Това положение е установено с редица императивни разпоредби на НПК: „Според чл.43 ал.2 т.1 от НПК „ПРОКУРОРЪТ РЪКОВОДИ ПРЕДВАНИТЕЛНО ПРОИЗВОДСТВО”. Този принцип добива съвсем конкретни измерения в разпоредбата на чл.48 ал.2 от НПК, според която „При изпълнение на своите задачи следователите и съответните органи на МВР действуват ПОД РЪКОВОДСТВОТО И НАДЗОРА НА ПРОКУРОРА”. Същият принцип се доразвива и в предоставените от закона ОГРАНИЧЕНИ ПРАВОМОЩИЯ НА СЛЕДОВАТЕЛЯ при извършването на определени процесуално следствени действия.

Съгласно чл.201 ал.2 от НПК „Следователят може да вземе или да отмени мярката за неотклонение „задържане под стража” САМО СЪС СЪГЛАСИЕТО НА ПРОКУРОРА. От друга страна, следователят може САМО ДА ПРЕДЛОЖИ замяната на мярката за неотклонение „задържане под стража”, с по-лека, като и в този случай решаващо е становището на прокурора. /чл.201 ал.3 от НПК/.

По подобен начин са лимитирани правата на следователя и при предварителното задържане на заподозрения. В хипотезите на чл.201 и чл.203 от НПК следователят може, без знанието на прокурора, да разпореди задържането на „заподозрения”. Той обаче е длъжен да УВЕДОМИ ПРОКУРОРА за задържането, като му съобщи основанието за това не по-късно от 24 часа и ОТНОВО ПРОКУРОРЪТ Е ОВЛАСТЕН ДА ПОТВЪРДИ ИЛИ ОТМЕНИ ЗАДЪРЖАНЕТО.

Още по-ясно проличава липсата на процесуална самостоятелност на следователя в разпоредбата на чл.208 от НПК

ал./1/ „Когато не е съгласен с указанията на прокурора за привличане на определено лице като обвиняем, за квалификацията на престъплението и за обема на обвинението, следователят може да направи пред по-горния прокурор ПИСМЕНИ ВЪЗРАЖЕНИИЯ”.

ал./2/ „РЕШЕНИЕТО НА ПО-ГОРНИЯ ПРОКУРОР Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЗА СЛЕДОВАТЕЛЯ”.

При приключването на предварителното производство, в заключителното си постановление, следователят излага СВОЕТО МНЕНИЕ за по-нататъшното развитие на наказателния процес. Това мнение не е нито обвързващо, нито дори препоръчително по отношение на последващите действия на наблюдаващия прокурор. След постановяването на заключителното постановление на следователя и предаването на делото на прокуратурата, съдбата на процеса и на обвиняемия са изцяло в зависимост от актовете на прокурора.

Тези примери обосновават тезата, че следователят, В РАМКИТЕ НА НПК, НЕ ПРИТЕЖАВА ДОСТАТЪЧНО ПРОЦЕСУАЛНА САМОСТОЯТЕЛНОСТ И НЕЗАВИСИМОСТ ПО ОТНОШЕНИЕ НА НАБЛЮДАВАЩИЯ ПРОКУРОР. НАПРОТИВ, ТОЧНО ПРИ РЕШАВАНЕТО НА НАЙ-ВАЖНИТЕ ВЪПРОСИ НА ПРЕДВАРИТЕЛНОТО СЛЕДСТВИЕ – вземането на мярка за неотклонение „задържане под стража”, нейната промяна, квалификацията на деянието, обема на обвинението, сроковете и начина на приключване на предварителното производство, ДЕЙСТВИЯТА НА СЛЕДОВАТЕЛЯ СА ЗАВИСИМИ ОТ РЕШЕНИЯТА ИЛИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНИТЕ УКАЗАНИЯ НА НАБЛЮДАВАЩИЯ ПРОКУРОР.

Едва ли процедурните възможности на следователя да прави предложения, писмени възражения или да предлага своето мнение на прокуратурата може да се разглежда като възможност за „самостоятелно разпореждане с предмета на делото”.

Ето защо, следователят, макар и да се среща лично с обвиняемия, в кратък срок след задържането му под стража, каквото е изискването на чл.5 т.3 от Конвенцията, не отговаря на изискванията за независим и самостоятелен орган, осъществяващ съдебни функции, фиксирани в мотивите на Европейския съд по делото „Шийсер срещу Швейцария”.

Това заключение, от своя страна, налага извода, че В ОГРОМНИЯ БРОЙ СЛУЧАИ НА „ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА” В БЪЛГАРИЯ, ТОГАВА КОГАТО ОБВИНЕНИЕТО Е ПРЕДЯВЕНО ОТ СЛЕДОВАТЕЛ, СЕ СТИГА ДО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.5 Т.3 ОТ ЕКПЧ.

2.1.Б. До същия извод, макар и по друг логически път и по силата на други юридически аргументи, се стига и в редките хипотези, при които обвинението се повдига от прокурор.

Безспорно, от гледна точка на независимост и възможности да взема самостоятелни решения, процесуалният статус на прокурора съществено се отличава от този на следователя и максимално се приближава до изискванията, на които трябва да отговаря ”съдебния орган” по смисъла на чл.5 т.3 от Конвенцията.

В този случай възниква проблем от друго естество. По силата на чл.43 ал.1 от НПК прокурорът:

А/ повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер

Б/ ръководи предварителното производство

В/ участвува в съдебното производство като държавен обвинител.

Потенциалът за колизия на интереси се поражда от СПЕСВАНЕТО НА РАЗЛИЧНИТЕ ФУНКЦИИ, КОИТО ИЗПЪЛНЯВА ПРОКУРОРЪТ НА РАЗЛИЧНИТЕ ФАЗИ ОТ НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО. Едва ли може да се аргументира убедително тезата, че представител на държавна институция, която в съдебния процес се конституира като публичен обвинител, може да ръководи предварителното производство обективно и безпристрастно. Самото процесуално качество на прокуратурата като СТРАНА в съдебната фаза на наказателния процес е АБСОЛЮТНО НЕСЪВМЕСТНИМО СЪС СЪЩНОСТТА НА „СЪДЕБНАТА ФУНКЦИЯ”, предполагаща не само формално юридическа безпристрастност и независимост, но и изключването на всички фактически предпоставки за заинтересованост от определени насоки в развитието и изхода на процеса.

Както отбелязва Р. Ненков, анализирайки мотивите на решението по казуса „Шийсер”, основното условие, на което трябва да отговаря органът по чл.5 т.3 от Конвенцията е „ДА Е НЕЗАВИСИМ ОТ ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ И СТРАНИТЕ”. В случая няма просто някаква форма на зависимост, А ПЪЛНО СЛИВАНЕ на органа, които предявява обвинението, определя мярката за неотклонение и като цяло ръководи предварителното производство на страната, осъществяваща обвинителната функция в съдебната фаза на процеса.

От тази гледна точка, не би могло да бъде възприето становището на г-н Ненков, че този конфликт може да се избегне, ако се предвиди „несъвместимост на прокурора като обвинител в съдебния процес, с прокурора като орган на предварителното производство, доколкото фактическото разпределение на функциите съществува и сега в структурата на прокуратурата”. Това е така, защото въпросът не опира до несъвместимостта на акциите, осъществявани на различните стадии на процеса от едно и също физическо лице, а до ПРИНЦИПНА НЕСЪВМЕСТИМОСТ МЕЖДУ ПРОЦЕСУАЛНИ РОЛИ И ФУНКЦИИ, ОСЪЩЕСТВЯВАНИ ОТ ЕДНА И СЪЩА СЪДЕБНА ИНСТИТУЦИЯ В РАЗЛИЧНИТЕ ФАЗИ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС. Смесването на тези процесуални позиции и самата ТЕОРЕТИЧНА ВЪЗМОЖНОСТ прокуратурата, която ръководи предварителното следствие, ДА СЕ КОНСТИТУИРА КАТО СТРАНА в евентуален съдебен процес, воден по същото обвинение, срещу задържаното лице, създава ОСНОВАТЕЛНИ СЪМНЕНИЯ В НЕЙНАТА БЕЗПРИСТРАСТНОСТ при задаването на основните въпроси, определящи процесуалното положение на обвиняемия от предварителното следствие.

Точно в тази насока са и мотивите на две сравнително по-късно решения на Европейския съд в Страсбург по делата „Хубер срещу Швейцария” 1990 г. и „Бринкат срещу Италия”.

За разлика от делото „Шийсер” – 1979 г., по което Съдът зае становище, че само действителното, едновременно упражняване на различни функции може да доведе до нарушение на чл.5 т.3 от ЕКПЧ, в цитираните решения, магистратите в Страсбург приемат, че Е ДОСТАТЪЧНА САМО ТЕОРЕТИЧНАТА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ТАКОВА СМЕСВАНЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИ РОЛИ, ЗА ДА СЕ СТИГНЕ ДО НАРУШЕНИЕ НА КОНВЕНЦИЯТА.

Следователно, процесуалното положение на прокурорите в България, които и без друго често не осъществяват личен контакт със задържаните, не отговаря нито на изискванията за независимост на съдебния орган по чл.5 т.3 от ЕКПЧ, нито на съвременното виждане на Европейския съд по този проблем, отразено в решенията по делата „Хубер срещу Швейцария” – 1990 г. /Ser.А № 34/ и /Бринкат срещу Италия” – 1992 г.

Изложеното дотук в раздел 2 налага следните изводи:

А/ По българския НПК следователите, пред които се изправят задържаните под стража обвиняеми, не могат да изпълняват „съдебните функции” по смисъла на чл.5 т.3 от ЕКПЧ, поради липсата на достатъчна самостоятелност и процесуалната си зависимост от прокуратурата.

Б/ Прокурорите, макар и формално да притежават и процесуална самостоятелност, и независимост, също не отговарят на изискванията на чл.5 т.3 от Конвенцията. От една страна те предявяват обвинението и осъществяват личен контакт със задържания под стража в изключително редки случаи, а от друга страна, в тези случаи, тяхната безпристрастност е подложена на съмнение поради недопустимото смесване на несъвместими процесуални функции, несполучливо регламентирани в НПК.

Равносметката от направените изводи е тревожна. Тя може да бъде обобщена в едно единствено изречение:

„СЛЕД ОФИЦИАЛНОТО РАТИФИЦИРАНЕ НА ЕК /07.09.1992 г./, ВЪВ ВСИЧКИ СЛУЧАИ НА „ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА”, ПОСТАНОВЕНИ В БЪЛГАРИЯ, Е ДОПУСНАТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.5 Т.3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА.

Единственият начин да се преустанови и предотврати непрекъснатото възпроизвеждане на това нарушение Е НЕЗАБАВНА И РЕШИТЕЛНА ЗАКОНОДАТЕЛНА НАМЕСА И ОСНОВНО РЕФОРМИРАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНОПРОЦЕСУАЛНИЯ КОДЕКС до ниво основни принципи и функции.

Само така българската юриспруденция и правозащитната ни система като цяло ще се доближат до изискванията на Европейската конвенция. Само така могат да бъдат преодолени негативните тенденции от несполучливите и палиативни промени в НПК от 1995 г., които не само не доведоха до съответствие с ратифицираните международни договори, но създадоха предпоставки за възраждане на уж забравени ретроградни тенденции, нямащи нищо общо с хуманизма и демокрацията на гражданското общество, към което се стремим.