Делото „Петър Жечев срещу България”
или защо идеите не могат да са противоконституционни

Михаил Екимджиев

Преди месец държавата за пореден път беше осъдена от Европейския съд по правата на човека за нарушаване на правото на мирно сдружаване. Осъждането е резултат от съвсем ненужен отказ на българските съдилища да регистрират през 1997 г. гражданско сдружение, с наименование “Гражданско общество за български интереси, национално достойнство, единение и обединение – за България” (ГОБИНДЕОБ). Жалбоподател пред Съда в Страсбург е лидерът на нерегистрираното сдружение инж. Петър Жечев.

Повод за отказа за регистрация на ГОБИНДЕОБ са някои цели на сдружението, визирани в неговия Устав, предвиждащ, възстановяване на Търновската Конституция и герба на Царство България, както и присъединяване на Македония към България.

Пловдивският окръжен съд и Върховният административен съд приемат, че тези цели противоречат на чл.1,чл.2 и чл.164 от Конституцията, визиращи формата на управление, териториалната цялост и герба на Република България.

Така, след четири осъждания в Страсбург, свързани със забраната на ОМО „Илинден”, мотивирана с противоконституционност на идеята за отделяне на Пиринска Македония, сега България беше осъдена за забрана на сдружение, целящо приобщаване на Македония.
Парадоксът произтича от повърхностното и формално тълкуване на понятието „противоконституционност”, което наши съдии първосигнално прилагат спрямо идеи и идейни платформи на партии и граждански сдружения. Правният стандарт, който Европейският съд налага към „огледалните” казуси „Жечев” и „ОМО „Илинден” е идентичен. Според него идеите и целите на една организация не могат да бъдат противоконституционни, ако средствата за тяхното постигане не противоречат на демократичните принципи. Съотнесен към делото „Жечев”, този принцип означава, че не би било противоконституционно, ако ГОБИНДЕОБ, със законни средства (например референдум), убеди болшинството българи, че целите му са полезни за обществото и предизвика промяна в Основния закон. Противоконституционност би била налице само ако тези идеи се реализират с противозаконни и/или недемократични средства.

Доказателство за обществената приемливост на заложените в Устава на ГОБИНДЕОБ идеи е фактът, че три години след отказа за регистрацията му, през 2001 г., парламентарните избори в Република България бяха спечелени от „Национално движение Симеон Втори”, наречено на българския престолонаследник Симеон Сакскобурготски. Впоследствие „царят” стана и министър-председател. Още преди встъпването му в длъжност, в герба на Републиката, като хералдически символ, беше включена царска корона. Макар и твърде динамични, тези промени адекватно отразяваха обществените нагласи и бяха постигнати по законен ред. Поради това те не предизвикаха политическо напрежение или конституционна криза, а само временно реактивираха обществения дебат за формата на държавното управление (република или монархия).

Тези факти от най-новата ни политическа история доказват тезата, че идеите, сами по себе си, не могат да бъдат толкова опасни, че публичното им излагане и отстояване да бъде санкционирано. Противни на принципите на демокрацията биха могли да бъдат само средствата (действията) за реализиране на дадена идея. Само когато действията, а не идеите, преминат „ръба на закона”, те трябва да бъдат „парирани” от държавата, с подходящи средства. Санкциите и ограниченията, наложени заради самите идеи, или поради публичното им оповестяване, нямат оправдание в демократично общество, базирано на свободата на изразяване на мнения и идейния плурализъм. Идеите не могат да са противоконституционни, защото самата Конституция е „юридическа дефиниция” на доминиращите в даден период обществени нагласи и идеи за политическа система и държавно управление. Действително, като нормативен фундамент на правовата държава, тя е най-устойчива на конюнктурни политически промени. Това обаче не я превръща в „свещена крава” или правна догма. Точно демократичните принципи налагат, при съществени и трайни промени в обществените нагласи, Конституцията да бъде променена, за да бъде гарантирано съответствието й с доминиращите в публичното пространство идеи за държавност. Поради това, заклеймяването на дадена идея като противоконституционна е юридически и морален парадокс. Прилаган от българските съдилища, той води до стагниране и „вкаменяване” на Конституцията, обричащо я на обществено-политическа неадекватност и ретроградност. Силовото ограничаване на идеи, които формално противоречат на действащата Конституция, лишава хората от възможност да променят Основния закон по демократичен път, в съответствие с публичния интерес. Това е отрицание на самата идея за демокрация, което заплашва да превърне Конституцията от нормативен гарант за развитие на демократичното общество и правовата държава в „стигма”, препятстваща тяхната еволюция.

На базата на юридическия стандарт, възприет от Съда в Страсбург по делото „Жечев”, бихме могли по-спокойно и без патриотарска обремененост, да си припомним какво всъщност „каза” Европейският съд на България в четирите дела, спечелени от ОМО „Илинден” и негови подвижници. Посланието е пределно ясно и принципно идентично с това от делото Жечев. То е, че държавата не може да забранява на нейни граждани да се определят като етнически македонци, нито да искат отделяне на Пиринска Македония от България. Тъй като етническата принадлежност е въпрос на самоопределение, със същия успех, тези хора могат да се считат и за марсианци. Ако те успеят, по демократичен път, да убедят мнозинството българи, че отделянето на Пиринска Македония е добро и националноотговорно решение и чрез парламентарни избори или референдум да осъществят тази идея, тя не би била нито противоконституционна, нито недемократична. Обратно, ако те посегнат на българско знаме, дори в най-затънтената паланка, българският закон, с цялата му тежест, трябва да се стовари върху тях. Това е елементарната и очевидна разлика между „противоконституционна” идея и противоконституционно действие. За съжаление тя не беше схваната нито от съдилищата, които рефлекторно отказваха регистрацията на ОМО „Илинден”, нито от „бъкания” с агенти на ДС Конституционен съд, нито от кметовете и полицаите, които пречеха на хора от организацията да поднасят венци на гроба на Сандански.

Според съда в Страсбург, свободата на изразяването на мнения е основа на демократичното общество, предпоставка за неговото развитие и за себеосъществяването на всеки човешки индивид. Тя се прилага не само по отношение на “информации” или “идеи”, които се приемат благосклонно, с безразличие или се смятат за безобидни, но и за такива, които биха могли да обидят, шокират или да предизвикат безпокойство. Това са изискванията на плурализма, толерантността и широтата на светогледа, без които не би могло да съществува “демократично общество”.
По същият начин, свободата на събранията, закрепена в чл. 11 от Конвенцията, закриля демонстрации, които могат да раздразнят или обидят, лица, които са против идеите или исканията, изразени по време на провеждането им.

Резултатът от недалновидната държавна политика и от отказа на българските власти да се съобразят с решенията на Европейския съд е недвусмислен и очевиден. Благодарение на тях 200-300 души, смятащи се за македонци, се сдобиха с ореол на политически мъченици, а в Европа се заговори за репресии срещу „македонско малцинство” в България. При разумен и балансиран политически подход още първите избори биха показали пренебрежимата малочисленост на ОМО „Илинден” и липсата на обществена подкрепа за нейните цели.
За съжаление, за родните политици – „патриоти” беше много по-важно да има набелязан „враг”, който дебне и застрашава националната сигурност. Именно „врагът пред портата” и вдебиленият от чалга и Big brother електорат са най-удобен параван за политическата импотентност и корупцията, на „националноотговорните” лидери, които са истинските проблеми, стоящи пред българското общество.