По делото "ПЕТЪР ЖЕЧЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Страсбург отново ни обясни
защо идеите не могат да са противоконституционни

Михаил Екимджиев

Наскоро България отново беше осъдена от Европейския съд по правата на човека за нарушаване на правото на мирно сдружаване. Този път - заради съвсем ненужен отказ на българските съдилища да регистрират през 1997 г. гражданско сдружение, с наименование "Гражданско общество за български интереси, национално достойнство, единение и обединение - за България" (ГОБИНДЕОБ). Жалбоподател пред Съда в Страсбург е лидерът на нерегистрираното сдружение инж. Петър Жечев.

Българските съдии отказаха да регистрират сдружението, защото в неговия устав беше записано, че то цели възстановяване на Търновската Конституция и монархическото управление на държавата, връщане на герба на Царство България като официален герб на държавата и присъединяване на Македония към България. Пловдивският окръжен съд и Върховният административен съд приеха, че тези цели противоречат на чл. 1, чл. 2 и чл. 164 от Конституцията, според които България е парламентарна република, териториалната й цялост е неприкосновена, а основните елементи на герба са описани.

Така след четири осъждания в Страсбург заради забраната на ОМО "Илинден", мотивирана с противоконституционност на идеята за отделяне на Пиринска Македония, сега България беше осъдена за забрана на сдружение, целящо приобщаване на Македония.

Парадоксът произтича от повърхностното и формално тълкуване на понятието "противоконституционност", което наши съдии първосигнално прилагат спрямо идеи и идейни платформи на партии и сдружения. Правният стандарт, който Европейският съд налага към "огледалните" казуси "Жечев" и "Илинден" е идентичен. Според него  целите на една организация не могат да са противоконституционни, ако средствата за тяхното постигане не противоречат на демократичните принципи. Съотнесен към делото "Жечев", този стандарт означава, че не би било противоконституционно, ако ГОБИНДЕОБ, със законни средства (например референдум), убеди болшинството българи, че идеите му са полезни за обществото и така предизвика желаната промяна.

Доказателство за обществената приемливост на заложените в устава на сдружението цели е фактът, че три години след отказа на регистрацията му, през 2001 г., парламентарните избори в България бяха спечелени от "Национално движение Симеон Втори", наречено на българския престолонаследник Симеон Сакскобурготски. После "царят" стана и министър-председател. Още преди встъпването му в длъжност, в герба на Републиката, като хералдически символ, беше включена царска корона. Макар и твърде динамични, тези промени адекватно отразяваха обществените нагласи и бяха постигнати по законен ред. Поради това те не предизвикаха политическо напрежение или конституционна криза, а само временно реактивираха обществения дебат за формата на държавното управление (република или монархия).
Тези факти от най-новата ни политическа история доказват, че идеите не могат да са противоконституционни, защото самата Конституция е отражение и "юридическа дефиниция" на доминиращите обществени нагласи за политическа система и държавно управление. Действително, като нормативен фундамент на правовата държава, Конституцията е най-устойчива на конюнктурни промени. Това обаче не я превръща в правна догма. Точно демократичните принципи налагат, при съществени и трайни промени в обществото, тя да бъде променяна, за да се гарантира съответствието й с доминиращите възгледи на хората. Ето защо отричането на идеи поради формална противоконституционност заплашва да "вкамени" Основния закон, обричайки го на ретроградност. Така, от нормативен гарант за развитие на обществото и държавата, Конституцията може да се превърне в стигма, препятстваща тяхната еволюция.

Разбира се, свободата на изразяване и разпространяване на идеи не е абсолютна. Държавата трябва да се противопоставя на расистки и ксенофобски тези, отричащи същността на демокрацията. Тя е длъжна да тушира всеки призив към геноцид, етническа нетърпимост или насилие, дори когато той намира широка подкрепа. Принципът на самоограничението задължава правовата държава, чрез относително независимите съдебни органи, да противостои дори на мнозинството, когато неговата воля застрашава базисни ценности като човешкия живот, равенството между хората, расовата и етническа търпимост. Когато обаче „властта" се опълчи срещу свободната воля и  идеите на хората, свързани с държавното устройство и управление, това вече е признак на тоталитаризъм.

На базата на юридическия стандарт, възприет по делото "Жечев", бихме могли по-спокойно и без патриотарска обремененост, да си припомним какво всъщност "каза" Европейският съд на българските власти в делата, спечелени от ОМО "Илинден". Посланието е пределно ясно - държавата не може да забранява на нейни граждани да се определят като етнически македонци, нито да искат отделяне на Пиринска Македония от България. Тъй като етническата принадлежност е въпрос на самоопределение, тези хора могат да се считат и за марсианци. Ако те успеят, по демократичен път, да убедят мнозинството българи, че отделянето на Пиринска Македония е добро и националноотговорно решение и чрез парламентарни избори или референдум да осъществят тази идея, тя не би била нито противоконституционна, нито недемократична. Обратно, ако те посегнат на българско знаме, дори в най-затънтената паланка, българският закон, с цялата му тежест, трябва да се стовари върху тях. Това е елементарната и очевидна отлика между "противоконституционна" идея и противоконституционно действие. За съжаление тя не беше схваната нито от съдилищата, които рефлекторно отказваха регистрацията на ОМО "Илинден", нито от Конституционния съд,който заличисущата партия, нито от кметовете и Полицията, които пречеха на хора от организацията да поднасят венци на гроба на Сандански.

Според съда в Страсбург, свободата на изразяване на мнения е основа на демократичното общество, предпоставка за неговото развитие и за себеосъществяването на всеки човек. Тя се прилага не само по отношение на информации или "идеи", които се приемат благосклонно, с безразличие или се смятат за безобидни, но и за такива, които биха могли да обидят, шокират или да предизвикат безпокойство. Това са изискванията на плурализма, толерантността и широтата на светогледа, без които не може да има демократично общество. По същия начин, свободата на събранията, закрепена в чл. 11 от Конвенцията, закриля демонстрации, които могат да раздразнят или обидят тези, които са против идеите или исканията, изразени на тях.
Резултатът от примитивната държавна политика и от отказа на нашите власти да се съобразят с решенията на Евросъда е недвусмислен и очевиден. Заради тях 200-300 души, смятащи се за македонци, се сдобиха с ореол на политически мъченици, а в Европа се заговори за репресии срещу "македонско малцинство" в България. При разумен и балансиран политически подход, още първите избори биха показали пренебрежимата малочисленост на ОМО "Илинден" и липсата на обществена подкрепа за нейните цели.

За съжаление, за политиците ни - "патриоти" беше по-важно да има набелязан "враг", който дебне националната сигурност. "Врагът пред портата" и вдебиленият от чалга и Big brother електорат са идеалният параван за политическата импотентност на "националноотговорни" лидери, които, за разлика от ОМО "Илинден" и ГОБИНДЕОБ, са истински проблем на българското общество.