Законът за отговорността на държавата за вреди,
причинени на гражданите като вътрешноправно средство за защита
на права и свободи, провъзгласени в Европейската конвенция
за правата на човека и основните свободи

С ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека и основните   свободи /ЕКПЧ/, България юридически призна задължителната юрисдикция на   Европейския съд по правата на човека в Страсбург, а нормите на Конвенцията, по силата на чл.5 ал.4 от действащата Конституция, станаха част от националното право, с приоритетно приложение по отношение на противоречащите им вътрешноправни разпоредби.

Конституционалният принцип за пряко действие на международните договори е най-надеждната генерална гаранция за защита на основните права и свободи, визирани в Конвенцията.

На подконституционно ниво, чл.13 от Европейската конвенция, създава императивно задължение за високодоговарящите страни, да гарантират на своите граждани “ефикасни вътрешноправни средства за защита на провъзгласените в нея права пред съответна национална институция, дори нарушението да е извършено от лица, действуващи в качеството си на представители на официалните власти”.

По отношение на правото на лична свобода и неприкосновеност, визирано в чл.5 от Конвенцията, т.5 от същия член съдържа и допълнителна, характерна само за това право гаранция. Цитираната норма задължава страните, ратифицирали ЕК да предоставят на своите граждани “осигурено от правните процедури право на обезщетение” във всички случаи, когато правото им на лична свобода и неприкосновеност бъде ограничено в нарушение на изискванията на чл.5. За разлика от обезщетението по чл.50 от ЕК, което се присъжда от Европейския съд, репарирането на вредите от незаконния арест и всички форми на неправомерно лишаване от свобода следва да бъде обезпечено от националните правораздавателни институции, в съответствие с процедурите на националното право.

В друг аспект, въпросът за вътрешноправните средства за защита на правата по Конвенцията се поставя в чл.26 ал.2 от ЕКПЧ, регламентиращ процесуалните предпоставки за допустимост на индивидуалните жалби пред Европейската комисия. Съгласно тази разпоредба “Комисията може да започне работа по дадено дело само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита.”

В този контекст, при всеки казус, представен пред Европейската комисия се поставя въпросът “Разполагал ли е жалбоподателят с ефикасни вътрешноправни средства за защита на нарушеното право и какви процедури за изчерпване на тези средства са използувани.

Поради публичноправния характер на производството пред Европейската комисия и Европейския съд, типичните вътрешноправни средства за защита на правата по Конвенцията са нормативните актове, създаващи процесуална възможност за непосредствено ангажиране на отговорността на държавата.

Правата и свободите на личността, защитени от ЕК могат да бъдат характеризирани като субективни права, очертаващи в основни линии юридическия статус на индивида. На тези права кореспондира публичноправно задължение на Държавата да гарантира тяхното спазване чрез адекватно законодателство и ефективно работещи национални институции.

Юридическа база на отговорността на държавата е разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България, според която “Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни длъжностни лица”.

Цитираната норма почти дословно възпроизвежда текста на чл.56 ал.1 от Конституцията от 1971 г., според който “Държавата отговаря за вредите от незаконни актове или незаконни служебни действия на нейни органи и длъжностни лица”. От друга страна, в “новата” Конституция липсва аналогия на “стария” чл.56 ал.3, според който “Отговорността на държавата се реализира при условия и ред, определени със Закон”. Според доц.В.Гоцев (В.Гоцев - “Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани”- издателство “Наука и изкуство” 1989 г., стр.16), дори при старата нормативна регламентация, за неуредените със специалните закони хипотези, отговорността на държавата би могла да бъде ангажирана на основание прякото действие на Конституцията. Този извод с още по-голяма категоричност може да се направи при тълкуването на действащата Конституция, която не предвижда изрично необходимост от специален подконституционен ред за реализиране на отговорността на държавата.

Така Конституцията на Република България от 1991 г. дава двойна защита на правата и свободите на личността, провъзгласени в Европейската конвенция.

От една страна, това се постига чрез разпоредбата на чл.5 ал.4 на Основния закон, провъзгласяваща прякото действие на нормите от Конвенцията и тяхното предимство пред противоречащите им разпоредби от националното законодателство.

От друга страна, Глава Втора от Основния закон, озаглавена “Основни права и задължения на гражданите”, фактически възпроизвежда голяма част от текстовете на Конвенцията. Така чрез своя материалноправен обхват и по силата на непосредственото си действие, Конституцията се очертава като надеждно процесуално и материалноправно средство от най-висш юридически ранг за защита на правата от Европейската конвенция. Поради генералният, базисен характер на очертаната конституционна защита, тя би могла да намери само субсидиарно приложение за хипотезите на отговорност на държавата, попадащи извън предметния обхват на специалните закони.

Ефективността на тази защита обаче се поставя под съмнение от липсата на практика на ВС в тази насока и от твърде “размитите” граници между “приложните полета” на специалните закони, изключващи прякото приложение на Конституционните разпоредби.

Това налага диференцирано разглеждане на специфичните национални средства за защита на правата от Конвенцията, както с оглед на техния материален и темпорален обхват, така и от гледна точка на процесуалните им особености и конкретните предпоставки за реализиране на отговорността.

На подконституционно ниво типичното вътрешноправно средство за ангажиране на отговорността на държавата е “Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани”.

Той влиза в сила на 1 януари 1989 г. като подзаконова конкретизация на цитирания чл.56 от Конституцията на Народна Република България от 1971 г.

ЗОДВПГ има сходни характеристики с раздела от ЗЗД, регламентиращ института на непозволеното увреждане в хипотезиса на чл.49, който, като общ закон, намира субсидиарно приложение за неуредените в ЗОДВПГ хипотези /§ 1/.

От друга страна, приложението на ЗОДВПГ е ограничено от някои специални закони и подзаконови актове, предвиждащи особен ред на обезщетение, които според чл.8 ал.2 от същия закон, изключват неговото приложение. Най-типични в тази насока са разпоредбите на Кодекса на труда, визиращи отговорността на Работодателя - публичноправен субект, при незаконно уволнение на работник, както и в случай на трудова злополука или професионално заболяване.

Друг специален закон е “Законът за отбраната и въоръжените сили на Република България”, който в чл.293-302 предвижда няколко специфични хипотези на отговорност на държавата за имуществени и неимуществени вреди при смърт, инвалидизиране и телесни повреди на военнослужещи. Според чл.73 ал.1 от Закона за нотариусите, в сила от 6 януари 1997 г., “Нотариусът носи имуществена отговорност за вредите, причинени от виновно неизпълнение на неговите задължения съгласно ЗЗД”. В алинея втора на същия член изрично е посочено, че “Държавата не отговаря за действията на Нотариуса”.

Този кратък преглед на историческото и систематично място на ЗОДВПГ създава впечатление, че многобройните нормативни актове, от различен ранг и с различна юридическа сила, дават надеждна гаранция за вътрешноправна защита на правата и свободите, провъзгласени в Европейската конвенция. В практиката обаче възникват сериозни проблеми, които поставят под съмнение неговата ефикасност. Още заглавието - “Закон за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани” поставя въпроса за кръга на активнолегитимираните субекти. Правната доктрина и практиката на ВС на РБ са единодушни, че субект на правата по ЗОДВПГ може да бъда само гражданин - физическо лице. Това означава, че само физическите лица могат да се ползуват от една сравнително облекчена процедура, включваща конкретно следните преференции:

А/ Обективна, безвиновна отговорност на държавата, без нужда да се доказва виновно поведение на нейни длъжностни лица /чл.4/.

Б/ Безплатно за ищците съдопроизводство /чл.10 ал.2/.

В/ Подсъдност по местоживеенето на увредения /чл.7/.

Ако обаче вредата е прчинена на юридическо лице, неговата защитна позиция, в рамките на общия исков ред /чл.49 от ЗЗД/, би била значително по-неизгодна както от процесуална, така и от материална гледна точка.

Така, в контекста на изискването на чл.13 от ЕКПЧ, ЗОДВГ не би могъл да се разглежда като ефикасно вътрешно средство за защита на права на “неправителствени организации” или “групи хора”, които са субекти на правата по Конвенцията. Нещо повече - неоправданото диференциране и поставяне в неравнопоставеност на различни правни субекти по отношение на едни и същи техни права, зищитени с еднакъв интензитет от Конвенцията, би могло да се третира като дискриминация по смисъла на чл.14 от ЕКПЧ. Типичен пример в тази насока би могъл да се даде с нарушение на правото на собственост, защитено в чл.1 от Първи протокол към ЕК, от страна на държавната администрация, чрез неправомерно отчуждаване на частна собственост.

Когато собственикът е физическо лице, той би могъл да защити правата си по реда на ЗОДВПГ. Ако обаче собствеността е на търговско дружество или дори на сдружение с “идеална” цел, искът трябва да бъде предявен по реда на чл.49 от ЗЗД, по местоживеенето на ответника и да бъдат заплатени съответните държавни такси и деловодни разноски. Самата съдебна процедура ще бъде значително утежнена с изследването на въпроса за персоналната вина на конкретното длъжностно лице, причинило увреждането, който, въпреки презумпцията за виновност по чл.45 ал.2 от ЗЗД, нерядко създава сериозни доказателствени трудности.

Разгледан в темпорален аспект , Законът също съдържа потенциал за противоречиво тълкуване на някои норми.

Както беше посочено, ЗОДВПГ влезе в законна сила на 01.01.1989 г. По силата на принципа, визиран в чл.14 ал.1 от ЗНА, той няма ретроактивно действие и се прилага само по отношение на юридически факти, осъществени след обнародването му. Възниква обаче въпросът дали Законът е приложим в случаите, когато увреждането е започнало преди 01.01.1989 г., а актът, с който е причинена вредата, е отменен след тази дата. Типични примери в тази насока са задържане под стража, постановено преди влизане на Закона в сила и отменено след това, наказание “лишаване от свобода”, наложено по силата на присъда, постановена преди 01.01.1989 г. и отменена след тази дата, принудителни медицински мерки, наложени преди влизането на закона и отменени след това, “надлежаване” на наказание лишаване от свобода, започнало преди и завършило след влизането на закона в сила и др.

Според доц.В.Гоцев (В.Гоцев - “Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани” - издателство “Наука и изкуство” 1989 г., стр.16) отмяната на акта, причинил увреждането, не е елемент от фактическия състав, а е процесуална предпоставка за завеждането на иска. Тази изходна позиция налага извода, че ЗОДВПГ не може да се прилага за увреждане, настъпило преди 01.01.1989 г.

Върховният съд на Република България, с две свои решения /609/93 г. и 1181/92 г. на IV г.отделение/, даде друг отговор на този въпрос. Според него изискуемостта на вземането настъпва след отмяната на незаконните актове. Тоест, ако вредоносният акт е отменен след 01.01.1989 г., ЗОДВПГ ще намери приложение и за вреди, настъпили преди влизането му в сила.

В ЗОДВПГ Законодателят е подходил диференцирано при регламентирането на отговорността на държавата при неправомерна администартивна дейност и в случаите на вреди, настъпили в резултат на дейността на правозащитните органи.

В чл.1, визиращ отговорността на администрацията е използувана т.нар. “обща клауза”. Държавата отговаря за всички морални и материални вреди, причинени на граждани от незаконни актове, действия и бездействия на нейни органи или длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност. Незаконността на административните действия и бездействия се установява “ad hoc” от съда, в производството по предявения осъдителен иск за обезщетение.

По-интересен е въпросът за вредите, причинени от незаконни административни актове. Съгласно чл.1 ал.2 от ЗОДВПГ, обезщетение може да се търси само след тяхната отмяна по съответния ред /ЗАНН и ЗАП/. Ако обаче увреждането е настъпило като резултат от действието на недействителен /нищожен / административен акт, прогласяването на неговата недействителност се извършва инцидентно, от съда, пред който е предявен искът за обезщетение, по реда на косвения съдебен контрол върху административните актове.

Други практически трудности произтичат от неидентичното тълкуване, от различното съдържание и обем на използуваните от Законодателя понятия “длъжностно лице” и “административна дейност”. Известни са същностните различия в съдържанието на понятието “длъжностно лице”, употребено в чл.93 НК и § 1 от допълнителните разпоредби на КТ. Още по-специфични са определенията за длъжностно лице, давани в административното и финансовото право. Това създава трудности при прецизирането на кръга от лица, които могат да ангажират отговорността на държавата по реда на чл.1 ал.1 от ЗОДВПГ.

Към настоящия момент тълкуването на това понятие е въпрос на “творческа интерпретация” от правораздавателните органи, което явно не е най-доброто решение и създава несигурност при уточняването на основанието на иска и пасивната легитимация в процеса.

Проблеми възникват и във връзка с приложното поле на чл.1 ал.1 от ЗОДВПГ. Съгласно този текст “Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от незаконни действия и бездействия на нейни органи и длъжностни лица”. Логично възниква въпросът дали Законът е приложим спрямо органи и длъжностни лица от системата на местното самоуправление и местната администрация?” Отговорът на този въпрос не може да бъде еднозначен.

Конституцията /глава 7/ и ЗМСМА ясно разграничават органите на местното самоуправление и местната администрация от системата на държавните органи. В този контекст, точният прочит на чл.1 ал.1 от ЗОДВПГ налага извода, че пасивнолегитимирани са само длъжностните лица и органите от държавния апарат. В своето изследване върху ЗОДВПГ доц.Васил Гоцев смята, че той би следвало да се прилага и спрямо органите и длъжностните лица от кметствата и общините. Макар че това мнение е застъпено преди приемането на ЗМСМА и въведените с него съществени промени в статуса на органите на местното самоуправление, то може да бъде възприето. Очевидно е, че само разширително тълкуване в тази насока би довело да съответствие на буквата с духа и целите на закона.

Практически затруднения може да предизвикат и концептуалните различия, намерили отражение в правната доктрина по отношение на понятието “административна дейност”. Учени, утвърдени в академичните среди - акад.П.Стайнов, д-р Иван Дерменджиев, доц.Д.Костов, проф. К.Лазаров, в своите лекции и теоретични разработки дават твърде различни по обем и съдържание класификации на понятието “администрация” и “административна дейност”. “Администрацията” се разглежда в “широк” и “тесен” смисъл, в организационен, функционален и структурен аспект, а административната дейност се реализира като “оперативна самостоятелност” /диксреционна власт/ и “обвързана компетентност”. Така в правоприлагането възникват трудности при разграничаването на тези понятия, а оттам и в определянето на кръга пасивнолегитимирани по ЗОДВПГ субекти.

Според мен определящият критерий за пасивната легитимация по чл.1 ал.1 от ЗОДВПГ е публичноправният характер на дейността на институцията, чиито административни актове, действия или бездействия са причинили увреждането , без оглед на конкретното й място в общата структура на държавно управление.

За разлика от хипотезата на чл.1 от ЗОДВПГ, регламентиращ общо отговорността на държавата при неправомерна административна дейност, в чл.2 Законодателят е подходил казуистично, изброявайки изчерпателно хипотезите, в които държавата отговаря за вреди, причинени от органите на съдебната власт:

1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание;

2. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност, или деянието е амнистирано;

3. осъждане на наказание по Наказателния кодекс или налагане на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание отменено;

4. прилагане от съда на принудително лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание;

5. прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно;

6. изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер.

Този законодателен подход неоправдано стеснява обхвата на “вътрешната” защита на правата, провъзгласени в ЕКПЧ.

Точки 1, 4, 5 и 6 от чл.2 на ЗОДВПГ, визират отговорността на държавата в конкретни хипотези на нарушения на правото на лична свобода и неприкосновеност, защитено в чл.5 от ЕКПЧ. Извън обсега на Закона остават възможностите да се търси обезщетение за “задържане под стража”, което макар и формално да съответствува на изискванията на чл.152 от НПК, противоречи на изискванията на чл.5 “с” от ЕК. Не подлежат на репарация нарушенията на чл.5 /3/ от Конвенцията, задължаващ органа, постановил задържането под стража, своевременно да изправи обвиняемия пред съдия или длъжностно лице осъществяващо съдебни функции, които поради липса на адекватна вътрешнопроцесуална регламентация, се допускат във всички случаи на задържане под стража в България. Не е защитено от Закона и изискването за “разумен срок” на разглеждане на делата със задържани лица /чл.5/3/ от ЕК/.

По подобен начин стои въпросът с действието на ЗОДВПГ по отношение на нарушенията на процедурата “habeаs corpus”, визирана в чл.5 /4/ от ЕКПЧ. Типични нарушения в тази насока преди промените в НПК от 13 август 1997 г. бяха разглеждането на жалбите срещу мярката за неотклонение в закрити съдебни заседания, без призоваване на страните. Дори след въвеждането на състезателна процедура по обжалване на задържането, не рядко, под предлог за запазване на следствената тайна, на защитата се отказва достъп до материалите от предварителното следствие. В други случаи съдът отказва да разгледа жалби срещу задържането под стража, подадени след изтичането на 7-дневния срок по чл.152а ал.1 от НПК. Не е предвидена отговорност на съдебните власти за сравнително често срещаните случаи на забавяне на разглеждането на жалбите срещу задържането, в нарушение на тридневния срок по чл.152 ал.1 от НПК, който кореспондира с изискването за “кратък срок” по чл.5/4/ от ЕКПЧ. Не може да се получи обезщетение на основание чл.2 от ЗОДВПГ и когато определението на съда за отмяна на мярката за неотклонение “задържане под стража” не бъде изпълнено своевременно и обвиняемият бъде принуден да удължи принудителния си престой в каторжните условия на следствения арест.

Тези примери показват, че за “болшинството” от случаите на нарушение на правото на лична свобода и неприкосновеност, които остават извън изчерпателно изброените хипотези на чл.2, ЗОДВПГ не може да се разглежда като ефикасно вътрешноправно средство за защита по смисъла на чл.13 от ЕКПЧ.

Така българският законодател влиза в колизия с изискванията на чл.13 и чл.5 т.5 от Конвенцията, който създава задължение за държавата да гарантира със съответни правни процедури правото на обезщетение на всяко лице срещу всяко нарушение или ограничаване на личната свобода и неприкосновеност.

Липсата на изрична нормативна разпоредба прави ЗОДВПГ неприложим и в случаите на неправомерен отказ от страна на Прокуратурата да образува предварително производство при извършено престъпление от общ характер, което нарушава правата и свободите, защитени от Конвенцията. В тези хипотези безспорно най-ефективна защита би могла да бъде получена по реда на публичното наказателно производство, в рамките на което, безплатно за пострадалите, може да бъде предявен и разгледан граждански иск за претърпените материални и морални вреди.

Българското законодателство не само не предвижда възможност за пряко обжалване на постановленията на Прокуратурата, с които се отказва да бъде образувано или се прекратява предварителното производство, но не съдържа и процедура за косвен съдебен контрол по отношение на тези актове, в рамките на гражданското производство за репариране на вредите, причинени от тях.

Така базисни права по Конвенцията като правото на живот, забраната на нечовешкото и унизително отношение и неприкосновеността на личността могат да се окажат без надеждна вътрешноправна защита, точно в случаите когато техните нарушения са най-сериозни и осъществяват съставите на престъпления от общ характер.

Този проблем има и друг процесуален аспект. Ако след отказ от страна на Прокуратурата да образува предварително производство, или след прекратяване на наказателното производство от Прокурора, пострадалият направи опит да реализира правата си по граждански ред, той изключително трудно ще “преодолее” разпоредбата на чл.182 ал.1 б “Д” от ГПК. Според нея “Съдът спира производството, когато при разглеждането на гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи гражданския спор”.

Така пострадалият от престъпление от общ характер се оказва в доста странна правна обстановка. От една страна Прокуратурата, която единствена е компетентна да се произнесе дали дадено деяние е престъпление, отказва да образува наказателно производство. От друга страна, гражданският съд, който не е обвързан със становището на Прокурора, спира гражданското дело, до установяването на преюдициалните престъпни обстоятелства, което може да стане само в рамките на наказателния процес.

Тази ситуация може да доведе до фактическо осуетяване на достъпа до съд при най-тежки нарушения на основните човешки права и свободи, което противоречи на чл.6 ал.1 от Конвенцията ЕК.

Така невъзможността за пряк или косвен съдебен контрол по отношение на постановленията на Прокуратурата, с които се отказва да се образува предварително производство, или образуваното наказателно производство се прекратява, нерядко предопределя неефикасността на гражданскоправната защита срещу престъпления от общ характер, засягащи основните човешки права и свободи.

Описаната процесуална конструкция не само не отговаря на изискванията на чл.13, но и създава предпоставки за самостоятелно нарушение на чл.6 ал.1 от ЕКПЧ, изразяващо се във фактически отказ от правосъдие. До подобен резултат води и липсата на законова възможност за ангажиране на отговорността на съдебните власти в случай на бездействие, довело до погасяване на наказателната отговорност по давност. В тези случаи най-ефективната и най-интензивната защита, осъществявана с помощта на публичната наказателна репресия, отпада от вътрешноправните средства за охрана на провъзгласените в Конвенцията права.

Разпоредбата на чл.2 т.3 от ЗОДВПГ, визира отговорността на държавата за постановяване на осъдителна присъда, която впоследствие е отменена и подсъдимият е оправдан. Тази хипотеза поставя въпроса, дали всяка осъдителна присъда поражда отговорност за държавата или това важи само за случаите, в които присъдата е влязла в сила и е приведена в изпълнение. Доц.В.Гоцев смята, че на репарация подлежат само вредите от влезли в сила присъди. Според мен това становище не може да бъде възприето. Повечето хора понасят значителни морални вреди от самия акт на осъждането, макар наказанието и свързаните с него и неблагоприятни последици реално да не са настъпили. Едва ли е разумно да бъдат лишени от право на възмездие хора, чието гражданско достойнство, самочувствие и спокойствие са накърнени от самото постановяване на присъдата, макар тя да не е била приведена в изпълнение. В подкрепа на това тълкуване е и разпоредбата на чл.2 т.2 от ЗОДВПГ. С нея Законодателят допуска да се търси обезщетение от лице, спрямо което само е повдигнато обвинение, ако наказателното производство бъде прекратено. По аргумент от по-силното основание, би следвало да се приеме, че обезщетение се дължи и при отмяна на присъда, която не е влязла в законна сила.

Направеният преглед на приложното поле на ЗОДВПГ в материалноправен аспект, който няма претенция за изчерпателност, налага извода, че той има сериозни недостатъци, които могат да бъдат преодоляни само по законодателен път.

Разгледан в процесуален план, ЗОДВПГ също съдържа разпоредби, които съдържат потенциал за колизии с нормите от Конвенцията.

Според чл.7 “Искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането, или по местоживеенето на ответника, срещу държавните органи, причинили увреждането. Интересна от процесуална гледна точка би била хипотезата, при която увреждането е причинено от съда, чието седалище съвпада с местоживеенето на увредения. По силата на императивния текст на чл.7, искът срещу съда, причинил увреждането, следва да бъде предявен пред същия съд. Едва ли е нужно да се коментира този процесуален абсурд, който очевидно не кореспондира с изискването за “справедлив процес” по чл.6 /1/ от ЕК.

Сходен процесуален проблем може да възникне и от хипотезата на чл.10 ал.1 Според нея “Делата по този закон се разглеждат със задължително участие на прокурор”.

Въздигайки участието на Прокуратурата като задължителна процесуална предпоставка, Законодателят явно не е предвидил казусите, в които основания за предявения иск могат да бъдат неправомерни действия на прокурора /чл.2 т.2/. Очевидно процесуалната конфигурация, в която прокуратурата участвува в двойно качество - като ответник и като орган, осъществяващ надзор за законност по отношение на водения срещу нея процес, няма много допирни точки с изискванията на чл.6 от ЕКПЧ.

Общият преглед на регламентацията на отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи налага извода, че материалноправният обхват на защитата по ЗОДВПГ е значително по-тесен от този по Конвенцията. Много от основните права и свободи остават извън неговото предметно действие, а други се оказват защитени само частично, в рамките на изрично предвидени хипотези.

Въпреки това, отговорът на въпроса дали ЗОДВПГ е ефективно национално средство за защита на правата, визирани в Конвенцията не може да бъде нито категоричен, нито еднозначен. Във всеки отделен случай той изисква конкретна преценка на засегнатото материално право и неговия носител, както и на вида на нарушението и неговия субект.

Безусловна обаче е нуждата от законодателна намеса, която да коригира описаните процесуални дефекти и чрез разширяване кръга на активнолегитимираните лица и приложеното поле на ЗОДВПГ по отношение на органите от съдебната власт, да го доближи до изискванията на чл.13 и чл. 5 /5/ от ЕКПЧ.