Защо съдът в Страсбург отново налага промени в НПК

адвокат Михаил Екимджиев

На 13.11.2008 г. България за пореден път беше осъдена от Европейския съд по правата на човека (Съда). Държавата трябва да заплати на К.Б. (по желание на жалбоподателя името му се изписва с инициали.) общо 7 500 евро обезщетение и разноски за драстични нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), допуснати при задържането му под стража. След близо 200 осъдителни решения срещу България, този факт, сам по себе си, едва ли изненадва някого. Делото К.Б. обаче шокира, защото буквално обръща наопаки и налага радикални промени в регламента на задържането под стража в НПК и в съответните съдебни практики. Парадоксално е, че Съдът критикува сравнително нови разпоредби, приети през 2000 г., в отговор на първите български дела в Страсбург – Луканов, Асенов и Николова. Тогава авторите на промените твърдяха, че те адаптират НПК към Конвенцията. На базата на тези декларации, въпреки критиките на правозащитници, същите норми влязоха на „автопилот” и в новия НПК (в сила от 29 април 2006 г.).

На първо място Съдът в Страсбург обсъжда парадигмата на чл.63 от НПК, която, противно на принципите на Конвенцията, съдържа хипотези, в които задържането под стража е правило. В явно нарушение на базисната за наказателния процес презумпция за невиновност, НПК здраво обвързва опасността от укриване на обвиняемия, а чрез нея и нуждата от неговото задържане, със съдебното му минало и с тежестта на обвинението. Съдът припомня, че още през 2001 г., с решението по делото Илийков срещу България, този законодателен подход е обявен за несъвместим с Конвенцията. Според него, независимо от тежестта на повдигнатото обвинение, задържането под стража, което драстично засяга правото на лична свобода, е мярка, допустима само в изключителни случаи.

На следващо място Европейският съд критикува продължителността на задържането на К.Б., което, до постановяване на първоинстанционната присъда, нахвърля пет години и половина. Според Съда изискването за “разумен срок” на задържането е времево измерение на динамичното равновесие в процеса между правото на лична свобода и обществената потребност от неговото ограничаване в интерес на правосъдието. След като, при обосновано подозрение за извършено престъпление, е даден приоритет на обществения интерес и дадено лице е задържано под стража, във всеки следващ момент властите са длъжни, в съответствие с презумпцията за невиновност, да докажат съществуването на “относими” и “достатъчни” основания за продължаване на тази мярка. В случая, вместо да обсъдят всички релевантни обстоятелства и да преценят тяхната „достатъчност”, националните съдилища механично са отхвърляли многобройните жалби на К.Б. с бланкетни мотиви, свързани само с тежестта на повдигнатото обвинение. Тук проличава и друг системен дефект на НПК. Въпреки че „разумният срок” на задържането, по смисъла на чл.5§3 от Конвенцията, се отчита до постановяване на първоинстанционната присъда, чл.63, ал.4 от НПК предвижда максимален срок на най-тежката мярка за неотклонение само за досъдебната фаза. Така точно случаите на най-продължителното задържане, засягащо и съдебния стадий на процеса, в нарушение на чл.13 от КЗПЧОС, остават без ефикасна вътрешноправна защита.

Съдът не крие изненадата си от факта, че въпреки поредицата осъдителни решения срещу България по принципно сходни казуси, според чл.270, ал.2 от НПК, при обжалване на задържането под стража в съдебната фаза, не  се обсъжда наличието на „обосновано предположение за извършено престъпление”. Аксиома в практиката на Европейския съд е, че „обоснованото подозрение” е първо и задължително условие за законност на задържането на всеки етап от наказателното производство. Вместо да бъде съобразено това, при обсъждането на „новия” НПК, се наложи разбирането, че психически здрави и годни за съдийска служба индивиди не могат да разграничат доказателствения стандарт, с който се установява „обоснованото подозрение” и този, с който се преодолява презумпцията за невиновност в присъдата. Така, за да „предпазят” подсъдимите от съдийско предубеждение, законотворците, в нарушение на Конвенцията, лишиха задържаните под стража от базисната им защита - преценката за наличие на обосновано подозрение за извършено престъпление в съдебната фаза от процеса.

Друг порок на НПК, установен от Европейския съд, е възможността въззивният съд да разглежда в закрити заседания жалби срещу определения, потвърждаващи задържането под стража (чл.345, ал.1 от НПК). Същият проблем беше поставен на вниманието на Законодателя преди близо 10 години в решението от 29 март 1999 г. по делото „Николова срещу България”. Тогава парламентарното мнозинство се възползва от задължителността на това решение, главно за да ограничи властта на Прокуратурата, оглавявана от Н. Филчев. Много прокурорски правомощия, засягащи основни права и свободи, като задържане под стража, разрешения за обиск и претърсване, бяха предоставени на съда. Пак тогава в НПК беше записано, че жалбите срещу задържането под стража се разглеждат в открити заседания, осигуряващи състезателност на процедурата habeas corpus и равенство на процесуалните оръжия. По силата на битови аргументи като митичната претовареност на съдиите обаче, този принцип не беше въведен и при обжалване на определенията, с които мярката за неотклонение „задържане под стража” е потвърдена.

С необичаен тон, на ръба на политическата коректност, Европейският съд констатира, че в българските съдилища битуват практики, отречени от него преди десетилетие. Подобно на делото Николова, като в нелепо deja vu, преди да разгледа жалбите срещу задържането под стража на К.Б., СГС ги е изпращал за становища от Прокуратурата. Тези становища обаче не са предоставяни на жалбоподателя. Така той е лишен от възможност да организира защитата си срещу фактическите и правни аргументи на процесуалния противник. Поради това, както преди 10 години, Съдът констатира, че е нарушен принципът за равенство на оръжията, осигуряващ откритост и състезателност на процедурата за контрол върху законността на задържането. Така 10 години след първите дела, загубени от държавата в Страсбург, пак ние плащаме за съдийско безхаберие. Нарушението, причинено от неизпращане на прокурорските становища на задържания, не произтича от закон. Това е ретроградна съдебна практика, улесняваща само „колегите – прокурори”. Както беше посочено, нейната противоправност е призната отдавна с Решение на Европейския съд, задължително за всички в България. Заради служебната им роля и гарантирана независимост, съдиите  са длъжни да знаят и да спазват закона. Ето защо отказът на СГС да се съобрази с решението „Николова” е груба професионална небрежност. За съжаление случаят К.Б. не е изолиран. Участвал съм в дела, при които съдии, заради които държавата нееднократно е осъждана в Страсбург, системно и старателно изработват идентични нарушения. Тези рецидиви изразяват престъпна самонадеяност, която ерозира идеята за законност в правораздаването. Въпреки това, за разлика от другите професии, професионалните деликти на магистратите остават безнаказани. Нещо повече, често най-драстичните правонарушения, за които държавата е осъдена в Страсбург, се оказват трамплин за кариерно израстване на съдии и прокурори. В основата на този юридически, морален и политически парадокс е непознаването на европейското право и в частност на КЗПЧОС. Макар да няма пряка връзка с делото К.Б., емблема на такова правно невежество е Тълкувателно решение № 3/2004 г. на Общото събрание на гражданските колегии (ОСГК) на ВКС. То е посветено на  Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). На фона на критиките от Европейския съд, заради ограничения материален обхват и неефективността на ЗОДОВ, се очакваше, чрез разширително тълкуване, да бъдат преодолени някои негови празноти. Вместо това, в т. 8 на Тълкувателното решение, върховните съдии, в драматично противоречие с презумпцията за невиновност, решиха, че хората, спрямо които наказателното производство е прекратено по давност, са „виновни извършители”. Така, жертвите на мудността и безхаберието на съдебната система бяха приравнени от нея с престъпниците и съответно бяха лишени от право на обезщетение по ЗОДОВ. Явно, за да са в унисон със законодателните недомислия, висшите ни съдии съвсем непринудено изработиха поредното съвсем сигурно основание за осъждане на държавата. Направиха го чистосърдечно, безкористно и за наша сметка.