КОЙ И ЗАЩО ТЪРСИ СПРАВЕДЛИВОСТ ОТ
ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД В СТРАСБУРГ?

* Европейската конвенция и Съдът в Страсбург

Михаил Екимджиев

България ратифицира Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) на 7 септември 1992 г. Съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията, Конвенцията е част от вътрешното право, а нейните норми имат пряко действие и юридически приоритет спрямо противоречащите им национални разпоредби. Така държавата доброволно ограничи суверенитета си, признавайки за задължителна юрисдикцията на Европейския съд и правото на индивидуална жалба. Декларирайки своята съпричастност към общоевропейските демократични и правозащитни ценности, България пое международен публичноправен ангажимент да съблюдава и гарантира основните права и свободи, прогласени от Конвенцията.

Европейската конвенцията защитава само основните права и свободи на човешкия индивид, които са ценностен и морален фундамент на демократичното общество. Тя задължава държавите да създадат ефикасни механизми - институции, законодателство и властови практики, които да гарантират въздържане от намеса или ефективна защита на тези права. Конвенцията създава и специален съд, пред който държавите отговарят, когато нарушат това задължение – Европейския съд по правата на човека.

За съжаление, близо 12 години след ратифицирането на Конвенцията, нито българското законодателство, нито начинът, по който функционират националните институции, отговарят на правозащитните стандарти на Съда в Страсбург. Това, в генерален план, е основната причина за лавинообразното увеличаване на жалбите срещу България през последните години. Неслучайно, съотнесен към броя на населението, броят на “българските” жалби е изключително голям.

* Първите български дела

Многообразни са случаите и различни са хората, които търсят помощ от Европейския съд. Показателен в това отношение е фактът, че първият българин, спечелил дело пред Европейския съд, е бившият министър-председател Андрей Луканов. Делото се помни като куриоз в Страсбург с парадоксалната позиция на правителството, което твърди, че не носи отговорност за действията “на органите от независимата съдебна власт”.

Емблематична беше и реакцията на един такъв “независим орган” по повод на решението по делото Луканов. Тогавашният главен прокурор г-н Татарчев в прав текст заяви, че държавата няма да плати на наследниците на покойния премиер, тъй като решенията на Европейския съд не били задължителни за България. Държавата, разбира се, плати, а поради юридическата му абсурдност, изявлението на Главния прокурор не бе прието сериозно в Съвета на Европа и не предизвика дипломатически проблеми.

Публичната известност на г-н Луканов вероятно създаде впечатление, че само личности от неговия “калибър” и с неговите възможности могат да се преборят с държавата и то в сърцето на Европа. Тази заблуда беше разсеяна от никому неизвестния Антон Асенов – 16-годишно момче от ромски произход, което стана вторият български гражданин, получил обезщетение от съда в Страсбург, за упражненото срещу него полицейско насилие.

* Кой може и кой търси защита от съда в Страсбург?

Сравнителният преглед на спечелените дела и на решенията по допустимост в полза на жалбоподателите позволява известна, макар и твърде условна, категоризация на хората, търсещи защита от Европейския съд.

Най-общо, това са хора, които, в процедурен аспект, не са разполагали с вътрешноправни средства за защита или са изчерпили тези средства, преминавайки през “Голготата” на българското правосъдие. В морален план, те са загубили надеждата да получат защита и справедливост от българската държава. Използвам думата “справедливост”, защото нерядко, макар и спазвани стриктно, нашите закони произвеждат несправедливост. Една от причините за незащитимостта на държавата пред Европейския съд, са законови норми, които юридически се конфронтират с Конвенцията и с практиката на Съда в Страсбург. Тъй като българинът няма право на индивидуална жалба до Конституционния съд, в тези случаи той не разполага с вътрешноправни средства за защита и може директно да търси защита от Европейския съд срещу последиците от действието на “лошите” закони.

Лошите закони

Показателен пример в тази насока е чл.7 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСВОНИ). Обществената потребност от справедливост и идеята за обезщетяване на собствениците, чиито имоти са одържавени от комунистическия режим, не получиха адекватен отговор от българския законодател. Той сътвори неясен, дебалансиран и несправедлив реституционен регламент, чиито последици не кореспондират с понятието “социална справедливост”.

Въпреки многобройните изменения и атаките пред Конституционния съд, този нормативен “мутант” лиши от жилища стотици (вероятно и хиляди) българи, които добросъвестно са купили държавни апартаменти през 70-те и 80-те години. Ситуацията е абсурдна, тъй като държавата, чрез съответните общински съвети, първо продава, а после, чрез съдебните си органи, отнема жилищата от добросъвестни собственици. Често единственото основание за прилагане на чл.7 са грешки на държавни служители, отговарящи точно за законността на сделките. Последиците от техните пропуски се стоварват безмилостно върху купувачите. Жертвите на чл.7 от ЗВСВОНИ остават без жилищата, в които са родени и са живели десетилетия наред, губят безвъзвратно парите, платени на държавата при покупката на имота и нямат право на реално и справедливо обезщетение. Този законодателен подход накърнява правото им на собственост и неприкосновеността на жилището, които са обект на защита от ЕК. Това вероятно е най-многобройната група жалбоподатели, които са злепоставени, дори когато законът е приложен точно от националния съд. Първите десет жалби срещу последиците от приложението на чл.7 от ЗВСВОНИ са изпратени от Европейския съд на българското правителство за становище, което, в процедурен аспект, е позитивен сигнал за техните перспективи.

С Решение от 26 октомври 2000 г. по делото “Хасан и Чауш срещу България”, Съдът в Страсбург даде пределно ясен за държавата сигнал, че нейната намеса в църковните дела трябва да бъде сведена до минимум. Държавата беше осъдена да заплати общо 20 000 лв. на жалбоподателите заради намесата на Дирекцията по вероизповедания в организационните проблеми на мюсюлманската религиозна общност в България. Очевидно този сигнал не е разбран или съзнателно е игнориран от българските власти. Въпреки многократните обсъждания на законопроекта за вероизповеданията в Народното събрание и със съдействието на Конституционния съд, който de facto отказа да се произнесе по неговата конституционосъобразност, беше приет закон, който е откровено дискриминационен по отношение на т.нар. “нетрадиционни вероизповедания” и спрямо свещенослужителите от Синода на Инокентий. В противоречие с конституционния принцип за свобода на вероизповеданията и отделеност на държавата от религиозните институции, Законът за вероизповеданията практически определя “правилния” Синод и “правилния” патриарх и обявява за тяхно имуществото на Българската православна църква. По този начин, в противоречие с решението на Европейския съд, държавата се намеси в прерогативите на Църковно-народния събор, който единствен може да решава тези въпроси.

“Лошият” закон допълнително беше “насилен” от Прокуратурата и полицията. Като в балкански вариант на Вартоломеева нощ, с нетипична ефективност, полицията атакува и сломи съпротивата на свещениците от Синода на Инокентий. Имаше разбити храмове и ранени хора. Основание за полицейската акция бяха прокурорски постановления “за отстраняване на самоуправство”, с които Прокуратурата, изземайки прерогативите на Съда, фактически правораздаваше, предоставяйки храмове и правомощия на свещениците от Синода на Максим. По този начин държавата за пореден път показа, че няма респект нито към Европейските институции, нито към собствените си закони. Тъй като срещу тези действия няма ефикасни вътрешноправни средства за защита, свещениците от Синода на Инокентий и миряните, които желаят да извършват религиозните си ритуали пред тях, могат да потърсят защита от Съда в Страсбург.

Десетки българи се оплакват пред Европейския съд от задържането им под стража. До 1 септември 1999 г., според НПК, тази най-тежка мярка за неотклонение се вземаше еднолично от прокурор. При обжалване, тя автоматично биваше потвърждавана, ако задържаният е обвинен в “тежко умишлено престъпление”.

Тази архаична регламентация от времето на Вишински беше коригирана едва в края на 1999 г., след категоричните решения на Европейския съд по делата “Асенов” и “Николова”. Мотивите към тези решения разкриха шокиращия факт, че тогава всеки, задържан под стража в България, би могъл да спечели дело в Страсбург. Тази перспектива ускори най-радикалната наказателнопроцесуална реформа от последните години. Междувременно, през следващите три години, държавата беше осъдена още седем пъти за задържане под стража, противоречащо на Конвенцията.

До 6 август 1999 г. мярката за неотклонение “домашен арест” не подлежеше на съдебно обжалване. Поради това, 7 години след ратифицирането на Конвенцията, всеки домашен арест беше потенциален повод за осъждане на държавата от Европейския съд. За сега само г-н А.Въчев е направил това. С решение от 8 юли 2004 г. Съдът в Страсбург констатира очевидното несъответствие между старата уредба на този наказателнопроцесуален институт и чл.5§4 от ЕКПЧОС. Това е и първото решение в историята на Европейския съд, произнесено по повод на домашен арест. С него беше даден ясен отговор на въпроса дали “домашният арест” представлява “лишаване от свобода” по смисъла на чл.5 от ЕКПЧ и дали гаранциите за продължителността и законността на задържането са приложими и към него.

Следва специално да се подчертае, че след 6-ти август 1999 г. беше въведен съдебен контрол върху законността на домашния арест, но не и максимален срок на неговата продължителност. Този нелогично различен подход на НПК към “задържането под стража”, при което максималният срок на досъдебната фаза е фиксиран и към “домашния арест”, който, от гледна точка на Конвенцията, е само друга форма на “лишаване от свобода”, ползваща се с всички процедурни гаранции на чл.5 от Конвенцията, дава перспективи за нови осъдителни решения. Тази прогноза се подсилва и от факта, че ЗОДВПГ, в нарушение на чл.5§5 от ЕК, не предвижда отговорност на държавата за незаконен домашен арест. По аналогичен казус има и решение по допустимост на Европейския съд по делото “И.Николова” -2. Изхождайки от прецедента по делото “Въчев”, неговият развой изглежда предизвестен. На този фон въпросът защо българският законотворец трябваше да чака 7 години, за да промени НПК, въвеждайки съдебен контрол по отношение на домашния арест, и защо тези промени не засегнаха всички несъответствия на тази мярка за неотклонение с чл.5 от ЕКПЧОС, звучи риторично.

Потенциал за правозащитни проблеми, с които е сезиран Съдът в Страсбург, съдържа и Законът за специалните разузнавателни средства (ЗСРС). Липсата на достатъчно надежден контрол по отношение на съхраняването и използването на събраната чрез специалните разузнавателни средства информация застрашава неприкосновеността на жилището и правото на личен живот на всеки човек под българска юрисдикция. Илюстративни в разглеждания аспект са скандалите с подслушването на главния прокурор, на политици и висши магистрати, които, като в сапунен сериал, се разразяват и утихват през 2-3 години, без да бъде търсено и намерено адекватно законодателно решение.

Друг законодателен проблем е свързан с т.нар. “таван на пенсиите”, регламентиран в Кодекса за социално осигуряване. От една страна, Кодексът въвежда принцип за пропорционалност на размера на пенсиите с големината на пенсионно-осигурителните вноски и с продължителността на осигурителния стаж. От друга страна, §6 от преходните и заключителни разпоредби въвежда ограничение върху максималния размер на пенсиите, което ощетява точно хората, които са работили най-дълго, при най-тежки условия и са плащали най-високи осигурителни вноски.

Съгласно чл.47 от Закона за чужденците, принудителните административни мерки, наложени от МВР, включително и експулсирането на чужденци, на основания, свързани с националната сигурност, не подлежат на обжалване. Решението на Европейския съд по делото “Ал Нашиф” показа, че когато експулсирането засяга права, защитени от Конвенцията, липсата на възможност за съдебно обжалване нарушава чл.13 от ЕКПЧОС. Въпреки че, след това решение, ВАС, позовавайки се директно на Конвенцията, разгледа няколко жалби на чужденци и отмени заповедите за тяхното експулсиране, остава интригата около шансовете на Майкъл Чорни и Денис Ершов да осъдят България.

Вече двама българи – Д.Върбанов и И.Кепенеров осъдиха държавата в Страсбург заради несъответствия между българския Закон за народното здраве (ЗНЗ) и Европейската конвенция. И в двата случая Съдът единодушно прие, че ЗНЗ не дава достатъчно гаранции срещу произволно настаняване на лица в психиатрични заведения.

След решението по делото “Върбанов”, бяха направени известни корекции в ЗНЗ, които обаче не водят до принципно преодоляване на проблема с принудителното настаняване в специализирани медицински заведения. Поради това всеки, задържан на това основание има реални шансове да спечели дело пред Европейския съд.

Законът за данък върху добавената стойност (ЗДДС) и Данъчно-процесуалният кодекс създадоха регламент, при който добросъвестни и коректни към фиска търговци нерядко са “санкционирани” чрез отказ на данъчните власти да им възстановят платен ДДС. Този отказ често не е свързан с действия на търговците, на които се отказва възстановяване на данъчен кредит, а с нарушения на техни съконтрахенти.

Тази уредба не отговаря на изискванията на Европейския съд за яснота на Закона и за предвидимост на неговото действие. Тя разкъсва житейската, логическа и правна връзка между нарушението и санкцията, като негова юридическа последица. По парадоксален начин “наказанието” се налага на добросъвестни и коректни участници в стопанския оборот, а не на същинските нарушители.

Въпреки че Конвенцията предоставя максимална дискреция на държавите по отношение на данъчното регулиране, разпоредби които de facto водят до отнемане на признато от закона право, от лица, които не са извършили нарушение, не отговарят на изискванията за пропорционалност на държавната намеса в правото на собственост по чл.1 от Протокол 1 на ЕКПЧОС.

През последните 3-4 години Съдът в Страсбург нееднократно е сезиран с такива жалби. Фактът, че все още не се е произнесъл по тях е по-скоро позитивен “сигнал” за техните перспективи, тъй като недопустимите жалби обикновено се “отсяват” няколко месеца след подаването им.

Лошите практики

Значителна част от хората, които се обръщат към Съда в Страсбург са жертва на витални посттоталитарни практики на българските институции. Като неписани правила, въведени за улеснение и комфорт на техните създатели, тези практики са изключително устойчиви и репродуктивни. Често пъти тяхната фактическа нормативна сила доминира над законите и Конвенцията.

Голям брой български жалби са подадени от хора, на които съдебната система е демонстрирала своята независимост чрез отказа си да се съобрази с правото им на “разумен срок” за правораздаване. Съдебните битки, които се водят в България, нерядко са сравними по времетраене с Троянската война. Почти всеки българин, чиито дела продължават повече от 4-5 години, има реални шансове да осъди държавата в Страсбург. Първите спечелени дела за неразумна продължителност на наказателния процес бяха по жалбите “Илийков”, “Христов” и “Янков”, а за неоправдано забавяне на гражданското дело – “Джангозов”.

На 8 август 2004 г. държавата беше осъдена от Европейския съд заради често прилагана от местните съдилища процесуална “клопка”. През 1994 г., в провинциален вестник е публикувана статия с откровено клеветническо съдържание срещу жалбоподателя г-н Джангозов. Той търси защита едновременно от Прокуратурата и Съда. Районният съд използва прокурорската преписка като основание за спиране на производството по гражданското дело. От друга страна, следственото дело не приключва до изтичането на абсолютната погасителна давност за престъплението “клевета”. По този начин жалбоподателят, опитвайки се да получи от държавата максимално ефективна гражданскоправна и наказателна защита, в продължение на близо 10 години, е лишен от реален достъп до съд. Делото “Джангозов” става и първият български казус, по който Европейският съд намира нарушение на изискването за “разумен срок” на делото, в контекста на граждански процес. В този случай забавянето на гражданския процес струваше на българския данъкоплатец 4 400 евро.

Принципно идентични са оплакванията на г-н Н.Тодоров, чиято жалба беше обявена за допустима на 14 март 2002 г. След решението по делото Джангозов, второто осъждане на държавата поради неправомерно спиране на гражданския процес е само въпрос на време.

Друг тежък правозащитен проблем, който от години фигурира в докладите на Комитета по изтезанията към ООН, е състоянието на следствените арести. В тях, при нечовешки хигиенни и битови условия, месеци наред, пребивават хора, без присъди, които по закон са невинни. В България традиционно следствените арести се използват като извънпроцесуален инструмент за получаване на “самопризнания” или на свидетелски показания с твърде съмнителна процесуална стойност. Фактът, че арестите се използват “за тормоз” беше публично признат от бившия зам.-министър на правосъдието г-жа Златка Русева. Десетки са арестантите, заболели от хепатит, туберколоза и други тежки заболявания, които очакват обезщетение от Европейския съд за нечовешкото отношение на което са били подложени. Налице са и смъртни случаи.

Четири от спечелените български дела пред Европейския съд са провокирани от неправомерно полицейско насилие. В тях неотменно се възпроизвеждат няколко функционални дефекта на отговорните институции:

- Свръхупотреба на сила от полицейски служители .

В основата на този проблем е Законът за МВР, който недостатъчно ясно регламентира условията за употреба на огнестрелно оръжие. Законът позволява оръжие да се използва и по отношение на лица, които не са въоръжени, не оказват съпротива и не представляват опасност за никого. По делото “Начова и др.” две момчета от ромски произход бяха разстреляни от служители на Военна полиция, само защото се отклонили от военна служба и се опитали да избягат от преследващия ги патрул.

- Отказът на Военна прокуратура да разследва престъпления, извършени от полицейски служители.

По делата Асенов, Великова, Ангелова и Начова Европейският съд заключава, че разследването e неефективно и е водено по начин, целящ по-скоро прикриване на престъпленията.

- Етническа мотивация на полицейското насилие.

През последните четири години България три пъти беше осъдена от Европейския съд за полицейско насилие, спрямо хора от ромски произход, довело до тяхната смърт.

Явно шокиран от повтаряемостта на това най-тежко нарушение на Конвенцията и от липсата на задоволително обяснение от страна на властите за мотивите на това насилие, по делото “Начова и др.”, за първи път в своята практика, Съдът прие, че разстрелът на двете момчета от ромски произход е етнически мотивиран и констатира нарушение на чл.14 от ЕКПЧОС.

На 1 декември 1997 г. Общото събрание на гражданските колегии /ОСГК/ на ВКС постанови Тълкувателно решение № 2. Съгласно чл.86, ал.2 от Закона за съдебната власт, тълкувателните решения са задължителни за съдилищата.

Възприемайки принципа на номинализма в договорните отношения и придавайки му обратно действие по отношение на сделки, сключени в условията на икономически колапс и галопираща инфлация, Върховният съд даде неоправдан “бонус” на некоректните длъжници, които получиха възможност да погасяват своите валутни дългове “по номинална стойност”, многократно по-ниска от реалната цена на договореното във валута задължение.

Приемайки за принципно недопустимо присъждането на курсовата равностойност на договореното във валута задължение, към момента на постановяване на съдебното решение, ВКС наруши базисния за всяка правна система принцип на справедливостта. В контекста на икономическата ситуация, при която беше взето, това решение облагодетелства изключително неизправните длъжници.

Европейският съд все още не се е произнесъл по такъв български казус, но перспективите за правозащитен пробив и в тази насока изглеждат реалистични.

* Позицията на държавата

Дванадесет години след ратификацията на Конвенцията държавата няма ясна визия и съгласувана институционална политика относно последиците от решенията на Европейския съд. По правило тя се движи след събитията. Правителството прави най-лесното – плаща присъдените обезщетения, които са за сметка на българските граждани, но нито анализира причините за правозащитния проблем, довел до осъждането, нито взема адекватни мерки за тяхното елиминиране. Повече от две години след решението по делото “Ал Нашиф” Законът за чужденците не е променен. Като не търси радикално решаване на проблемите, довели до осъдителните решения, а предприема конюнктурни действия, целящи туширане на техните последици, държавата става част от проблема. Показателна в разглеждания аспект беше позицията на предходното Правителство, което апелираше Европейският съд да присъжда по-малки обезщетения на българските граждани, съобразени със стандарта на живот в България. За съжаление тази теза, която е откровено дискриминационна спрямо българите, се поддържа и сега в становищата на държавата пред Съда в Страсбург.

Българското законодателство не предвижда нито дисциплинарна, нито имуществена отговорност за длъжностните лица, чиито действия или бездействия са довели до осъждането на държавата. Не е търсена отговорност на полицейските служители, станали причина за осъдителните решения по делата “Асенов”, “Ангелова”, “Великова” и “Начова”, нито от прокурорите, водели по порочен начин разследването на полицейското насилие.

Никой не обяви дори за укоримо поведението на магистратите, чиито флагрантни процесуални нарушения са в основата на осъдителните решения по делата Илийков, Христов, Янков, Николова, Николов, Белчев, Хамънов и много други. Съвсем логично тези нарушения се възпроизвеждат от същите съдебни състави, които демонстрират завидна “независимост” и от Конвенцията и от българската Конституция.

Емблематични са и изявленията на видни “държавни мъже” във връзка с правата на човека и Европейския съд.

От време на време, обикновено в началото на есента, главният прокурор призовава хората да се откажат от част от правата си в името на сигурността си. Самата идея за този “бартер” звучи абсурдно в “правова” държава, която не е изправена пред природен или социален катаклизъм.

Собствен принос за утвърждаването на правата на човека като ценност и обществено благо дава и ген.Бойко Борисов. В интервю от 11 септември 2002 г., дадено пред национален всекидневник, той отговаря на журналистически въпрос, свързан с делата срещу България в Страсбург, по следния начин:

“Ние знаем как да се оправим с адвокатите, дето искат да ходят в Страсбург. Веднага им изкарваме нещата и те се отказват вече да ходят в Страсбург.”

Това отношение на елитни представители на властите към правата на човека, се имитира от органите “по места”, чиито реакции понякога граничат с гротеска. По делото “Асенов”, местни полицаи “съветваха” жалбоподателите да подписват декларации, че не са подавали жалба до Европейксия съд. В резултат от това престараване България беше осъдена и по чл.25 (стар) от Конвенцията, според който държавите по никакъв начин не трябва да препятстват упражняването на правото на индивидуална жалба до Съда.

В последно време, в средите на магистратите, е модно да се отказва на жалбоподатели и на техни адвокати достъп до делата и възможност за получаване на копия от документите, необходими за процедурите пред Европейския съд. Проявява се нетипична и неочаквана за сериозността на институциите изобретателност и въображение при мотивирането на тези откази, в рамките на същностната им незаконосъобразност. Този опълченски подход е повсеместен, а неговите последици са предизвестени – държавата отново ще бъде осъдена за препятстване на правото на индивидуална жалба. Това е само един пример как съвсем безпричинно се създават поводи за осъдителни решения, за негативни оценки относно състоянието на правата на човека в България и за дейността на държавните институции.

* Прогнозите

Българските дела пред Европейския съд ще се увеличават докато за българите е по-лесно и по-сигурно да получат право и справедливост в Страсбург, отколкото от националните съдилища. Ако хората вярват, че нашите съдилища бързо и справедливо ще защитават правата им, те не биха имали разумна причина да търсят защита на другия край на континента. Това би могло да се получи само ако бъде извършена същинска съдебна реформа, чиято сърцевина е в промяна на манталитета и в отношението към правата на човека към човека въобще. Тази реформа е немислима без работеща система от стимули и санкции, без ясни правила за персонална отговорност и без прозрачни критерии за атестиране и професионално израстване на магистратите. Въпреки усилията на няколко души от Правителството, всичко това, поне за сега, изглежда утопично.