ТУКА Е ТАКА

адвокат Михаил Екимджиев

 На едно от най-мръсните места в Пловдив, между пътен възел и ж.п. линия, сред складове за инертни материали, между неизмазани фасади в стил „соцарт”, виси кипра табела. Надписът, с готически шрифт, съобщава „Тука е така”. До входа е зографисан хипарски знак със застрашителен размер. На верандата, под покрива, е разпнато американско знаме, с мотор по средата, а зад него прозира небесносин „Трабант”. Сюрреалистичната визия и натрапващата се символика „дръпнаха” спомен от старопланинска хижа, някъде в Троянския балкан. Там за пръв път се стреснах от този надпис, който „нивелира” планинската еуфория от наддържавна чистота. Подобно на будистки коан „тука е така”, чертае не само пространствени, но и темпорални константи. Той не само заковава мястото, но застопорява и времето, обещавайки, че така и ще бъде.

Януарският сняг потвърди актуалността на тази стигма. По отколешна традиция зимната природа предизвика смешни „подхлъзвания” в държавата и сериозни проблеми на хората. Два-три дни след снеговалежа  пътищата станаха проходими. Непочистени обаче останаха купищата сняг и лед в крайните улични ленти и по тротоарите, за чието преодоляване беше нужна алпийска техника. Така започна болезнено познатото зимно реалити шоу. Истинският български „survivor” се разви сред арктичен пейзаж – сняг, лед, кучешки студ, овълчени от гняв хора и сибирска прегръдка с Русия. След първите проблясъци на слънцето, дойде поледицата, с нея - строшените кости и коли. После  калта – мръсен предвестник на ракотворния прах, който  дишаме до „първа пролет”.

Тука е така откакто се помня. Така беше при Тодор Живков, при Иван Костов, при „Царя” ... Така е и при Станишев. Тази неподвластна на времето и човешкото развитие сезонна цикличност култивира перверзна житейска „логика”, според която, щом всяка зима е така, значи е нормално и трябва да е така. В нея има нещо от „стокхолмския синдром”, при който жертви помагат на похитителите си, защото животът им зависи от тях. Този синдром се използва безотказно от властта за кризисен пиар. Достолепни държавни мъже (и една семпла жена) припяват „мантрата” да сме багодарни, че има и проходими пътища, а жертвите са малко. По стар народен обичай, благодарното население гази мръсния сняг и ругае в кръчми и пред телевизора. Така годините минават, техниката за снегопочистване се подобрява, а държавата и общините трупат с наши пари бюджетен излишък. Нищо обаче не се променя, „когато сняг забръска”. Нищо ново не се случи и при първия по-сериозен сняг, който ни затрупа в Европейския съюз. И тази зима тука е така, въпреки че милиони българи живеят и пътуват в чужбина и виждат как хора и държави се справят с далеч по-суров климат. Тука обаче не е „там”.

Липсата на разумно обяснение за времевата непоклатимост на зимния живот в България ражда ирационални предположения. Вероятно за някои непочистеният сняг, изтезанията с лед, кал и прах, са носталгичен спомен от времето, когато се живееше бедно, но лесно, защото друг, вместо нас, решаваше как да живеем. За други ситуацията сигурно е идеална за показване превъзходствата на високопроходими джипове. Трети, с патриархална нагласа, може би виждат в уличните преспи знак за плодородие... Не знам! Факт е, че същите хора, които пътуват през седмица в чужбина, общуват по интернет, пазаруват в молове и показват европейски стил на живот, не се обединяват, за да наложат на държавата едно цивилизационно решение - да се направи зимата в България по-лесна за преживяване, а животът ни по-достоен.

Ето защо преди седмица „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” призова пловдивчани да сформират граждански комитети за водене на съдебни дела срещу Общината и виновните за зимната криза. Апелът беше и за своеобразно гражданско неподчинение – да не плащат местни данъци и такси и да не спазват общинските наредби. Очаквано, той беше окачествен като анархистичен, а кметът на Пловдив, който прекара януарската криза в Италия, ни заплаши с Прокуратура. Идеята за гражданската съпротива срещу държавата не е нито нова, нито екзотична. Нейната етична и философска основа кореспондира с учението за обществения договор. Макар и формулиран по различни начини, той е юридически фундамент на конституциите в демократичните общества. Според него, смисълът на държавата е да защитава хората от произвол. Част от обществения договор е и разделението на властите, което осигурява, чрез независим съд, защита на хората и от държавата. Правата на гражданите се гарантират чрез реципрочни задължения на властите. Те ни дължат безопасност и ред, здравеопазване и образование, за които ние плащаме съответни данъци. В януарската криза, на много места, държавата и общините не положиха дължимата грижа за живота и здравето на хората. Правоохранителните органи, които трябваше да разкрият виновните, съпричастно мълчаха. В такава ситуация само гражданската съпротива е адекватна форма на самоорганизация и самозащита на хората срещу абдикиралата държава.

Освен чрез престъпно бездействие, общините нарушават обществения договор, прехвърляйки хитричко свои задължения върху гражданите. С наредби за обществения ред, в противоречие със закона и Конституцията, те задължават собствениците на сгради и търговски обекти да почистват снега и леда от тротоарите, които са общинска собственост. Затова хората, които  ги ползват за търговска площ, плащат т.нар. „тротоарно право”. От друга страна, според Закона за задълженията и договорите, отговорността за вреди от вещи е на техните собственици и е непрехвърлима. Абсурдът става съвсем откровен от предвидените в общинските наредби санкции за гражданите, които не са свършили работата на общината. В по-нормалните държави хората, подпомагащи публичните институции, при почистването на снега, получават съответни данъчни облекчения. В България, проблемът се прехвърля от болната на здравата глава. Тихомълком, без обсъждане и разгласа, нашите избраници ни товарят със свои задължения, без обаче да се отказват от парите, които им плащаме за изпълнение на същите задължения. Така ние плащаме два пъти (чрез данъци и глоби) за топлия вятър, който, вместо общината, се справя със снега и леда.

Лошият ни опит показва, че промяна „отгоре” няма да има докато не покажем, че отказваме да сме жертви, че не искаме тука да е така, както е било преди двадесет години, че не е нормално през 2008 г. държавата да се отнася с нас както Партията през миналия век. Ако не го направим, някой ден децата ни, останали в България, пак ще пишат „Tuk@ e t@k@”.