За върховенството на Закона
и върховните съдии

адвокат Михаил Екимджиев

   На 12.01.2006 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по делото „Кехая и други срещу България”.  Решението илюстрира парадоксален, но често срещан правозащитен проблем в реституционните практики на националните съдилища и налага преосмисляне на персоналните и материални предели на понятието „сила на пресъдено нещо” в българското право. Жалбоподатели пред съда в Страсбург са 14 жители на гр. Сърница. В началото на 90-те години те подават пред местната Поземлената комисия искания за реституция на около 140 хектара наследствени земеделски земи, намиращи се в непосредствена близост до язовир “Доспат”. С Решение от 19.02.1993 г., Поземлената комисия отхвърля исканията. Нейният отказ е обжалван и на 29.06.1995 г. е отменен от Велинградския районен съд, който признава жалбоподателите за собственици на земите. Съдебното решение е окончателно и не подлежи на инстанционен контрол. Въпреки това, няколко месеца по-късно, Главният прокурор инициира процедура по отмяната му.
С Решение от 20.09.1996 г., Върховният касационен съд (ВКС), разглеждайки спора по същество, отхвърля искането на Главния прокурор и оставя в сила решението на Районен съд - Велинград. В изпълнение на това решение, на 3 февруари 1997 г, Поземлената комисия възстановява правото на собственост. Хората от Сърница са въведени във владение на наследствените си имоти и се снабдяват с нотариални актове. Междувременно, местното Държавно лесничейство предявява ревандикационна претенция, твърдейки, че реституираната земя е част от горския фонд и поради това е държавна. С Решение от 30 април 1998 г., Велинградският районен съд уважава иска. При обжалването, Пазарджишки окръжен съд постановява противоположно решение  и отхвърля иска. Върховният касационен съд (ВКС) е сезиран с жалба на Държавното лесничейство. С Решение от 10.10.2000 г., игнорирайки реституционния ефект на решенията от 29.06.1995 г. и от 20.09.1996 г., той уважава претенциите на Лесничейството.
            Причината за тази парадоксална, но често срещана в реституционни дела ситуация, е доминиращото в съдебната практика формално разбиране за пределите на  действие на съдебните решения. Според него, няма процесуална пречка в делото, водено от Държавното лесничейство, решенията на Велинградския районен съд от 29.06.1995 г. г. и на ВКС от 20.09.1996 г. да бъдат пренебрегнати, тъй като Лесничейството не е участвало в тези процеси. Сред някои магистрати битува и разбирането, че решенията на Поземлените комисии и на съдилищата, постановени в административните процедури по Закона за собствеността и ползването на земеделски земи (ЗСПЗЗ), нямат сила на пресъдено нещо. Поради това те могат инцидентно и без ограничения във времето, да бъдат de facto преразглеждани или игнорирани при т.нар. „косвен съдебен контрол”. Това схващане е подложено на унищожителна критика от Европейския съд. Според него, след като държавата, в лицето на Поземлената комисия, е признала жалбоподателите за собственици, тя няма право, макар и чрез друга своя институция, да оспорва или да отрича това им качество. Този подход е допустим от гледна точка на  съдебната ни практика, но е несъвместим с фундаменталните принципи за върховенство на закона и правна сигурност. Той практически дава „втора възможност” на държавата да възобнови спор за собственост, който вече е приключил с окончателно решение.
            Поради задължителния си характер, решението на съда в Страсбург налага промяна в разбиранията за материалните и персонални предели на „пресъденото нещо”. Правната доктрина и съдебната практика фиксират ефекта на дадено съдебно решение само между съда и страните по конкретния спор. Трети лица, неучаствали в процеса, не са обвързани от него. Поради това те могат, в друго дело, без ограничения във времето, да претендират същото право.  Съдът, разглеждащ техния иск, не е обвързан от предходни решения, дори когато  те са с идентичен предмет, стига страните да са различни. Така се стига до диаметрално противоположни решения  по дела с един и същ предмет, базирани на едни и същи факти, но различаващи се по някоя от страните. Тази „юридическа шизофрения” илюстрира изключително деликатния баланс между нуждата от правна стабилност на съдебните решения и защитата на лицата, неучаствали в дадено дело, чието решение засяга правата им. Европейският съд намира компромис между тези „конкурентни” принципи, „разпростирайки” силата на пресъдено нещо по всички дела спрямо всички държавни институции. Той отчита, че всички национални правни системи признават ограничения в материалния и персонален обхват на „пресъденото нещо”. Въпреки това приема за недопустимо държавата, чрез една институция да дава, а чрез друга да отнема права, „финтирайки” персоналните ограничения на влезли в сила съдебни решения чрез различни свои органи. Тъй като държавата, чрез решаващия орган (съд или особена юрисдикция), участва във всички съдебни и квази-съдебни процедури, окончателните решения следва да имат действие спрямо всички държавни „учреждения”, независимо дали те са страни в конкретното дело. Съотнесен към конкретния казус, този принцип означава, че както Поземлените комисии и Прокуратурата, така и Лесничейството, са били обвързани от решението на Велинградския районен съд, признаващ собствеността на жалбоподателите. Игнорирайки неговия реституционен ефект, националните съдилища са нарушили принципите на справедливия съдебен процес и правото на собственост на хората от Сърница.
Впечатляващо е, че решаващите мотиви на Европейския съд напълно кореспондират с чл.220 ал.1 от ГПК. Според тази разпоредба, освен за страните и за съда, който го е издал, влязлото в сила решение е задължително „и за всички други съдилища и учреждения в Републиката”. Явно, европейският правозащитен стандарт съответства на духа и буквата на ГПК, а проблемът, както обикновено, произтича от съдебната практика, довела до деформиране на понятието „сила на  пресъденото нещо”. Възприетото от съдилищата стеснително тълкуване на това понятие максимално облагодетелства  държавата. Само тя може да си позволи, като при „руска рулетка”, чрез различни свои „еманации”, да инициира поредица от процеси с един и същ предмет. Така, практиките на националните съдилища поставят държавата в привилегировано положение спрямо гражданите, чиито права са перманентно застрашени от претенции на различни нейни структури, формално обособени като самостоятелни юридически лица.
            Съвсем скоро, на 2 февруари 2006 г., Европейският съд, постанови и друго решение по български казус (Георги Йовчев срещу България), налагащо промяна на възприетите от националните съдилища стандарти за доказване на неимуществените (морални) вреди. Според доминиращата съдебна практика, всеки, който претендира обезщетение за претърпени „болки и страдания”, трябва да докаже, че действително е изпитал такива негативни емоции. Доведен до крайност, този принцип поражда абсурдни ситуации. Правният формализъм стига до там, че се налага свидетели да доказват, дори скръбта на родители по загиналите им деца. В конкретния случай Г.Йовчев се е опитал да осъди Министерство на правосъдието за изключително лошите хигиенни и битови условия в пловдивския следствен арест, където е задържан близо 6 месеца. Местните съдилища приемат, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърлят иска, с аргумента, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Този подход противоречи както на житейската и правна логика, така и на чл.52 от ЗЗД, според който:

            „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.”

            Европейският съд остро критикува възприетия от българските съдии доказателствен стандарт. Според него:
„Заключението на националните съдилища се основава на презумпцията, че неимуществените вреди като болки, стрес, фрустрация и безпокойство се доказват само чрез формални, „външни” доказателства. Те не приемат, че доказателствата, разкриващи лошите условия в следствения арест – които са напълно доказани – биха могли също да бъдат използвани, заедно с твърденията на жалбоподателя, като доказателство, че той е преживял трайно психическо страдание в резултат на тези условия. Вместо това, те изискват самостоятелно доказване на претърпените неимуществени вреди. Поради спецификата на  оплакванията, този подход изглежда прекалено формалистичен. Той позволява множество искове, в които страданията нямат обективно, външно проявление (както е в повечето случаи,когато лошите условия на задържането причиняват емоционални травми, но не и физическо нараняване или заболяване), да бъдат отхвърлени като недоказани.

            Позицията на Съда в Страсбург налага „обръщане” на българската съдебна практика към духа и буквата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. Винаги, когато бъде установено непозволено увреждане, моралните вреди би трябвало да се определят и присъждат „по справедливост”. Нуждата от доказване остава за специфичните случаи, когато страните твърдят, че в конкретната ситуация ищецът е „страдал” повече или по-малко от обичайното и поради това обезщетението за неимуществени вреди би следвало да се различава от обичайно приеманото за „справедливо”.
Императивният характер на решенията на Европейския съд задължава държавата да предприеме генерални мерки за преодоляване на очертаните в тях в тях правозащитни проблеми. Адекватно на ситуацията би било издаването на тълкувателно решение на ВКС, с което да бъдат преразгледани релевантните съдебни практики. Отричайки създадена от самите тях практика и отчитайки обществения интерес, върховните съдии биха могли да възстановят справедливостта и върховенството на Закона. От тази гледна точка, решението на Европейския съд е не само достойна  правозащитна провокация, но и полезен тест за готовността на магистратите ни да мислят и правораздават по европейски.