ЗА НОВИТЕ ДРЕХИ НА ЦАРЯ
(Как реституцията на царските имоти
се оказа царска приватизация)

В прекрасната приказка на Андерсен „Новите дрехи на царя”, сред тълпата придворни и лакеи, само едно дете разпознава царската голота. Подобна история се случи през лятото на 2003 г. Журналистически екип на ”Труд” показа на хората, че „връщането” на т.нар. царски имоти е незаконно, противоконституционно, а някои негови аспекти са с криминален нюанс. Оказа се, че „реституцията” на част от най-скъпите имоти на Симеон Сакскобургготски и неговата сестра Мария-Луиза Хробок всъщност е царска приватизация на ценно държавно богатство, извършена без правно основание и ясни правила.

За всеки непредубеден юрист стана ясно, че:

• Решение № 12 от 4 юни 1998 г. на Конституционния съд (КС), с което бе прогласена противоконституционността на Закона от 1947 г. за обявяване за държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници от 1947 г., което се сочи като основание за „връщане” на царските имоти, няма реституционно действие. КС може само да прогласи противоконституционността на един закон, но не и да преуреди вече настъпилите му правни последици. Решението на КС не може да има ретроактивно действие. Противното би означавало всяко решение на КС да създава ентропия в правото и в обществения живот, което очевидно противоречи не само на принципите за върховенство на закона и правната стабилност, но и на здравия разум. Социалното предназначение на КС е да гарантира конституционен стабилитет, а не, като машина на времето, да създава нов регламент за темпорално изчерпани обществени отношения. Неговите решения би трябвало да стабилизират обществения живот и законите, които го регулират, около техния „гръбнак” – Конституцията. Поради това звучи нелепо тезата, че Решение № 12 автоматично възстановява отнетото „царско” имущество. По същата „логика” би могло да се твърди, че ако сега реституционните закони бъдат обявени за противоконституционни, хората ще трябва да върнат имотите си на държавата. Логическият и правен абсурд на това твърдение е очевиден. Отделно стои въпросът, че в противоречие със собствената си практика, с Решение № 12, КС се произнесе по съответствието с Конституцията от 1991 г. на закон с еднократно действие, приет през 1947 г., когато е в сила друга Конституция. Въпреки това, повечето коституционни съдии, участвали при вземането на Решение № 12, изразиха категорично становище, че КС не възстановява права. Това азбучно положение не може да бъде опровергано от мантрите на самоотвержени придворни юристи, които явно „верват”, че повтарянето на една и съща глупост може да я превърне в истина.
• Без да доказват начина за придобиване на собствеността и кръга на правоимащите наследници, бившият министър-председател и неговата сестра получиха от кметове и областни управители няколко бивши царски резиденции – „Врана”, „Кричим” и „Царска бистрица”, както и над 17 000 (седемнадесет хиляди) декара гори в Национален парк „Рила”. Така държавно имущество, с изключително висока стойност, бе предоставено на г-н Сакскобурготски и на г-жа Хробок от услужливи държавни служители, без съблюдаване на условия и процедури, обезпечаващи индивидуализация на имотите, определяне на правоимащите наследници и правата на трети лица.
• По този повод, пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург вече има жалби на български граждани, оплакващи се от дискриминация, произтичаща от различния начин, по който държавата третира царското семейство и всички останали българи с реституционни претенции. Жалбоподателите са хора, чието право на собственост е признато, но дълги години не е реално възстановено, поради процедурни, бюрократични и технически изисквания, каквито великодушно са спестени на бившия премиер и сестра му.
• Имуществото на цар Фердинанд, който надживява сина си Борис, би следвало да бъде възстановено не само на бившия премиер и сестра му, а на много по-широк кръг наследници, които, според някои медии, дори не са уведомени от българските власти.

Журналистическото разследване постави на дневен ред следните принципни въпроси:

• Дали бившият премиер и неговата сестра, като физически лица и граждани на парламентарна република, могат да наследяват имущество, принадлежало на монархическата институция, която вече не съществува?
• Дали г-н Сакскобургготски и г-жа Хробок могат да наследяват имоти, придобити и владяни от „Интенданството”, представляващо самостоятелно държавно учреждение, макар и подчинено пряко на монарха?
• В цивилизована и демократична държава разкритията на ”Труд” биха предизвикали грандиозен обществен скандал и неизбежен политически катаклизъм.

В България това не се случи. Обръгнало на злоупотреби с власт и корупция, българското общество не разпозна в резултатите от журналистическото разследване „голотата на царя”. Опозиционните тогава политически партии, не инициираха публичен дебат и разследване на царската „реституция”, а предпочетоха да използват казуса с имотите на лидера на НДСВ като компромат и средство за натиск при сформирането на новото коалиционно правителство и предстоящото „парцелиране” на властовия ресурс.

Едва сега, когато напрежението в тристранната коалиция става трудно удържимо, след 21 ялови опита, е сформирана парламентарна комисия, която да разследва „реституцията” на царските имоти. Неопределеността в статуса и пълномощията на „Комисията”, поставя въпроса за нейния смисъл и функции. Първите медийни изявления на нейни членове удивяват с откровена дезориентация. Създава се впечатление, че Комисията, ще работи като джаз-биг-бенд, в зависимост от отношенията между коалиционните партньори. Поради това, всяка прогноза за работата й би била хазартна.

Комисията едва ли ще подкрепи абсурдната теза на юристи от НДСВ, че връщането на царските имоти по нищо не се отличава от регламентираната в законите реституция, от която се ползват „обикновените” български граждани. Такова решение само би отложило и усложнило решаването на проблема.

По-интересен е вариантът, при който Комисията би констатирала очевидните пороци на царската „реституция”, а Парламентът би предприел законодателни мерки за ревизирането й. Такава стъпка неизбежно би поставила държавата „на късо” с правозащитните стандарти на Европейския съд по правата на човека. Според практиката на Съда в Страсбург, когато властите официално признаят някого за собственик, те не могат след това да оспорват или да игнорират собствеността му. Това правило с особена сила важи за недвижимите имоти, върху които е установено трайно владение. Този принцип беше илюстриран красноречиво с Решението от 12.01.2006 г. по делото Кехайа и други срещу България. Европейският съд прие, че държавата е нарушила правото на собственост на 14 жители на Сърница като първо им е възстановила 140 хектара земеделска земя и ги е въвела във владение, а после е уважила съдебните претенции на Държавното лесничейство за същите земи. Решаващ за съдиите в Страсбург е аргументът, че гражданинът е предявил своите претенции за собственост пред компетентен държавен орган. След като държавата определя регламента за реституция и назначава лицата, които да съблюдават неговото спазване, всички нарушения на реституционните процедури остават за нейна сметка. Тя би могла да накаже своите служители, нарушили закона, но не и да отнеме вече върната собственост. Според Европейския съд, всяко посегателство на държавата върху реституирано имущество, дори при съмнения за законността на процедурите, противоречи на фундаментални правни принципи и на правната стабилност. В много подобни източноевропейски дела, Съдът в Страсбург е установил нарушения на правото на собственост и вече е присъдил значителни обезщетения.

В практиката на Европейския Съд има и твърде сходен „царски” прецедент с балканска предистория. С Решение от 28 ноември 2002 г. Гърция беше осъдена да заплати на семейството на „бившия” крал Константин ІІ 13 милиона и 700 хиляди евро. Огромното обезщетение е за имоти, които държавата конфискува от кралското семейство със Закон от 1994 г., след като, с друг закон от 1992 г., част от собствеността на монарха е била възстановена.

В очертаната ситуация и българската държава изглежда няма полезен ход. Тя или трябва да се примири с явната и твърде луксозна несправедливост, или да поеме риска да бъде осъдена от Европейския съд и да заплати на бившия си министър-председател значително обезщетение.

Както при дебата за депутатския имунитет и за ограничаване автономията на магистратите, отново, по български, ще се търси не най-доброто решение, а „по-малкото зло”.

Липсата на морална и юридическа перспектива пред казуса с „царските” имоти, поставя на преден план въпроса за отговорността на държавните служители – кметове и областни управители, които без закон, без нормативно задължение и без ясна процедура се разпоредиха с държавни и общински земи, с резиденции и гори в полза на бившия премиер. От тази гледна точка, възложената от главния прокурор Б.Велчев проверка на техните действия изглежда повече от навременна и уместна. Извън наказателнопроцесуалните последици на прокурорската акция, въпросът „Какво да се прави?” става все по-неудобен. Независимо дали държавата ще „легализира” приватизацията на „царските” имоти, или ще се опита да си върне някои от тях, тя ще загуби морален и политически „кредит”. При това положение, разумен и щадящ достойнството на нацията и монарха изглежда утопичният сценарий, при който бившият министър-председател дарява на държавата имотите, които са били собственост на несъществуващия вече монархически институт и на „Интенданството”. За имуществото, което не е принадлежало на „Короната”, а на членовете на царската фамилия, може да бъде създаден специален реституционен закон, с ясен обхват и надеждни процедурни правила. За съжаление такива сценарии се случват само във филми с добри царе и мъдри съветници. Тези филми по правило не са български.