Защо всички печелим, когато съдим държавата

Михаил Екимджиев

Сигурно вече малцина помнят, че Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ) беше приет още в началото на 1989 г. В условията на тоталитарната държава той беше „мъртвороден” и обслужваше  суетната претенция на комунистическото управление за демократичност. При „зрелия” социализъм единственото му хипотетично приложение би било за показни процеси срещу съгрешили партийни функционери от низшите „ешелони” на комунистическата номенклатура. Поради откровено фасадното предназначение на закона, неговата ефективност и възможностите му за реално приложение не бяха от особено практическо значение.

По разбираеми причини ЗОДВПГ започна да се прилага „бавно и полека” едва след промените в България, при действието на приетата от Великото народно събрание Конституция от 12 юли 1991 г.

През първите години на прехода „разработването” на закона беше затормозено от идеологически клишета и псевдоетични задръжки. В зората на българската демокрация понятията „Родина” и „Държава” бяха трудно разграничими. Затова смелчаците, търсещи от българския съд справедливост срещу държавата, бяха клеймени като родоотстъпници, а дръзналите да се оплачат в Страсбург – като заплаха за националната сигурност.

Въпреки опълченската съпротива на социалистическите труженици в съдебната система, първите спечелени дела пред Европейския съд по правата на човека показаха на хората, че държавата може да бъде принудена да се съобразява с тях и с техните права. Подложени на нарастващ обществен натиск и все по-остри критики от европейските институции, националните съдилища започнаха, макар и с видима неохота, да присъждат  обезщетения за беззакония и безхаберие. Въпреки че вече стотици такива дела са спечелени, явно се подценява силата на тяхното морално и политическо послание. Обичайните коментари за смисъла им се свеждат до размера на обезщетението, което „пак ние ще платим от джоба си”. За съжаление последното е вярно. Макар че Законът по принцип предвижда регресна отговорност за виновните длъжностни лица, държавата предпочита да плаща с наши пари вместо да се заяжда с „батковци” и „шуренайки” в министерства, фондове и агенции.

Въпреки този дефект на патриархалното управление, ефектът от делата срещу държавата е осезаем и разнопосочен:

Все повече хора разбират, че не са просто данъкоплатци и електорат, а граждани, чиито глас може да бъде чут, а правата им защитени.

Все повече ерудирани магистрати осъзнават силата на своята независимост и възможността чрез Закона да санкционират административния произвол и ретроградните практики в управлението.

Така, в синхрон взаимодействат две от най-мощните оръжия на демокрацията – гражданският натиск и контролът на независимия съд върху администрацията.

Когато гаф на министър или кмет бъде санкциониран от съд, съдебното решение става неопровержимо доказателство за некомпетентност или дерибейство. За разлика от опозиционните и медийни критики, съдебният акт не може лековато да бъде отхвърлен като „злонамерен” или „безпочвен”. Поради това, чрез синдрома на срама, политически необременените граждански акции, водещи до осъждане на държавата, пряко влияят върху отношението към управляващите и техния политически имидж.

Съдебната защита на нашите права срещу държавата им придава морална и политическа стойност. Тя формира гражданско мислене и поведение – антипод на  доминиращия провинциален клиентелизъм и корупционните нагласи.

За адекватното отразяване и интерпретиране на правозащитните граждански акции срещу държавата особено значима е ролята на медиите. За съжаление, в повечето случаи, т.нар. „стратегически дела в обществен интерес” са отразявани само в екзотично-жълтеещия спектър на новинарските емисии. Така те се обезценяват, възприемани като меркантилна далавера, от която бандити и адвокати печелят за сметка на останалите.

Така например скоро предявих иск срещу Община Пловдив, защото повече от половин година не получих отговор от кмета на сигнал за окаяното състояние на една улица.

Тъй като законът (АПК) задължава всеки административен орган да отговори в двумесечен срок, реагирах по предвидения в закона ред срещу проявената арогантност.

Целях да провокирам дебат, в който да се разбере защо вторият български град все повече прилича на селище със затихващи функции. Защо се руши уникално археологическо и културно наследство, а се градят бутафорни паметници със спорна историческа стойност? Защо се монтират камери за видеонаблюдение, а осветлението на най-артистичната главна улица в България, ремонтирана само преди година, с много наши пари, не работи? Защо е нужно видеонаблюдение, когато улиците тънат в мрак?

Вместо да постави на обсъждане тези и куп други въпроси, случаят беше отразен, приключен и забравен със съобщението, че адвокат съди кмет за неизмита улица...